Двама мъже, бягащи от страховете си, търсещи опора в един чужд и често нелогичен за тях свят. Двама балканци в Америка, техните мисли и прозрения.
Това е възможно най-краткото описание, което мога да дам за книгата на Миленко Ергович „Буик Ривера”.
Повече инфо за Миленко Ергович можете да видите тук:
http://en.wikipedia.org/wiki/Miljenko_Jergovi%C4%87
Мразя да разказвам сюжети. Ще се опитам да ви съблазня по друг начин.
Това е история, разказана чрез мислите на Хасан Хайдур и Вуко Шалипур. И двамата живеят някъде в Орегон, избягали от себе си, скрили се от страховете си, непонятни за съпругите си, еднакво чужди както на света, в който живеят, така и на този, от който са избягали.
„Не съжаляваш за дните, когато нищо друго не си правил, а си чакал да мине времето, а съжаляваш за годините, когато си искал нещо от себе си. В осмислените животи и развитите общества чакането е мъчение и унижение за хората. Не се чувстват добре, ако твърде дълго чакат метрото или автобуса, подлудяват ги опашките пред гишетата, а всеки изразходван без план час пресмятат, сякаш имат таксиметрови апарати в главите си. Затова времето за тях лети. Така Хасан разбира, че американците живеят кратко. Техните осемдесет години траят колкото неговите петнайсет и ако бъде като тях, ще е мъртъв, преди да се обърне.” – това са размишленията на Хасан, който чака да стане време за пътуването му до съседния град, което ще бъде прекъснато от пътен инцидент и благодарение, на което – той ще се срещне с Вуко.
Вуко бяга от жена си – толкова различна от него, че просто не е възможно да се измисли по-голяма разлика. Подобно „бягство” сякаш изглежда все по-реално и за Хасан. Срещата им е умален макет на междуетническите отношения в бившата им родина. Те са си близки и понятни, но и различни и будещи резерви. Всеки е себе си, но зад маска, маска която крие страхове, престъпления, ужас, озлобление. Тази среща ще ги принуди да действат и ще отприщи върволицата от редица събития, незначителни на пръв поглед, които ще преобърнат съдбите им.
Не се чете лесно книга без пряка реч, написана като размишленията на двама души. Спирах четеното, почивах си, редувах дълго с кратко четене. Някъде към 150-тата страница ми мина през ума да спра съвсем, но после всичко се отприщи и финалът дойде твърде бързо. Пак казвам – не е лесна книга, но за мен тя беше едно много добро четиво. Това не е прост разказ за двама босненци (забележете – характеристиките им не са мюсюлманин и християнин, а мюсюлманин и сърбин), това е разказ за различието, за невъзможността за разбиране, за принадлежността и за страха, но и повествование за човека и неговия път.
На смелчаците: Приятно четене! 