Обещала съм си, че няма да разказвам книга – ужасно неприятно ми става, ако някой ме светне за сюжет или отделен епизод, прилича ми на предателство, някак не е честно, защото ми се отнема удоволствието от откривателството, радостта от самостоятелното усилие да достигнеш да нещо, тайнството на съпричастието между писател и читател.
Писането в тази рубрика е разказ за емоциите край четенето на нещо, а днешната се казва „Комо” от Сърджан Валяревич.
Съни е виновна, че я зачетох, тя си я купи, но имаме различни темпове на четене и любопитството ми скоро надделя. Ще бъде забавно да каже и тя какво мисли, но имам спомен, че преди време беше обещала коментар по една друга книга и така и не го получих, та… дано се навие поне за тази.
Книгата е от 31 глави, всяка глава е един ден от престоя на млад сръбски писател в едно имение на езерото Комо. Ненавиждам биографии и техните производни, първоначално дори се ядосвах, че съм се подвела по акъла на Съни, което въобще не беше така, щото тя си купи книгата за себе си и никой не ме е карал да я чета и аз.
Първите десетина глави минаха лесно, но странно монотонно – вече бях кръстила героя на Валяревич „фабрика за лайна” и малко преди да пратя „Комо” на рафта с книгите за много тежки времена, когато няма нищо друго за четене, осъзнах, че ми се върти много мръсен номер. Номер, на който съм се хванала, защото желанието да метна книгата на споменатия рафт се беше появило нейде към края на първата му седмица, а аз вече четях към края на десетдневката и определено ми беше забавно.
Ето ви един от любимите ми цитат, който без контекста е твърде назидателен, но смелите ще си го намерят в книгата, а за мързеливите – и това е нещо.
Човек трябва всеки ден да тренира ведрина. Как? Да се показва, да бъде несигурен, да се срамува, да взема малки решения, много да ходи и да бъде смешен на самия себе си. Не виждах друго решение.
Следващите десетина дни от „времето” на романа ги минах на един дъх и за час някъде, после се наложи да спра, но съкратих прекъсването максимално. Сега книгата е почти прочетена, а аз си припомням как един човек пишеше за малките неща, които се случват точно на финалната права (в последните страници преди края) и се усмихвам блажено. Ще си я дочета, а после ще ви досадя с размислите си.
Лукава, хитра книга, иронична, но и истинска, в нея няма преиграване, звучи честно, някак безмилостно, но и с разбиране. Съучастието и съпричастието на автора не се забелязват първоначално – така, както и четящият първоначално е само дистанциран наблюдател. В последствие … „Комо” е отговор, отговор на много въпроси или поне – добър опит за откриването им.
Благодаря на Съни, че я откри!
А на смелчаците: приятно четене