Преди време си дадох сметка, че написаното за България от българи, живеещи в чужбина, ме дразни по-често, от колкото ми харесва. Не съм казала, че не ме дразни и написаното от „местни”, но проблемите ни доста по-често са по-близки, а и да си тук е едно, а да си там е друго. Знам, че звучи грозно, но е факт. Лесно е да си някъде, където нещата са се случили и подредили и да обясняваш колко неподредено е там, от където идваш. Също толкова лесно е да се примириш с това тук и да казваш на всеки основателен упрек „вие сте там и не разбирате нищо от това тук”. Най-добре да не задълбавам по-темата, пък и говорех за написаното.

В думите на една истинска познавачка (и великолепен учен), чути по време на съвсем кратичка командировка, припознах и своята позиция. Седяхме в едно виенско кръчме, край мен достатъчно учен народ си мереше… интелектите, а аз блажено слушах, пиех си бирата и се радвах на разиграващите се сценки. И тогава попитаха въпросната дама какво мисли за един български писател, подвизаващ се в немско, но „употребяващ” и български теми в творбите си.

Тя отпи от виното си, подсмихна се и отговори на нафуканата французойка и на достолепния английски професор, които и зададоха този въпрос, че в България въпросният автор е познат, но не чак толкова високо ценен, защото неговата ценност в западния свят се определя от способността му да описва България, която очакват да видят западняците.

–          Но ако същата тази България бе описана през погледа на вътрешния наблюдател, може би това писане не би Ви било интересно – заключи тя.

След този разговор внимавам какво избирам и какво очаквам, когато чета книга за държава или култура от някой, който не им е съвсем „близък”.Внимавам и колко аз самата съм запозната с въпросната тематика, защо лесно се вярва на сладкодумен разказвач, ако нищо не са видели очите или чули ушите ти. Така си спестявам разочарованието, а често успявам и да си направя приятна изненада. Защото добри умове и леки пера има както тук, така и по целия свят, обективността е постижима, а честността не е монопол само на живеещите в пределите на една или друга държава.

След тази прекалено дълга тирада: днешната книга се казва „Калната река”, написана е от Июн Ли, родена в Пекин, но днес живееща в САЩ.

Разбирате защо се опитах да чета внимателно тази книга.

Провалих се.

Провалът дойде още към десетата страница. Дължеше се основно на доброто писане.

Книгата започва с известно количество кратки портретни характеристики, които са достатъчно разнообразни и пълнокръвни. Авторката пише смело и красиво, без излишно маниерничене, хваща сполучливи детайли, прави бързи преходи. Уж започнах да чета внимателно, но спрях с леко раздразнение след първите 40 страници. Трябваше да изпълня поет ангажимент и отложих четенето. Всички останали свободни минути бяха посветени на книгата. В делничните дни нямам много свободно време, бързах да наваксам. Май излъгах – на няколко пъти спирах да чета, защото ми идваше в повече. Грозни, жестоки и странни неща се случваха в хода на повествованието и през определен период от време имах нужда просто да подишам чист въздух. Но имаше и красиви, човешки, добри моменти, които ме караха да искам още, да бързам в четенето.

Това не е леко четиво. Това не е лека тематика. Определено за мен е интересен роман. В него има много скрити претенции. Външно изглежда направен по всички закони на занаята, но точно балансираното му звучене ме накара да остана вгледана и в темите, и в начина на писане, много след първоначалното му прочитане.

Дори ще наруша собствените си забрани и ще ви разкажа съвсем бегло.

Китай, края на 70-те, провинциално градче, предстои екзекуция на 28 годишната Гу Шан. Родителите и, съседите, някогашните и жертви и съперници приемат по различен начин това събитие. Июн Ли пише през очите на невинно дете и саката и обезобразена девойка, през очите на родители, загубили дъщеря си и на тези, който най-сетне ще видят наказана своята палачка. Светът, който рисува Июн Ли е изпълнен със страхове, болка, глад и надежди, но точно тук е специфичното (или поне аз така го усетих). Цялата атмосфера е наситена с тягостното усещане за незначителност, безсилие, обреченост. Традиции, закони, обстоятелства заставят героите да оцеляват. Светът е странен, абсурден, чудовищен. Екзотиката на нрави и действия е достатъчна примамка, историческите факти са представени умело и ненатрапващо се, това е книга за живота в Китай. Описание, обобщение, постигнато чрез детайлните характеристики на няколко от персонажите, чрез умелото вмъкване на битови сцени и на картини от стряскащи прояви на фанатизъм, страх, бездушие, покорство. Няма да ви кажа какво се случва. Заслужава си да преминете гадните моменти, за да разберете сами.

По мое мнение – книгата е едно много добро попадение и дори съм леко изненадана от странната тишина, съпътстваща нейната поява на българския книжен пазар. Няма да говоря за графичното и оформление (нали не повярвахте), защото на доброто вътрешно изпълнение опонира външното… леко странно, да не говоря, че за 3 дни корицата леко се поизтърка от допира с мекия калъф на компютъра, но това е друга тема.

http://search2.barnesandnoble.com/BookViewer/?ean=9781400063130

Така изглежда в оригинал – за сравнение.

За превода… заглавието The Vagrants е малко по-различно (струва ми се), от Калната река, но…нямам друг поглед върху нещата, за да знам и да мога да кажа още.

Июн Ли определено спечели симпатиите ми и с удоволствие ще потърся още нейни произведения.

Тук има малко за нея:

http://www.yiyunli.com/index.php

http://www.macfound.org/site/c.lkLXJ8MQKrH/b.6241255/k.D965/Yiyun_Li.htm

На смелчаците: приятно четене!