Небюла 2011?
1. Mechanique: A Tale of the Circus Tresaulti от Женевиев Валънтайн
Някога, в бъдещето, войната е нескончаема. Тези, които не воюват, се опитват да оцелеят в умиращите градове. Едноименният цирк скита, за да изнася представленията си, вече толкова време, че никой не помни откога. Самите артисти в него (може би единствените оцелели артисти въобще) са произведения на изкуството, но най-красивата вещ на цирка са чифт криле от метал и кост.
Стиймпънкът е капризен, носталгичен жанр, малко автори схващат, че не е само няколко фетишизирани реквизита. Романът на Валънтайн не ползва обичайните тропи/клишета, но успява да смеси механично и магично, ретро и футуристично и да докара усещането за индустриалната романтика на стиймпънка, определено носталгична в свят, в който цивилизацията е унищожена.
Mechanique е приятен жанров и стилов експеримент, има достатъчно дълбочина у героите, за да не е самоцелен, но все пак е малко по-безпристрастен по постмодерному, отколкото ми се ще. Едва ли ще вземе „Небюла“, важното е, че направи автора си известна.
2. The Kingdom of Gods от Н. К. Джемисън
Третата, последна част на The Inheritance. Първата беше стабилен дебют. Втората книга – The Broken Kingdoms, ползвайки вече изграден свят и митология, предлагаше нов поглед върху случилото се в първата книга и доразви историята на триото Нахадот/Итемпас/Йейн. Отношенията между тримата, които са всъщност най-интересното в поредицата, в The Kingdom of Gods са ръшнати в името на грандиозния финал. Епичността е на макс – битки между богове, хора и демони, апокалипсис, раждане на нови вселени, леле-мале. Лично аз предпочитам голямата епика да е скрита зад ежедневните драми, гледната точка в първите две книги бе на хора и това балансираше фентъзи-патетиката с необходимата доза обикновеност. Божествените протагонисти, дори когато са богът на пакостите, са по-скучни.
Тази година излизат The Killing Moon и The Shadowed Sun от следващата поредица на Джемисън. Очаквам с нетърпение.
3. Among Others от Джо Уолтън
Да оставим настрана факта, че книгата не е нищо особено като фентъзи. Дори обръщането на клишето с тотално немагическото училище или сай-фай фенщината не си струват. За мен една от най-важните тенденции в съвременната YA-литература е навлизането в сериозни теми като смъртта, секса, насилието. Уолтън не ни спестява нищо – Мори нон-стоп е малтретирана физически и психически. Идеята на романа е израстването на Мори като силна личност, способна да преодолее всичко. Дотук ОК, обаче в книгата има следния момент – бащата на Мори се опитва да я изнасили. Реакцията й:
„…I know I said I was going to be pro-sex, but.
In one way, it’s nice to think that somebody wants me. And touch is nice. Also sex, well, there is no privacy in school, so, but I’d had a chance the night before. (How long does it take? Masturbation is five, ten minutes tops. It never says, in books, how long. Bron and the Spike were at it for hours, but that was exhibition sex.) And I know from Time Enough For Love, which is very explicit on that, that incest isn’t inherently wrong—it’s not as if it really feels as if he’s family. I can’t imagine wanting to with Grampar, ugh! Ugh!!!
But with him, Daniel, it really is just the consanguinity thing, because we’re strangers really. And that just means contraception, which I would want anyway. I’m only fifteen! And it’s illegal, I think, and it wouldn’t be worth going to prison for. But he seemed to want me, and who else is going to want me, broken as I am? I don’t want to be depraved, but I suppose I probably am. Anyway, I said no before I thought about it, because he was drunk and pathetic…“ *
В началото на книгата майката на Мори я осакатява и убива сестра й. Даниел е човекът, който поема попечителството над нея. След всичко това Мори не може да прецени защо сексът с човек, от когото е зависима емоционално, финансово, юридически и т.н. и с когото поради тези и поради още 100 причини никога няма да е равнопоставена, е кофти нещо, независимо от наличието или липсата на кръвна връзка, и е изнасилване, независимо от съгласието й или не. Още по-зле – Мори реагира като жертва. Опитът за изнасилване за нея е акт на внимание.
Авторът не е героите си, наистина. Но прочитайки цялата книга, започнах да си мисля, че Уолтън смята реакциите на героинята си за възхитително зрели, надраснали обичайното еснафско мислене. Но Мори е неспособна да разграничи реалност от фантазии, фикция от факт. Мори е егоцентрична, параноична, склонна да използва хората. Мори е само на 15 и има да извърви дълъг път, който нито книгите, нито фантазиите, нито специалността й ще направят по-лек. Уолтън пренебрегва този момент или просто не го вижда. Освен това книгата ме обижда като читател и фен на SF-литературата, като елементаризира последната, превръщайки я в източник на житейски опит, бърка смелостта на фантастиката от 70-те години да бъде трансгресивна и естетически предизвикателна с разтегляне на някои, хм, как да кажа, малко по-универсални морални принципи. При всички случаи това е кофти писане.
4. God’s War от Камерън Хърли
Романът на Хърли е изненадата за тази година. Тъповатата анотация и корица ме бяха накарали да го завра някъде назад в списъка за четене от публикуваното за 2011 г. и ако не беше номинацията, имаше немалка вероятност да остане непрочетен. Което щеше да е пропуск.
God’s War не е ърбън фентъзи, слава богу, той е научно-фантастичен роман (био-пънк, ако държим да сме точни). Пустинна планета е колонизирана от последователи на исляма. Две съседни държави са в непрекъснат конфликт – светският матриархат на едната срещу религиозния патриархат на другата. Фронтът е чудовищна месомелачка, където загиват хиляди младежи от биологичните оръжия. Група наемници, неособено кадърни, неособено умни, всеки от тях с по някоя и друга мръсна тайна в миналото си, се замесват в междупланетен заговор.
Няколко неща отличават God’s War – интелигентният начин, по който е поднесен конфликтът вяра/религия, био-пънк елементите (органичните машини и оръжия, мутиралите хора, генното пиратство), фактът, че почти всички главни герои не са от кавказки произход. Най-важното е обаче безкомпромисният gender-bending на романа. Книгата е достатъчно интелигентна, за да не превръща героите си в клишета с просто разменени местоимения – те постъпват така, защото такава е същността им, а не полът им. Всеки от тях се приспособява в зависимост от обстоятелствата, всеки от тях приема различни роли в името на оцеляването. Пол/род, сексуалност, религиозност, патриотизъм – всичко това са изменчиви, флуидни понятия, единственото постоянно, устойчиво нещо е човешката природа.
От една страна е хубаво да си мисля, че някой ме желае. И докосването е приятно. Освен това и сексът, е, в училище няма начин за усамотение, така че, но миналата вечер ми се удаде възможност. (Колко време е нужно? Мастурбацията продължава до пет, най-много десет минути. В книгите никога не пише колко точно. Брон и Спайк удължиха нещата до четири часа, но това бе ексхибиционизъм.) И от „Достатъчно време за любов“, където е описано доста изрично, че кръвосмешението не е изначално неморално – в смисъл, че наистина не мисля за него като за роднина. Дори не мога да си представя да ми се прииска да го направя с дядо, уф! Отврат!!!
Но с него, с Даниъл, ни свързва единствено кръвта, защото си оставаме непознати. Което свежда нещата до контрацептиви, които така или иначе бих взимала. Само на петнайсет съм! И е незаконно, мисля, и не би си струвало заради това да влезеш в затвора. Но ми се стори, че ме желае, а кой друг би ме пожелал, развалина като мен? Не ми се иска да бъда извратена, но предполагам, че вероятно съм такава. Както и да е, отказах му преди да го обмисля, защото беше пиян и жалък… – Бел. ред.