Най-накрая реших да прочета нещо от Питър Бийгъл, за досега с когото са виновни от Човешката библиотека. И понеже не съм чак толкова на „ти“ с английския, че да чета чак романи, заложих на преведеното на български. Оказа се, че има само две книги: „Последният еднорог“, която се отказах да чета, защото преди години съм гледала филмчето и го знам почти наизуст, и „Тамзин“. Честно казано, искаше ми се да прочета нещо по-различно от него, но нямах избор, така че изгълтах „Тамзин“. Тук е мястото да кажа за един специфичен начин на четене на книги, за който вероятно ще ми се смее целият свят, но това е реалността. Много е актуално да се коментират електронните книги и как е по-добре да не хабим хартия (сякаш четците и компютрите се създават от нищото и работят с нищо :P), как това да си купуваш книгш вече едва ли не ще се превърне в хоби на колекционерите и т.н. Не знам колко е вярно, но аз лично много се уморявам, когато чета от компютъра или друг подобен екран, особено дълги текстове, затова предпочитам класическите книги. Когато обаче, понякога, изтегля някоя книга в електронен вариант, поради липса на пари (понеже не съм като някои ламотски екземпляри с широки пръсти и джобове ;)) или липса на самата книга в друг вид, правя следното – разпечатвам я на листи втора употреба и така чета. Нагледен пример:

И така, „Тамзин“ я четох в тази й своеобразна електронно-хартиена форма. Мислех дори да направя аудиоревю, но още съм малко болна и говоря повече през носа си. Както се казва: „друг път“:)

Книжката определено е за деца докъм 20 и няколко години, и за мен, защото аз поемам всичко хубаво, вкусно и с висок градус. А градусите на историята наистина си заслужават: деветнайсетгодишната героиня Джени, вече намерила себе си – е, част от себе си, – се връща назад във времето, когато е била тринадесетгодишна, и разказва историята на призрачната девойка Тамзин, а всъщност историята на собствения си живот и този на семейството си, особено важна част от което е господин Котак. Джени е Тамзин, Тамзин е Джени. Книжка за това какво е да си тийнейджър и че тогава задължително трябва да ти се случат чудеса, да придобиеш способността да виждаш отвъд… нещата и да има хора, които невидимо те подкрепят, за да си наистина реален като възрастен.

„В Ню Йорк, или в Дорсет, когато си на тринадесет години, дори не си самият себе си, а отражение на своите приятели и за теб няма нищо друго освен приятелите. Това е едно от нещата, които повечето хора забравят – какво е всеки ден да си навън и да си на тринадесет. Предполагам, че трябва да се забрави – по същия начин, по който жените забравят колко боли, когато раждат…“

Има едни такива книги, които уж са за деца, но не съвсем, които някои възрастни, престанали да търсят, няма да разберат. Но ако не сте стабилни и улегнали, ако сте пътешественици във всякакъв смисъл, ще се намерите вътре. Единственото, от което ми стана малко тъжно, след като я прочетох, бе това, че вероятно българските деца са по-запознати с вълшебните герои от западните митологии и приказки, отколкото с родните. Прииска ми се да има подобни, толкова наситени, истории за бродници, таласъми и караконджули. Не искам да разказвам подробно сюжета, книжката е много интересна и написана с елегантния и жив стил на Бийгъл. Чудесна е за коледно-новогодишен подарък и вече пътува към едно детенце през „Амазон“ :)