Интервю с Мартин Христов, управител на сравнително младото, но доста интересно като концепция издателство „Ерго“, от които можем да очакваме „екзотични“, може би за леко по-интелектуално напреднали читатели, но хубави книги във всеки случай. Лично аз се надявам и фентъзи, или поне някакъв вариант на фентъзийност, да видим от тях :)

Ана:

Издателство „Ерго“ не е от най-известните играчи на пазара – не издавате гръмки заглавия, никакъв Коелю, Букай или Алиенде, нито пък вампирии, дистопии и чик-флици. По-скоро издавате странни книги. Може би за странни читатели. Как подбирате заглавията си, след като очевидно сте предпочели да не предлагате „книжни мазни хамбургери“, а по-скоро „екзотична книжна кухня“? Думата „бутиково“ издателство за вас обидна ли е, или по-скоро приятна?

Мартин:

Книгите ни категорично не са странни, в „Опиум“ например става дума за дневниците на един морфинист, в „Марио Звездоберец“ малко момиченце преживява тежко раздялата между родителите си, в „Сивия гълъб“ полицията се бори с неизвестна епидемия и още по-неизвестен и загадъчен конспиратор, в „Цигулките от улица „Нерудова“ четирима младежи се влюбват и разлюбват сред декорите на Прага. Както виждате, доста експлоатирани теми… Аз бих нарекъл книгите ни по-скоро насочени към по-взискателната читателска публика, защото авторовият стил и изразяваните в тях гледища рядко са стандартните, както при Коелю. Затова нека се задоволим с епитета „екзотични“.

Част от заглавията успявам да подбера аз, особено тези от унгарската литература, където плавам в свои води. Обръщам голямо внимание и на европейски книги с престижни награди. А немалка част от книгите ми подсказват преводачите, с които работя, и аз съм им признателен за това, защото разширяват литературния ми кръгозор! И благодаря за определението „бутиково издателство“! То определено ми допада, доколкото разграничава издателската ни продукция от голяма част от бълващите книги за ширпотреба останали книгоиздателства.

Ана:

Можете ли да определите някое от заглавията си като клонящи към фантастичния жанр? Признавам си, досега не съм се сблъсквала с никой от авторите ви. Но пък имам една книга, която ми прозвуча много приятно и нереално – „Пътуване на юг“ на Михал Айваз. Какъв е точно жанрът ѝ – например аз като фен на Борхес и Павич имам ли шанс Айваз да стане следващият в личния ми Топ 3 на любимите странни многостранни автори, които всеки трябва да прочете, преди да умре?

Мартин:

Ооо, нека още не умираме, моля ви! Толкова много книги ни очакват още, и толкова много прекрасни мигове в живота… Няма по-чудесно нещо от това да се отпуснеш с любимата книга на удобния фотьойл и четейки, да отпиваш глътка ароматен чай или червено вино. Всъщност има – да смениш книгата с любимия човек, но не и да пренебрегнеш кое да е от двете!

А сега по същество – всички книги, които издаваме, са чиста проба фикция. А фикцията е в основата и на научната фантастика, нейна хранителна среда. Така че границата между двете е нищожна. Уцелили сте с предчувствието си за Айваз: Борхес е негов любимец, а романът на Айваз „Другият град“ е избран от редакторите на „Амазон“ в Топ 10 на най-успешните сай-фи книги за 2009 година. Така че има реален шанс да се залюбите! :)

Ана:

В портфолиото ви виждам и много поети. Аз, честно, не разбирам нищо от поезия – на невръстни години съм имала досег с Байрон, Шели и Шекспир, плюс задължителните възрожденци, но с възрастта нежните фрази не ме докосват почти. Има ли читатели на поезия в България? Какво би намерил един твърдо прозаичен читател в стиховете, които представяте?

Мартин:

Аз предпочитам да го наричам скромно само каталог. Грешна е предпоставката, че след като прозата се чете с ума, и поезията трябва така. Да, поезията има – или е имала – привилегията да засяга и обществена проблематика, особено в епохата преди така наречената смяна на режима, както неотдавна отбеляза и професор Александър Шурбанов, но за мен основната ѝ сила е, че се чете и възприема със сърцето и душата. Ако едно четиристишие, колкото и безидейно на пръв поглед да е то, не ви развълнува отдън душа, значи си имате работа с бездарна творба. А когато идеята е облечена в подходяща премяна и носи емоционален заряд, ето най-прекрасното доказателство за въздействащата сила на поезията! В подкрепа на думите си ще цитирам един от героите във филма „Апокалипсис сега“: „Бодлер. Стиховете му са сурови, но децата трябва да ги учат, защото понякога животът е доста суров.“

Предполагам и вие сте наясно, няма ли предлагане, едва ли би имало и търсене. Затова една от амбициите ни е да издаваме нова българска поезия, малко, но качествена. И да – читатели има, особено ако издателите предприемат поне някакви опити да култивират вкуса на тези читатели в положителния смисъл на думата! Поезията определено не е за твърдите противници на лиричното начало в живота, и тук на помощ идва качествената ни проза.

Ана:

Какво е мнението ви за електронните книги – дежурният ми въпрос към всички издатели: смърт или живот на книгоиздаването за България са?

Мартин:

Да ви успокоя, не е само ваш дежурен въпрос, зададоха ми го и колегите ви от Public Republic, има го и в интервюто с Георги Константинов във вестник „Сега“. Мисля, че електронната книга е чудесна алтернатива за четене, особено за младите хора, и приветствам тази идея. Според мен двата вида издания, електронно и книжно, спокойно могат да съжителстват на пазара. В същото време не смятам, че е-книгите застрашават хартиените си събратя: техниката е още твърде скъпа за нашите стандарти и малцина могат да си я позволят, плаща се и за изданието. Има и още нещо: аз например работя средно по 6-7 часа на ден на компютър, и ако поискам да се разтоваря, четейки, едва ли ще посегна към електронна книга, за да се взирам още най-малко час-два в екрана.

Ана:

Имате ли планове да издавате „по-еднозначни“ като жанр книги – аз лично все напирам към пропаганда на фентъзи и фантастични автори, каквито, сигурна съм, има много добри не само в англоговорящите страни, но и в нашите балкански и европейски съседи?

Мартин:

Аз мисля, че и българските автори не отстъпват на чуждите в този жанр, може би само в количествено отношение. Вземете например „Би и Тера“ от Гари Блекфорест (авторът е българин, но твори под псевдоним), една излязла още преди шест години книга, чудесен представител на жанра фентъзи, много оригинална и четивна, която остана почти незабелязана. Изводът е: не че нямаме добри, макар и малобройни автори, просто сме малка нация, езикът ни не е световен. В същото време биват лансирани, на цената на масова реклама и куп пари, спорни автори с още по-спорни произведения, каквато е Людмила Филипова. И накрая, за мен фантастичният жанр съвсем не е еднозначна литература, да не говорим, че вътре в него има много разклонения. И да – на драго сърце бих издавал фантастика, особено творби от ранга на Любен Дилов, братя Стругацки, Станислав Лем или Айзък Азимов!

Ана:

До каква степен разчитате на външни, така да се каже, професионални читатели в подбора на заглавията ви – предполагам, е доста интересна и трудна селекцията на автори от толкова много националности? Има ли български блогъри на книги, чието мнение и препоръки бихте оценили, или по-скоро разчитате на международния отзвук за някой конкретен автор?

Мартин:

Аз вече засегнах тази тема, сега ще я доуточня. Книгоиздаването за мен е първо призвание, чак после начин за правене на пари. Досега като цяло успявам с първата част на това уравнение. За да се справя и с втората, трябва да направя компромис с издателската политика на „Ерго“, а това за мен е недопустимо. И понеже аз отговарям за почти всичко, повече от десет заглавия годишно вече ни идват в повече. В момента имаме подготвени за две години напред проекти и автори. А непрекъснато ме търсят нови и утвърдени имена с надеждата да бъдат издадени.

Да, наскоро тъкмо познати блогъри ми предложиха двама автори, но и двамата са задокеански, творбите им са още по-бутикови и от нашите бутикови, а неевропейски заглавия трудно намират финансова подкрепа. Но съм отворен за всякакви идеи и предложения в рамките на разумното. Нека е по-малко, но качествено!

Ана:

Какво трябва да направи едно издателство, за да оцелее на българския пазар – докога един български издател може да си позволи да издава това, което му харесва, и кога трябва да се пречупи и да започне да предлага това, което се търси и се купува? Продажбата на книги до каква степен е интелектуален алтруизъм и лесно ли се изчислява икономическа печалба от подобно начинание?

Мартин:

То въпросът вече не е само до българския пазар, макар че тук е особено болезнен, понеже сме малка държава с още по-малко четящи. Аз имам щастието част от изданията ни да излизат с европейска подкрепа, така успявам да акумулирам средства и за този-онзи добър български автор. Досега само две родни книги съм издал с финансиране от авторите им, но и двете изцяло вписващи се в издателската ни политика.

Позволявам си да възразя срещу формулировката на въпроса ви, според която излиза, че един издател публикува само стойностни неща или само „книжни мазни хамбургери“. Среща се и симбиоза между двете, което е още по-вредно, понеже книгоиздателите оправдават пускането на литконфекция с това, че уж финансират стойностните си, но немасови автори, в същото време чисто и просто протича масирано промиване на мозъците на вече малобройните български читатели с литературна плява и обрезки.

Продажбата на книги всъщност не е интелектуален алтруизъм, такъв е книгоиздателската дейност на ползу роду. Не спирам да повтарям, че е по-лесно да издадеш една книга, отколкото да я продадеш. Въпреки това не посягам към булевардната литература. Защото имам съвест и скрупули. За да излезе едно издание печелившо, особено преводно, трябва да продадеш минимум 1000 бройки. Колцина го правят!?… А за каква икономическа изгода може да става дума, когато „Хеликон“ удържат 55% търговска отстъпка, „Пингвините“ под претекст, че са във фалит, не са плащали от години, а за да станеш например пълноправен член на АБК, трябва да си регистриран по ДДС. Пълни безумия, каквато е безумна и държавата ни. Страната ни, слава богу, още се зеленее и диша…

Ана:

Какъв шанс има млад, неизвестен български автор с ръкопис на фентъзи роман при вас? Конкретно фантастичният жанр, разработен от млади, повече амбициозни, отколкото талантливи като цяло автори, има ли място на пазара чрез издателствата, или ги съветвате да пробват със самиздат в началото? Имате ли съвети за начина на писане на младите автори – върху какво да акцентират, кое да избягват, кое да търсят, за да бъдат харесвани от читателите?

Мартин:

Пушкин публикува първата си поема на 15 години, Сервантес пише „Дон Кихот“ на 58-годишна възраст, очевидно талантът навестява всекиго различно, ако изобщо някога го навести. Давам този пример, за да наблегна върху факта, че един автор може да е много далеч от младостта (вече да е стар автор) и да твори повече от талантливо. Та младите автори да не се сърдят, ако просто издателствата отхвърлят словоизлиянията им, очевидно не са дорасли до етапа на талантливото творчество. На пазара място имат не фентъзито или фантастиката сами по себе си, а само вдъхновяващи и талантливи творби, били те в тази или онази жанрова област.

Младите автори, които не са талантливи, но искат да излязат на всяка цена, аз попарвам още в началото, като им казвам, че и за пари не бих ги издал. Не ги съветвам да пробват и със самиздат, за да не се орезилят сами. За начина на писане нямам конкретни съвети освен този: не пишете само за себе си, светът е голям, пишете така, че да ви разберат и на английски, и на китайски, но за тази цел не е нужно да си сложите псевдоним Ърнест Коелювски, нито да пишете на патагонска тематика с мадагаскарски герои, просто наострете перото си за другите, за околния свят, и четете колкото се може повече – класици, добри и чужди автори, така най-малкото ще оформите светогледа си!

Ана:

Анотациите не винаги дават реална представа и достатъчна информация на евентуалния читател – лично аз понякога се притеснявам, че някои книги ми се струват твърде интелектуални, многопластови и натрапчиви според описанието. Смятате ли, че е уместен подборът само на определен кръг читатели чрез анотации, или възможно най-краткото представяне в стил екшън, което е възможност да се подлъже редовият разглеждащ да си купи книгата, е по-доброто решение? Аз лично се колебая много за „Златно везмо“, но не мога да реша дали на корав фентъзи фен като мен няма да ми стори твърде реалистична.

Мартин:

Вярно е, анотациите често са подвеждащи, както се случи донякъде с романа „Златно везмо“ от Ева Банки. Това определено не е фентъзи книга, но в анотацията, благодарение и на послеслова на унгарския литератор Ласло Бедеч, допуснахме възможността книгата да следва стъпките на Умберто Еко и „Името на розата“. А това съвсем не е така. Това е книга за словото, за езиците, за езичество и християнство и прехода между тях, случил се и в България, но четири столетия по-рано. И какво се оказа, като изключим някои исторически фигури като образите на крале от онази епоха, всичко останало е чиста фикция. Но като казах, че анотацията е била донякъде подвеждаща, имах предвид по-скоро това, че книгата не е приключенска, нито детективска, в никакъв случай не и прекалено сериозна или поучителна. Авторката дори сподели, че в повествованието е включила множество елементи от поп-културата, закодирала е например препратки към „Матрицата“. Творбата ѝ е по-скоро нещо като романов трактат върху езиците и човешката душа и как тя се променя във времето и вярата. Някогашните поганци например са вярвали, че човек има седем души и всяка една от тях се проявява при определени обстоятелства. Това твърдение е кощунствено за християнството, то не допуска повече от една душа у мирянина. Както виждате, всяка религия или вяра си имат и добрите, и лошите страни.

Иначе винаги се старая анотациите към заглавията ни да са хем подбуждащи любопитството, хем да казват за книгата и автора нещо, което е вярно, не е измислено. Не винаги това сработва, но всъщност този е начинът евентуалният читател да посегне по-скоро към твоята книга, отколкото към лежащата до нея на книжния щанд.

Ана:

И един малко подъл въпрос :) – бихте ли издали разказите, спечелили най-много гласове в конкурса на Трубадурите, ако наистина ги прецените като достатъчно качествени и четивни?

Мартин:

Да, бих ги издал, стига да ми харесат и да смятам, че читателите само ще имат полза от подобно издание. Младите автори, стига да са талантливи, трябва да се насърчават. Не мисля, че някой, който пише, трябва да бъде издаден на всяка цена, но мисля, че някой, който пише добре, трябва да бъде издаден на всяка цена. За нещастие критериите между писане и добро писане доста са се размили, и то най-вече по вина на по-големите, уж компетентни и качествени издателства. Съответно и читателските вкусове през последните десет-петнайсет години са се влошили в същата степен, да не говорим за спада в продажбите.

Ана:

Можете ли да ни разкриете някои от авторите, които смятате да издадете през 2012, като ми помогнете с кратки анотации към кои да се насочим ние, почитателите на нереалния жанр (или хайде, аз по-точно)?

Мартин:

От две години публикуваме и българска проза и поезия. В „Чекмедже за единични неща“ на Гергана Пожарски със сигурност бихте открили и нещичко по-нереално, тъкмо като за вас. Тази година излизат разказите на Николай Фенерски, които са кратки, сгъстени, страшно актуални, може би там реалността ще ви дойде в повече. От българските поети очакваме новите стихосбирки на Владислав Христов, Роман Кисьов, Йорданка Белева, П. Г. Кънев, Мирослав Христов. Силни ще са и европейските ни автори: получилите Награда за литература на Европейския съюз през 2009 г. Еманюел Пагано и Даниеле дел Джудиче, книгата с новели на нашумелия испанец Андрес Барба, военната поезия и проза на босненеца Фарук Шехич. Истинско фентъзи сред тези книги няма, но може би ще ви допадне увлекателната история на едно вълчо и едно човешко семейство, които съжителстват не само физически, но и духовно в романа „Вълчеотдание“ на Антонин Баяя, както и невероятната кратка проза с много небивалици и фантасмагории „Прочетено в очите ти“ на Йовица Ачин!