В днешно време не знаеш кое е по-добре за подрастващите – да се клатят в депресивен емо-бийт, или да щракат с пръсти в чака-рака ритми; да могат да ти обяснят в детайли топографията на джи, ха и ка точките едновременно в мъжкото и женското, както и всичко помежду им, тела, преди да са навършили 12, или на по 20 все още да заглеждат морно и розово-хихикайки момите по телевизията след 12 часа; да имат интерес, а и не рядко възможности да четат само заглавията на учебниците си, или да поглъщат стихийно широко предлаганата напоследък литература със възпитателно-фентъзийни функции, наречена накратко YA, или по моему – фентъзи за подрастващи идиоти. А даже не съм настроена правилно негативно по темата, повярвайте ми. По една или друга причина – случайност, предизвикателство, лош късмет или просто вездесъща хелска проклетия – съм забърсвала немалко от популярните заглавия в жанра напоследък, и познайте – имам мнение за тях, което хич няма да се посвеня да споделя публично под угрозата от организирани замервания с камъни от невръстни почитателки на засегнати от мен автори/ки. Нищо различно от обикновеното.

Започваме със „Здрач“ на Стефчето Майер. Естествено. И искам да обясня защо не съм го чела, а само гледала. Попаднах на малки частици от втора книга – предполагам, издателска анотация за зарибявка. Е, толкова елементарен език не бях срещала. Наистина смущаващо – уж всичко му е наред, граматически е ок, но ми звучи сякаш си говорят сбирщина хлапета в най-лошата си възраст, и то не от най-умните. Ще кажете – еми дааа, нали е за хлапета историята, и за хилядовечни вампири със замръзнали в тийн-състояние хормони и акъл. Ама не е баш така – историята е с претенции за романтичната история на века. Така че реших да проверя от къде дойде туй отблъскващо усещане и усъмнение мое в уж качествата на Здрачните книги. Намерих петата книга, която е от гледната точка на Едуард, в оригинал – изтеклата „пиратски“, сещате се – и езикът, макар и простоват и подходящ основно за превод през летните ваканции за часовете по английски на специализираните гимназии, вече не дразнеше. Простотата само в оригинал изписва вежди. И най-добрият преводач трудно би превел с някакво насилено качество толкова елементарни конструкции и лесен речник по приемлив начин, така че за мен изборът е или да опитам кьопавата Бела и бледния Еди на английски, или да не се доближавам до красивите томчета на вампирската сага. Е, избирам последното, разбира се. Но филмите съм ги гледала. Какво бе, момиченце съм – романтични срещи, кинце, туй-онуй – сещате се, трябва си. А „Здрач“ само от кинематографична гледна точка (особено точката, концентирана върху плочника на вълкоподобен индианец) става за нещо – в книжната си форма за мен е просто излишество, съизмеримо със съществуването на жълтата преса. Признайте, че се четат еднакво стръвно, но това не ги прави качествени или смислени книги. Ъм, почти същото ми е и мнението за „Хари Потър“, но към Роулинг изпитвам силно нездрав и почти необясним завистогняв, така че точно това няма да го коментирам въобще. Може и книгите да са величави, а екранизациите – умоотнасящи, но червата ми се преобръщат в синусоидни криви при мисълта да прокарам пръстче по Роулингски или Майерски книготворения. Щото съм крива, как що.

Вампирските истории а ла „Здрач“, и то не много по-добри от него, напоследък са наводнили до задушаване пазара на книгите, и изкарват пари, да – цели издателства се изхранват от желанието на смотани хормонални пъпчивковци да бъдат обичани сега и завинаги от най-прекрасните, мъдри и невероятни вълшебни същества, които определено не са от разочароващия хомо сапиенс вид – било то вампири, ангели, демони, феи, върколаци или каквато и е друга неестествена гмеж. За съжаление стилът, идеите и езикът са за хлапета без претенции откъм достоверност (не реализъм, друго нещо е това) на образите или поетична красота на изказа, или каквато и да било оригиналност извън стандартния и лесно възприемчив плот на тъпата смотла, местеща се в нов град, където или става любимата на местния хилядолетен вампир – възможност, логически равна на това да изпитате силна привързаност към пържолата си на вечеря, – и/или да открие, че самата тя е някакво рандъм вълшебно същество, чиято майка е богинята Хера, а бащата примерно е Мефистофел, като към целия тоя булшит, разбира се, добавяме обичайните войни за популярност в училище, семейни драми тип „мама и тати не ме обичат и не ме разбират“, както и суицидни а ла Хамлетовски тегоби „да се самоубия ли заради тройката по география, или не“, така характерни за обърканите шестнайсетгодишни мозъчета, сред които някога за моя лична горест съм била и аз. Личният ми сблъсък с туй дарк-тийн-флик-шит литературно течение бе свръх-естествената простотия на Касандра Клеър, посветена на леко елинската трагедия за брата и сестрата, дето се обичат, ама после, се оказва, не са брат и сестра, ама пак се обичат, и боже, колко е трудно да обичаш брата или сестрата си, дето не са ти роднини, ама си мислел, че са. Също така за съжаление знам коя е тъжната фригидна сукуба със съвест на Ришел Мийд, както и кифлата Кейт – борецът срещу вампири, мислеща само как точно да се оплеска с розова вампирска мъжка течност (точно това е, което си мислите). Повече от ясна е препоръката ми да пропуснете агресивно вече изброените. Но има една кик-ас кифла, която си заслужава донякъде като качество, и точно поради тази причина е масивно пренебрегвана в България, а именно – поредицата за Анита Блейк, където поне до някоя книга героинята се държеше на ниво, но след това изпадна в оргийна зависимост с поне шест върколашки рода, което не е толкова куул, колкото звучи – странно, но историите за извратени сексуални желания и опити доскучават с времето, но поне началните 4-5 книжки са доволно балансирани между неосъществимата любов към малко или много мъртви хубавци и техния естествен убиец, в комбинация с доста добър екшън и разумен като възраст език.

Наред с вампирския шит се нароиха и псевдообразователни книжки – където примерно Марс е як синеок пич с плочки а ла „300“, Жана Д’Арк е убийствена, леко празноглава блондинка с крака до сливиците, а главният невръстен герой, въпреки откровената си наивност и искрена тъповатост, винаги носи достатъчно количество обожествени гени, че да контролира всички стихии на света и да победи пет-шест пантеона от богове след обучение от 2-3 минути средно. Пърси на Риърдън и Фламел на Майкъл Скот са само част от толкова досадната псевдоисторическа вълна, но може и да имат своя скрит смисъл – поне карат хлапетата да издирват допълнително някои именца и да се образоват неусетно чрез чичко Гугъл и леля Уикипедия. Което няма как да е много лошо, все пак. Сега, на мен ми е ясно, че печелившата комбинация няма как да е по-различна от рандъм-хлапе-се оказва-полу-бог/вълшебник/вампир, тъй като до определена възраст децата се люшкат в желанията си да са като всички останали, но все пак да са достатъчно различни, че да се отличават видимо в тълпата и да бъдат обожавани за което. Това се преодолява с годините, но продължава толкова дълго, че всеки на определена възраст има нужда от всякакви убеждения, че желанията му не са неестествени и че все пак има някаква надежда за различност, пасваща на общата еднаквост по приемлив начин. Обаче има и добри начини да се постигне подобна комбинация от стандартна история с нестандартни или поне по-приятни елементи. Като например поредицата за Маговетри на Татяна Леванова – руско девойче в началото на пубертета, с всичките ѝ слабости и проблеми на съзряването, но поставена във фентъзи-приказен сетинг, приятен както на първоначално възприятие, така и при обмисляне на много добре прикритите морални проблеми на обществото, в което момиченцето ще трябва да пораства, добавящи онази щипка тъмна реалност към пъстрата илюзорна смес на различните светове. Или поредицата за Септимъс Хийп на Анджи Сейдж – изключително вълшебно-приключенска история, брилянтно балансирана, изненадваща и красива, макар и леко наивистична, все пак приятно приемлива за повече от една възраст. Или „Отрова“ и „Обсебването на Елейзабел Крейл“ на Крис Удинг – красиви мрачни истории а ла Геймън в манга сетинг и със страхотни чудовища, герои и наистина изпипано възпитателно преживяване. Или „Подвижния замък на Хоул“ и „Замък в небето“ на Даян Уейн Джоунс – весели, шарени, леки магични истории, даващи достатъчно количество усмивки и нежна порастваща топлота на читателите, преситени от реализъм, проблеми и ежедневни битки за оцеляване. Даже има и достатъчно български автори, които може да са интересни на съзряващ интелектуално читател – примерно нещата на Светлинките, на Фламбурари, Богдан Русев, Валентина Димова – все светли, може би не идеални, но чудесни като атмосфера и внушения книжки, от които освен чисто четящото удоволствие може и да се извлече дори някакъв по-дълбоко отпечатващ се битиен смисъл.

Така че добри книги за подрастващи има. Не съм ги чела всичките, но има, със сигурност. Само, че не са популярни. Вече никой не иска да стимулира въображението си, ако няма поне по двама древни дългокоси вампири, зрелищно прекършване на врат и трепетлива първа целувка средно на изречение. Всичко извън схемата не се възприема добре. Не е зрелище, не е хляб. Може и да кордон бльо, ама кой ги яде тия претенции вече.

Илюстрации на кориците: pingvinite.bg