(…в която Ана Хелс се олигавя зверски, а после получава откровение свише)

1. Окото на Света
2. Великият лов
3. Прероденият Дракон
4. Силата на Сянката
5. Небесният огън
6. Господарят на хаоса
7. Корона от мечове
8. Пътят на кинжала
9. Сърцето на зимата
10. Кръстопътища по здрач
11. Нож от блянове

КНВ – ДА! (a.k.a. Ана Хелс се олигавя зверски)

КНВ бе и продължава да е най-големият литературен проект, с който съм се захващала. Пазех си я за един по-специален период, който така и не дойде, защото вярвам, че в определени периоди трябва да се четат само наистина доказано приятни от поне три алтернативни източника книги, но така или иначе я почнах преждевременно преди около 2 години като един вид терапия срещу дадени събития от живота ми. Чаках да я довършат, колкото можах, но както всички знаем, Джордан взе, че си тръгна преждевременно от този свят, преди последната, ненужно отлагана книга (в което подозирам и Дж. Р. Р. Мартин-а, гррр), а заместникът му упорито твърди, че ей сега, и ще я напише финалната, пък изкара още 2 междувременно. Книгите на Сандерсън ще оценя след като напише и последната – човекът изглежда млад и здрав, та да стискаме палци да си спази крайния срок през 2012, но сега нека се заемем in memoriam с оригинала.

Поредицата си е класика, няма на кого да обяснявам – повечето четящи поне веднъж в далечната си младост са се залавяли с историята за Преродения дракон. И след години са се отказвали ритуално от нея.

Да, книгите са противоречиви като качество за навикналия на динамични мъжкарски битки читател. Има си много видима причина за това – учудващо Джордан се проявява повече като… женски писател с всеки следващ том – в текстовете му пъплят купища емоции, трепети, съмнения и дяволски много поглаждания на поли, дърпане на плитки и сумтене – все знакови и отнемащи почти половината живот на женските героини в КНВ действия, които са изкарали не един и двама фентъзи-фенове извън релси и даже май съм виждала някои от същите да тичат голи и пищящи из общежитието едно време, виейки „Нинив, кучко, ще те оскубя до голо!“. Още едно противоречие – за писател с типично женски стил точно женските му образи са изключително дразнещи кифли, надарени с огромна сила, но и преднамерено смотан и лесно пречупващ се характер. Из книгите има и внушително количество от намеци за садо-мазо с лезбо уклон и активно многоженство – още една странност на сякаш замислената за млади читатели поредица. Може да се приеме като остро ясен признак колко малко Джордан е разбирал жените приживе. Или по-точно изказва недотам ласкавото му отношение, даже доста перверзните му фантазии, свързани с уж нежния пол. Някой по-образован психолог веднага ще открие между редовете скрита битка срещу властна и обсебваща съпруга, каквато, поне доколкото съм чувала, е имал реално, съчетана с изключително нездравото му и доста наивистично отношение към връзките въобще, което все пак си е характерна черта на всеки рандъм фентъзи писател/читател с нърдовски лайфстайл.

Въпреки мудността и грешността в толкова много отношения КНВ трябва да се прочете. Цялото. Било то и само от уважение към таланта на Джордан, разказващ на около 10 000 страници до самата си мъчителна смърт за историята на постапокалиптичния уж наш свят, потънал от незапомнени времена във фентъзи-алюзия на древни и модерни технологии, прикрити зад евфемизми като Единствената сила и Приказния век. Може би този вариант на постапокалипсис е единственият, който би ми харесал, макар и с доста провинциален и нехигиеничен привкус, все пак е доволно антимодерен и даже премного утопичен на моменти. Да имаш конкретен враг с не много земен произход и неясни желания, които обаче дефинитивно са тъмни и антихуманни, си е утопия вече във време, когато не знаеш от кой уж човек-събрат да очакваш най-лошото.

Въпреки общо споделяното мнение, героите на Джордан не са наистина скучните клиширани прости селяни, надарени свише, спасяващи света с едно помръдване на лявата си вежда в стил Скалата. Главната тройка вълшебни тавирени са просто хора, поставени в екстремни условия. И да, не се справят кой знае колко добре, обхванати от гняв и безсилие, мечтаейки за липсата на промени. Глупавите им действия, наивистични разговори и нелепи мисли ги правят прости хорица, които са се събудили една сутрин у гащите на Супермен и от тях се очаква без капка избор или съвест, или своя воля, да спасяват каквото трябва, но което не познават, с цената да заплатят със всичко, което имат, дори и със себе си. И се пречупват, да, и лазят по корем, алкохолизират се, шизофренясват, изолират се от всички. Не всеки мечтае да е Супермен. А Супермен определено си мечтае да е само Мен.

Колко психология можете да изцедите от 11 тухли четворки, писани в огромната си част от чисто комерсиални подбуди? Ами много, страшно много. Жените са кифленската версия на тъжни Супержени, които губят себе си непрекъснато и обръгват характерите си с много повече бой от мъжете (наистина Джордан е имал огромни проблеми или доста извратени фантазии за спанкинг, честно), но въпреки това не са им спестени нито чисто романтичното ненавременно и непохватно възприемане на чувствата, нито трудностите на майчинството, нито тежестта на дълга към другите, разчитащи на теб по рождение, съчетани с основния източник и оръжие срещу женското им безсилие. Бих могла да набедя Джордан дори като феминист, ако не беше тоя бой и подчиненост в Бялата кула, но все пак всеки си има право на някакви фантазии. Действието на поредицата е мудно, да, определено, но пък толкова приятно мудно. Стилов автор, без съмнение, който разпростира света си до граници, силно врязващи се в нашето ежедневие до степен да приемаме Айез Седай и Отстъпниците като колеги от работата, които определено не понасяме, или Тролоците и Мърдраалите за просто някакъв по-грозен вариант на скинарите зад блока, покрай които минаваме малко по-бързо от обикновеното, с надеждата да сме достатъчно не-етносно или гей-изглеждащи. Светът на КНВ ми е топъл и уютен, не ме отегчава, което си e своего рода постижение, а напротив – кара ме да се чувствам сякаш в моето си истинско време, при познати и добри приятели, които разбират какво наистина ми е важно и ме увличат в техните си да речем справедливи борби. Да, звучи толкова неестествено и лигаво добряческо от моя страна, че направо ми се гади, но признавам като на импровизирана среща на АА:

Здравейте, аз съм Ана Хелс и харесвам КНВ. И да не ми отговорите, все тая – аз намерих мекия свят, в който мозъкът ми си почива и работи на истинските си вълни. Милиони го споделят с мен (или поне така твърдят издателите), така че няма да съм благословено сама, но и това е нещо. А, да, и не ми пука кой уби Ашмодеан. Макар че съм за Грендел. И се надявам последната книга да е наистина последната книга. Всеки свят трябва да има своя край.

КНВ – НЕ! (a.k.a. Ана Хелс получава откровение свише)

КНВ е класика във фентъзито, няма спор за това. Но не винаги класиката значи нещо добро. Не и когато една и съща история е дъвкана повече от 20 години само и единствено поради отчайващо комерсиални причини, насочени към угаждане най-вероятно на явно твърде алчна съпруга и покриването на няколко хубави ипотеки за holiday house в Коста Рика, Занзибар и острови с твърде силно непроизносими имена. Претенциите за силно желание да развиеш свят и герои са повече от съшити с бели конци и през тях прозира злостно-умишленото творческо осакатяване на историята и страстното смучене от пръстите на цял един катун редактори, впрегнати да създават стандартизирани шарени тухлички от по 600 страници плюс, споделящи горе-долу един и същи сюжет, доказан като „продава се“ – невръстни овчари са единствената преграда злото да завладее света, те разбира се, много трудно преживяват суперпауърите си и се опитват да клинчат, докато междувременно разни зли сеанчани, зли айилци и зли седайци им отвличат невестите, мъжовете, другарите, конете, кучетата и плъховете, и затова трябва да се поеме поредният неясен щурм за освобождение, завършващ с някоя и друга преждевременна смърт на рандъм-избор от трите хиляди изброени NPC-та, детайлно упоменати с педантичността на погребален агент, описващ потенциалните си клиенти на пенсионерска вечеринка.

Характерите са плоски, дразнещи и откровено смотани, иска ти се да ги бодеш с нажежен остен по петите или да им завираш орлови пера из отверстията, или да ги намажеш класически с лайна и катран и да ги овъргаляш в пера и бели червеи. Особено Нинив. И Егвийн. И Перин. И Елейн. И всичките седайки. И повечето благородници. И сума ти селяни. Абе, всички. Да ги душиш с дебелите им плитки, да ги бесиш на огладените им поли, да ги налагаш последователно с чукове, сърпове, брадви и всякакви селскостопански инструменти.

Положителните герои се борят за нашата всенародна любов, а обичайно получават искрено презрение за слабостта си. Хайде де, всички владеят ебаси и яките сили, пред които Х-мените са стадо панаирджийски изроди, а максимум се шляпат невинно по гъзовете с настървението на викториански стари моми. Единия почти го удушиха, другия го осакатиха, третия го пердашат на всеки кръгъл час… И какво от това – голямото страдание и велика мъка (ТМ) са просто бездушни клишета, пред които ти идва да виеш от читателско безсилие. Все ми се иска да успеят тия лошковци Отстъпниците, дето и те горките са толкова недодялани, че грандоманските им сили се овладяват и блокират от рандъм-пастирка от село Горно нанадолнище, или айде, да не ги обиждаме – от пастирка, говедарка и перачка, може и едрогърдеста морячка да се включи в упражнението, но в крайна сметка великите принцеси на злото са овързани като пушена шунка в някое долнопробно мазе, а принцовете на мрака ги зачистват с белфира като бавни хлебарки под ярък поток от райд.

Огромните несъответствия и логични пропуски няма нужда да ги споменавам, има ги в задушаващи количества, но е нормално – никой автор не може да си спомни с точност какви ги е дробил в близо 10 000 страници. Историята спокойно можеше да се разкаже ефектно, динамично и качествено в половината от издадените книги, но реалността ни носи всяка година по още един том, и още един том, и някоя допълваща история, и някой прикуъл, и някой сикуъл, и това няма да свърши, хора! Брандъна усети сладкото и едва ли ще пусне сагата дорде и неговият ковчег не го заковат. Няма да свърши никога, освен ако не избият половината КНВ свят в последната книга, което е наистина логичният свършек на поредицата, но няма да се случи никогаж – това ще е като касапница на златни пуйки за банкет на вегетарианци. Или ще се занимаваме с децата на героите за в бъдеще, а както знаем от други класически поредици като Шанара и Драконите – децата са винаги в пъти по-тъпи и некадърни от героичните си родители.

Така че, драги – ние сме обречени. Дорде свят светува. КНВ е сапунка и докато не и измрат продуцентите, нямаме шанс за спасение на читателските души. А не мога да спра да чета. Просто не мога. Имам нужда да се дразня, да муча, да дращя с нокти по канапето и да сънувам тролокски оргии. И тази нужда е безсрамно експлоатирана от злите издатели в черни мантии и брадавици на носа. Ама никой не ми е виновен за страстта да си довършвам и най-отчаяните истории – котешкото любопитство ме кара да чакам края на катастрофата и изнасянето на труповете, въпреки че съм сигурна, че ще ми е лошо след това. А какъв е реално смисълът да се преяде толкова с думи, че изреченията да излизат от неподходящите отверстия? Питайте жената на Джордана.

Снимки на кориците: pingvinite.bg