Става въпрос за две книги от леко противоречив поджанр, написани от две леко противоречиви дами. Едната е от 80-те, а другата – от началото на 21 век. И двете са интересни като цяло, добре написани (особено по-съвременната), на моменти доста дразнещи. Поджанрът е да-разкажем-известната-история-от-феминистка-перспектива, известен още като да-дадем-глас-и-на-съпругата-на-героя. Дамите: Маргарет Атууд и Марион Зимър Брадли.

Феминисткият преразказ е особено животно, което все още се среща, въпреки че най-силните му дни са били преди падането на Берлинската стена. Благодарение на него обаче имаме чудесни истории за известни събития през погледа на Моргана, Света Елена, жената на капитан Ахаб или пък последната съпруга на Синята брада. В повечето случаи това са разкази, които, освен друга гледна точка, добавят към стари, изтощени от повтаряне митове, легенди и приказки нова плътност, нов живот. Характерни за него са не само различните гледни точки, но и изкривени (в очите на почитателите на класиката) елементи, обърнати образи, демитологизиране, „изчистване“ на опетнена репутация и други. Всички те са налице в романите на Атууд и Брадли.

В „Одисеята на Пенелопа“¹ вярната съпруга на Одисей разказва историята си от сенчестите земи на Хадес. По типичен за Атууд начин трагичното и драматичното са смесени с комедийното и, най-вече, ироничното. Авторката е страшно остроумна жена. Такава на моменти е и Пенелопа. За няма и 150 странички тя успява да разкаже всичко: от раждането си до това как в днешно време някои детайли от историята на мъжа ѝ и живота ѝ са грозно изкривени или забравени. Най-голямата част от книгата се занимава с годините, в които Пенелопа чака завръщането на Одисей. Отношенията ѝ с робините, със сина ѝ Телемах и с множеството женихи, опитващи се да разграбят земите на Одисей, са само щрихирани, но все пак убедителни и завършени. „Одисеята на Пенелопа“ е лично мнение. Няма обективност, няма внимателен подбор на думи за другите. Елена е самовлюбена кучка, за която смъртта на хиляди мъже е просто доказателство за красотата ѝ. Одисей е манипулативен и понякога нагъл. Става въпрос за обикновени хора, а не герои. Въпрос на избор е дали ще приемеш, че мъжът ти се е забавил заради коварни сирени или съблазнителни курви. Тонът веднъж е драматичен, друг път – чисто клюкарски. Структурата на произведението също е раздвижена: след всяка глава има изпята от хор мъртви робини песен. Въпросните робини са нещо като централен образ. В момент, в който става най-ясно, че отсъствието на мъжа (бащата) от дома е равно на отсъствието на Закона, а звръщането му – на възстановяването на Реда, тези невинни девойки са обесени от Телемах и Одисей. Тук е разривът между мъжката и женската история. В едната момичетата са мъртви и безгласни, в другата – мъртви, но с глас.

Подобен е подходът и на Марион Зимър Брадли в The Firebrand. Написан след „Мъглите на Авалон“, този роман е точно обратното на класиката за Моргана и Артур. Ако в Мъглите има различно изграждане на мита, но все пак запазването на легендарната атмосфера е налице, то в „The Firebrand“ се вижда превръщането на легендата в хроника, премахването на свръхестественото и въобще едно цялостно очовечаване (във всеки смисъл) на познатата история за Троянската война. Амазонките са общност от обикновени воини жени, кентаврите са погрешно възприети обикновени мъже ездачи, боговете се явяват само на лудите (и остават в техните фантазии), а причина за всичко са желанията и грешките на простосмъртните. Тук се гледа през погледа на Касандра, но не тя разказва. Книгата е написана в трето лице. За съжаление превръщането на мита в предаване на историческо събитие не е изцяло успешно, защото на места има странни и груби грешки – например Хектор е „силен като Марс“. За сметка на това образите са чудесно изградени, даже липсва това стереотипизиране, познато от „Мъглите на Авалон“.

Брадли и Атууд са много различни писателки, но споделят някои възгледи за мястото на жената в историята (и мита) и крайностите, които мъжът си позволява, когато той разказва. Затова и неуспехите на двете са еднакви – когато махаш фантастичното, изградило един образ и превърнало го в архетип, трябва да сложиш на негово място елементи, които да работят също така добре. Така че новите герои да са естествени и да имат силата да преборят закованите в съзнанието на читателя от безброй преразкази „оригинални“ герои от митовете и легендите. Изкушението да представиш героя (особено ако е мъж) в друга светлина, на която да лъснат низките му страсти и шкембето под туниката, е огромно. Но когато подходът ти е повече този на идеолог писател, а не на писател със свои виждания за някои неща, неубедителността на някои гласове, а не тяхното игнориране, са най-големият ти проблем.

Статията се препечатва от блога на Владимир Полеганов. Първа публикация: Одисеята на Пенелопа и Илиадата на Касандра | Stars in My Pocket