Преди години покрай филма „Интервю с вампир“ прочетох старото издание на книгата и заедно с „Дракула“ си останаха първата ми (и може би – и последна) любов към този жанр.

Харесвам произведенията за „добрите“ стари вампири, в които има смислен и увличащ сюжет, история от векове, старомодна романтика (дори любов) и палитра от мисли и чувства, които придават на тези опасни и харизматични литературни герои почти човешки, пълнокръвни образи.

Не ми допадат произволно и безцелно съшитите епизоди, в които действието се развива някак изнасилено, с предозирана червена боя и самоцелната жестокост, толкова блудкави и досадни, че не пораждат дори и минимален интерес или усещане за страх. По тази причина рядко посягам към жанра (и то предимно към някой филм), само след сериозни препоръки от хора, на чийто вкус мога да се доверя. „Здрач“-ната сага и подобните почти ме бяха отказали от вампирската тематика. Освен това имам алергия към сериали и поредици от книги (засега изключение правят май само „Патрулите“ на Лукяненко). Дано и следващите от цикъла „Вампирски хроники“ са на нивото на тази първа книга.

Ел не само има необмислени желания понякога, но и изпълнява непомислени и неизказани такива :-) Благодарение на нея се радвам на новото издание на книгата. Прочетох го със същите интерес и удоволствие, както и първото – неповлияни от добре познатата вече история.

„Интервю с вампир“ е замислен като разказ за трагедията и триумфа на Луи – млад, мрачен, с изгубена душа, вечно търсещ и критикуващ се. След като дъщеричката ѝ Мишел умира от левкемия през 1972 г., Ан Райс изпада в едногодишно алкохолно опиянение, след което се съвзема и в нейна памет за месец превръща разказа в роман. Първоначално ръкописът му е бил отхвърлян от всички издателства, на които е бил предлаган. През 1974 г. тя го поверява на литературния агент Филис Сейдъл и издателство Knoph го издава с голям успех, след това „Парамаунт“ купува и правата за екранизирането му. Освен многото финансови приходи „Интервю с вампир“ носи на авторката си и нещо много по-ценно – желанието за живот. През 1978 г. ражда сина си Кристофър, който също като родителите си става писател.

Ан Райс покорява със своя стил и с плавния си и увлекателен разказ на тази история за любов и страст, отчаяние и гордост, самота и търсене, предателства и бягства, за доброто и злото. Няма нищо излишно, всичко е точно дозирано, дори смъртта, кръвта и еротиката.

Въпреки многото зловещи моменти и образи в романа той не оставя мрачни спомени или усещане за страх. Прилича на приказка за любовта и добротата в смъртта и за тяхната обреченост.

„Аз исках обич и доброта в нещо, което е жива смърт. Беше невъзможно от самото начало, защото не можеш да имаш любов и доброта, вършейки нещо, което знеш, че е зло и грешно. Можеш да имаш само отчаяно объркване и копнеж, както и преследването на призрачното добро в неговата човешка форма.“

Случайно попаднах на информация (не знам доколко е достоверна), че „Интервю с вампир“ заема 6-то място в класацията „Най-еротичните романи за всички времена“, направена от електронното издание на Playboy.

* * *

А Фроги ме изненада със „Сиви души“ на Филип Клодел – много приятно написана, макар и мрачна книга за мистериите във френско село по време на Първата световна война. Хората в него не са променили навиците си, живеят си живота, какъвто е бил и преди – охолен или беден, и всичко върви по допирателната на войната. Само я чуват зад хълмовете, четат за нея, но тя не е от техния свят, опитват се да я надлъгват и да се нагодят към нея, „както се прави с лошите сънища и горчивите спомени“. Дори живеят от войната – всички мъже работят в завода, „спасявайки се от гърмящия ад и тъмносинята униформа“. Смъртта идва рядко, с ранените от фронта, но не подминава и различните от „сивите души“.

Млада и красива учителка, оживила селцето и няколко мъжки сърца, се самоубива. Десетгодишно момиченце е намерено удушено във водите на канала. След пенсионирането си полицаят, водил разследването на Аферата, разказва какво се е случило. Връщането назад е болезнено:

„Войната не само уби милиони хора, но и разполови света на спомените ни, сякаш всичко преди нея беше като рай, забравен в дъното на стар джоб, където никога повече не смеехме да бръкнем“.

Разказът на полицая се лута напред и назад във времето, изследвайки водещите фигури в близкия град (съдия, прокурор) и хората от селото и показвайки доколко и как убийството ги е засегнало социално, професионално и емоционално. Разнищва и собствения му живот, възходите, паденията, самообвиненията за личната загуба и големите усилия да я превъзмогне. И не спира да търси истини и отговори. Правосъдие ли е, когато случаен дезертирал войник е побъркан от мъчения, след които признава за престъплението и е разстрелян? Дали истинският виновник е той, или е самотният прокурор, останал неразпитан и ненаказан, защото е от определено класово съсловие? Дали, удушавайки детето, прокурорът не си е мислил, че души призраците на отишли си от този свят любови, приличащи визуално на него, „за да се отърве от тях, да не ги вижда повече, да не ги чува, да не се доближава до тях в съня си, без никога да успее да ги докосне, за да не ги обича напразно. Толкова е трудно да убиеш мъртвите. Да ги накараш да изчезнат.“

Книгата провокира размисли и разплита странната смесица от добро и зло, криещи се във всеки човек, превръщайки го в „сива душа“. Тежка като съдържание (без да е депресираща), красиво и увлекателно написана и дори малко ужасяващият ѝ край не оставя горчив вкус.

„Странно нещо е животът. Знае ли човек защо идваме на този свят и защо оставаме? Моето разследване на Аферата несъмнено беше начин да не си задам истинския въпрос – онзи, който всички не желаем да се появи на устните и в мозъците ни, в душите ни, които не са, вярно е, нито бели, нито черни, а сиви, приятно сиви.“

Има и кратка неточна препратка към България – нашенски емигрант (говорещ лошо френски, но цитиращ Волтер и Ламартин с два литра вино в корема) с твърде небългарското име Янеш Хирадек.

* * *

„А хипопотамите се сварили в басейна си“ ми подейства като магнит в книжарницата не само заради странното си и шантаво заглавие, а и заради авторския тандем.

За тази легендарна и „изгубена“ книга на битниците, непубликувана 60 години, е трудно да се пише и може би най-точните и кратки думи биха били: „Жалко, че свърши. Благородно завиждам на тези, които ще я четат за първи път.“

„А хипопотамите се сварили в басейна си“ в голямата си част е автобиографичен роман, родил се след убийството, дало началото на бийт епохата. Прототип на Рамзи Алън е Дейвид Камърър, приятел на Бъроуз от ученическите години, убит през 1944 г. от Лусиен Кар (в романа – Филип Туриян), състудент на Алън Гинсбърг в Колумбийския университет. Кар е от богато семейство, красив, „от типа младежи, за които литературните педерасти пишат сонети, започващи с: „О, чернокъдри гръцки момко …“. Камърър е сляпо и болезнено увлечен по него – до вманиачаване, и заплаща за това с живота си.

След убийството, преди да се предаде, Кар търси помощ първо от Бъроуз, после от Керуак (с когото крият уликите). Единственото, което получава, е бира с утешителни думи и мълчанието им пред полицията. Недокладваният инцидент ги превръща в съучастници, попадат също в затвора и са освободени под гаранция, платена от богатите родители на Бъроуз и от приятелката на Керуак, за която той се жени набързо (и за кратко) с условието, че ще плати сумата, която баща му отказва.

По-късно написват в тандем книгата за престъплението, която Гинсбърг замисля и започва, но се отказва. „А хипопотамите се сварили в басейна си“ е кодиран „роман с ключ“, в който всъщност няма хипопотами. Историята е разказана последователно от двама от героите, чиито образи в голяма степен копират авторите си – Уил Денисън (Бъроуз в периода на пристрастяването му към морфина и преди кошмарните наркомански видения) и Майк Райко (Керуак, препитаващ се тогава като моряк). Останалите герои са събирателни от бохемските компании в Манхатън в края на войната – млади хора, още не знаещи, че са от бийт поколението, страдащи от скука и безпаричие, някои работещи от време на време; живеещи като едно голямо семейстно по купони и квартири и винаги намиращи от някъде и някого средства за ядене, дрога и много, много и почти денонощно пиене.

„А хипопотамите се сварили в басейна си“ е увлекателна, завладяваща книга. В по-голямата си част е като писана от един автор и е доста различна от по-късните им творби. Създадена е още когато двамата са напълно неизвестни, много преди „Голият обяд“ и „По пътя“, и представлява първите им уверени стъпки към голямата литература.

* * *

За голяма моя радост и трите книги са с чудесен превод, без спъващи изречения и волно съчинени думички, пунктуацията им е съвсем наред и няма правописни грешки. Значи можело да се издават и книги, които не са обидно недоглеждане към читателя.

(За някого тази моя радост може да е смешна или учудваща, но в последните два-три месеца често ме спохождаше идеята да накарам някои издатели и преводачи да си изгризат книжките пред мен. С една такава още се мъча. И това е най-малкото и най-невинното, което им мисля.)