Това е едно от онези ревюта, които трябва да бъдат написани цветисто, но аз лично не съм способна да създам текст, който да съответства по похвати и стил на този в сборника „Вирикониум“. От всичките ми познати може би само Dhalgren може да се справи с тази задача. За съжаление той официално се пенсионира от поста на неплатен критик преди около 3-4 години, а и в крайна сметка аз съм човекът, който чете този сборник*.
Четох го дълго.
Не защото е скучен, а защото М. Джон Харисън е уникален писател, чиято барокова стилистика изисква от читателя съсредоточаване и малко по-добри познания по английски, отколкото притежавам аз.
Ако Гай Гавриел Кай може да бъде наречен „тъкач на светове“ (цветна, мека и носталгична проза), а Джордж Оруел – „ковач на мрачното бъдеще“ (визията му се врязва в мозъка със звън на студена стомана), то М. Джон Харисън безспорно е бижутер на словото. Текстът, излязъл изпод перото му, мога да сравня единствено с яйце на Фаберже – гениален, разкошен и толкова ослепителен, че трябва да бъде разглеждан и възприеман на малки порции. Големите претоварват сетивата.
Нийл Геймън казва за Харисън: „Прозата му е измамно проста, всяка дума е обмислена и поставена там, където може да се забие най-дълбоко и да нанесе най-големи щети.“
Единственото просто нещо в „Пастелният град“ са героите, в които се разпознават класическите фентъзи архетипи – безпомощната принцеса, рицарят самурай, сръчното и войнствено джудже, подлият изменник. Най-важните герои обаче компенсират всички останали – пейзажът и миналото на Вирикониум са толкова екзотични и описани така изненадващо, че преглътнах гореспоменатата клишираност, без да се усетя.
Тук ме обзема непреодолим импулс да копирам цитати и да ви оставя да си правите сами изводите за стила на Харисън. Ще си позволя само един:
Въгленово сиви жаби със зеленикави очи квакаха, докато колоната затъваше сред блатата. Под мазната повърхност на водата, бавно и с гърчове, се движеха неразпознаваеми влечуги. Водни кончета, чиито мрежести криле се разперваха поне на фут дължина, жужаха и висяха между водните шаварчета. Дългите им, порочни, тела проблясваха безсрамно в зелено и ултрамарин. Те хващаха плячката си в полет, като връхлитаха с доловимо щракване на челюстите си върху хленчещите, ефимерни комари и суетящите се нощни пеперуди, оцветени в априлско синьо и шевролетено вишнаво.
Над всичко тегнеше тежката, потискаща смрад на гниещ метал. След час по устата на Кромис се бе наслоил горчив нанос и той усети вкус на киселина. Беше му трудно да говори. Докато под него конят му се препъваше и подхлъзваше, той се оглеждаше удивено, а в черепа му се задвижи поезия, бързолета като обсипаните със скъпоценности водни кончета над мрачното бавно течение на древна разруха.
Какво повече мога да добавя зад тези два абзаца?
Нищо друго, освен признанието че след „Пастелният град“ не успях да продължа с втората новела A Storm of Wings. Стана твърде странно, дори и за мен.