Това е книга в любимия ми стил – кратки истории, обединени от обща тематика, които не е задължително да се развиват по едно и също време, всяка от тях е част от един пъзел, частта носи своето си послание, разказва ти малко за разни други елементи от същия този пъзел и те води към една картина, която все още не е съвсем ясна, въпреки суперлативите и хвалебствията на корицата и на геройските опити на различни критици да ти я преразкажат в процеса на литературна дисекция и окачествяване на отделните съставни елементи. От друга страна обаче „Лудост“ е в най-омразното за мен повествование – от първо лице и за капак е прекомерно автобиографично. А, за да бъде картинката максимално шантава и в съзвучие с тематиката – след „Алкохол“ и „Любовта на 35-годишната жена“, Калин Терзийски официално беше обявен за персона нон грата в библиотеката ми.
Какво, наострихте ли нокти и уши? Очаквате ли як хейт?
Така изглежда обложката. Червеното на Динко Стоев и достатъчно жълто, за да няма объркване, че иде реч за лудост, няма как да бъдат пропуснати. Не крещят, а направо вият. Истината е, че даже това ми хареса.
Продължавате ли да очаквате кога ще започна да троша навирени писателски носове с чук? (за тази касапска представа е виновен Ламота, само да е посмял да пусне ревю на нещо по-дебело от 200 страници)
А за хейтърство в тоя пост чакайте колкото си искате.
НЕ.
Не мразя Терзийски. Обратното. Прекалено много ми харесва. Чета твърде безкритично. Излиза нещо и аз го опуквам, и искам още. Реших, че е редно да му се спрат „екстрите“. Може пък да съм пропуснало някое дефектче, прекалено лесно да се съгласявам, че това е добро. Поради тази причина изтраях доста време далеч от последното му творение. Четох няколко други нови книги на други български автори, зяпах разни непознати, правих компромиси. През цялото това време, Лудост, с хахавата си обложка, кротко си чакаше реда и синьо-лилавите и очища всеки път, когато я отминавах в книжарницата, ме проследяваха с ясното разбиране, че съм им паднала и няма да е далеч деня, когато ще се потопя в нея.
Трудно е, почти невъзможно, когато четеш нещо от познат автор, да се абстрахираш, да не правиш сравнения с предишни произведения. Предполагам, че е доста по-тежко и на самите автори да избягат от познати теми. Бих се радвала (как лъжа само – би ми било изключително приятно и забавно), ако Калин Терзийски съумее да се поотдалечи от автобиографичното писане, не че не му се отдава, но все ми се струва, че има много по-голям размах другаде и е време да го прояви.
Да се върна на четенето и сравняването с предишни произведения. По-скорошна ми беше „Любовта на 35 годишната жена“ и моментално изфучах, че някак не толкова ярки са ми персонажите, започнах да си припомням и „Има ли кой да ви обича“ – нещо емоцията ми се губеше. Четейки вече към средата, понатрупала впечатления, се хванах, че правя паралели с „Алкохол“ и се ядосах. Първоначално книгата ми се видя някак прекалено балансирана, спокойна, упоена. Вероятно имах очакване лудостта да вилнее, да руши, да е страшно и внушително. А то… понятно, разбираемо. Първоначално лудите бяха просто част от декора, после съдбите им изникваха – тук Васко, там Мария и дядо Съйко и всичко изглеждаше описано, под контрол, наименувано с правилните медицински термини и обяснено и по човешки за нормалните (последните определения са препратка към самата книга, но ще я усетят само челите я).
Това е твърде лукаво поднесена история – топло, без претенция, майсторски и целенасочено ви вкарват в един свят, които е толкова истински, така познат, че даже и за човек, който никога не е стъпвал на подобно място, всичко изглежда естествено. Самата лудост изглежда естествена. Ето това го умее Терзийски. Обяснява ви, че разните нещастници, употребяващи думи като „дискурс“ и „дихотомия“ са страхливци, които не смеят да нарекат нещата с истинските им имена и когато съучастнически му повярвате, защото той ви разказва съвсем нормално и човешки – започва да ви рисува самотната нова година, прекарана вместо с любовницата с убийци, борчето – здраво, право яко, което иска да избави света от злото, тоалетните, лекарите, мечтите, страховете и вие сте вътре. В капана. Вярвате му и му позволявате да ви води между бараките, из парка, през мислите си, през живота си, към собствените си демони в собствената си лудост.
Това е трик. Любимият ми трик на първото лице, единствено число. Ако разказвачът е добър, ако успее да те въведе в света, който е създал за теб – превръщаш се в негов съучастник и му имаш пълно доверие. Ставаш част от повествованието, а в случая и част от лудостта.
Усещането беше странно – хванах се ;)
Ако успеете да прочетете книгата по друг начин, ако сте абстрахирани, недоверчиви и взискателни – вероятно ще усетите някое и друго местенце, където би могло да се пипне, но като цяло (само по мое лично мнение, което не налагам по никакъв начин, само дето вие го четете ;) ) книгата е една от добрите написани от съвременен български автор и си заслужава да и отделите от времето си.
Ето и няколко истински ревюта:
http://bibliotekata.wordpress.com/2011/07/01/ludost/
http://book-on-corner.blogspot.com/2011/07/blog-post.html
http://literaturatadnes.com/archives/878
На смелчаците – приятно четене ;)