И мистър Дарси нежно целуна треперещите длани на мис Елайза Бенет, все още благопристойно замаяна от неочакваното му предложение за брак, докато елегантно разфасоваше със специалното сечящо движение на учителя Лиу – „Трите чапли в сутрешен полет“ – влачещото се в кървави писъци бебе зомби, опитващо се да раздере бедрената му артерия с непоникналите си, но отдавна изгнили резци.

Ако горното ви прозвучи озадачаващо, но интересно, вие сте фен на новата вълна гротескна класика – най-прелестните и томителни образци на викторианска женска литература, изпълнени с много сълзи, махане с кърпички и подготвяне на балове, се сблъскват челно в неизменно летален удар със зомбита, морски чудовища, вампири и всякаква хорър гняс, за която се сетите. Не е казано, че ще ви хареса. Честно, досега само положителни мнения от чужденци съм чела, и то също не много. Но аз се превръщам в искрено болен фен по темата интелектуално насилие над исконни класики и реших да ви позанимавам с жанр, който или никога няма да прочетете, или ще го прелистите с два пръста тресящи се от възмущение и/или отвращение. Щото съм си аз и мога.

Стилът, който аз лично наричам гротескна класика, се подзема от странното издателство Quirk Books, или „Чудатите книги“, и поне според самите издатели вече има „легиони от почитатели“. Което малко ме съмнява. В България на вкус го опитаха досега от „Вакон“, но изпитвам съмнения, че ще повторят – „Гордост и предразсъдъци и зомбита“ бе издадена много набързо и макар продавана по правилното време и предполагам, в задоволителен тираж, отнесе твърде много читателски критики и супер малко положителни отзиви, може би и заради незавършеното си оформление и чисто редакторски пропуски, които дразнят агресивно обичайните почитатели на този вариант на фентъзи жанра. За мен самата историята на Елизабет Бенет като невероятна кик-ас възпитаничка на Шао Лин, избиваща орди от зомбита, заедно с любимия си Дарси и сестрите си, докато се опитват да се движат колкото се може по-дословно по текста на остроумната мис Остин, бе огромно удоволствие – сякаш виждате един жив книжен Доктор Джекил/Мистър Хайд, който в разстояние на един-единствен абзац притичва от нежен въздъхващ романтизъм към брутален екстремизъм с понякога твърде много кръв и летящи вътрешности. Гилти плежър без съмнение, макар че вина не изпитвам. Експерименталните книги са нещо, което просто обожавам, тъй като отдавна съм отегчена от стандартните литературни форми и консуматора в мен иска непрекъснато нещо по-различно, по-шаренко, по-кърваво даже. Дали чудатите книги са комерс? Ако не бях прочела нито едно ревю досега, щях да си живея с мисленето, че това няма как да не е супер лесно смилаема книга за широк кръг от читатели, най-вече тийнове, и би трябвало да стане известна поне наполовина на която и да е рандъм вампирска шитня. Ама не. Гротескната класика се оказа доста аутсайдерски жанр, харесващ се само на леко странни читатели, визирайки моя милост най-вече. И на почти никой друг. Което ме лишава от възможността да прочета някои от следните ужасно заинтригували ме заглавия, поне на български:

Андроидът Каренина – една от най-дразнещите ме кифли от руската класика, пренесена в стиймпънк свят, тъпкан с роботи, андроиди и пътувания между звездите, повече напомнящ „Аз, роботът“, отколкото Толстоевите размишления над дворянския живот.

Мяуморфозите – нежният котешки вариант на проклетото превъплъщение на Грегор Замза, като гнусната хлебарка е заменена от сладко пухче, интересуващо се от кълбенца с прежда, зяпане през прозореца и спане. Което си е доста по-приятно, няма как да отречете.

Разум и чувства, и морски чудовища – общественото изпитание на сестрите Дашби сред извънредно прорасли и напълно живи фрути дел маре, където „Челюсти“ и „Островът на доктор Моро“ захапват здраво задника на английската аристокрация.

И прекрасните продължения и прелюдии на Гордост и предразсъдъци, където се озоваваме пред моралната дилема, трябва ли мис Бенет да отсече главата на превръщащия се в зомби мистър Дарси и как трябва да се възпитават млади викторианки с намокрени бамбукови пръчки, докато стоят на покрива на Шао Лин в поза Лотус.

Има, разбира се, и други издателства, подели странната вълна на омаскаряване на класически текстове, които също най-вероятно няма да видя никога на родния си език:

Малките вампирски жени – интересно развитие на идеята колко съпричастни можем да бъдем към оцеляващите в прекомерен мъжки свят невръстни девойки, при условие че са хилядолетни кръвопийци. Има и вариант с върколаци, но горе-долу нещата са ясни.

Джейн Слеър – нежната и търпелива Джейн Еър като викториански Блейд-вариант, минус слънчевите очила и прорастващите от време на време вампирски зъбки, плюс бая кринолини и много въздишки по смотания си господар.

Гробищните надежди – странно израждане на Дикенсовото сираче като върколак, любимата недостижима като убиец на свръхестествена гмеж, а Мис Хевишъм като тъжен вампир. Надежда всяка оставете.

Ромео и Жулиета и вампири – преекспониране на класическата любовна история, с даже още малко противоборство на Монтеки и Капулети, като им се придадат и несвойствените роли на вампири и убийци на вампири за повече драматизъм. М, точно.

Мейнсфилд парк и мумии – от английската провинция до египетските мумии често има само една крачка разстояние, при условие, че половината благородници са вампири, върколаци или друга нечовешка гмеж. Все съм го подозирала, но вече явно имам и писмени доказателства.

Немъртвият свят на Оз – припкането по златния път към Оз може да се окаже даже по-вълнуващо събитие, ако летящите маймуни са умрели мозъкояди, а вещиците са зомби кралици и вуду-врачки. Идеална приказка за лека нощ, ако искате хлапето ви да не мигне до минимум шестдесетия си рожден ден.

Ема и вампирите – малката тесногръда богаташка Ема има малко по-различен проблем при обичайното сватосване между селските идиоти, а именно, че не трябва да събира вампири и плячката им в романтични игри след залез слънце. Има и вариант с върколаци, където дилемата отново е да не свързваш месояден и вечерята му в неподходяща фаза на Луната. Чик-флик в правилното измерение.

Алиса в страната на зомбитата – приключението този път е доста по-мъртво – Алиса последва черния плъх, пада в тъмен отворен гроб и не може да очаква нищо по-различно от доста кървав кошмар с немъртви, при който малката русокоска трябва да намери пътя до вкъщи, преди съвсем да й е окапала косата и да са й се разложили крехките детска месца. А ми /еше любимата детска книжка, честно.

Робин Худ и отец Тък – убийци на зомбита – средновековнияj свят е потънал в зомби-мор и само от хлапака в зелено клинче и шишкавия францисканец зависи съдбата на Шерууд и може би на света. Дали със стреличка с перца може да се пръсне качествено главата на гладно зомби, е нещо, което може би е добре да се провери.

Приключенията на Хъкълбери Фин и Зомби Джим – колко забавна може да е историята на посмялото да избяга от света на възрастните хлапе, ако на метър от него стои мъртво-мъртвеничко зомби, оглеждащо с нескрит интерес миниатюрния, но все пак ядлив хлапашки мозък? И после искайте самостоятелност и свобода.

Война на световете с повече кръв, чревца и зомбита – ако си мислите, че извънземните са били някаква сериозна заплаха, сега прибавете към основната история и няколко орди ядящи мозъци трупове за разкош. И не, едва ли една настинка ще ги гътне всичките.

Нортангърското абатство и Дракони и ангели – учудващо липсват вампири и зомбита из тучните английски ливади, но пък обещават голям колкото слон дракон и шепа ангели и призраци за разкош. Готическия роман блъска по главата на викторианската новела, докато рандъм ДНД го рита по островърхия задник. Няма как да не е прелестно :)