…веднъж през 2005 г. и веднъж през 2009 г. Всяка една от четирите й книги е била номинирана или е получавала престижна награда. Пише поезия и се вълнува от феминистки теми. Има и един роман за дистопично общество от близкото бъдеще, което е редуцирало жените си до тела и нищо друго. Ако не бях сложил името й в първото изречение, щях да мога да излъжа, че пиша за Маргарет Атууд. Но докато Атууд остава в света на потиснатите с The Handmaid’s Tale, Сара Хол, чрез героинята си в The Carhullan Army (също носител на престижни награди), бяга от него към един друг свят, където, може би, не всичко е загубено.

Съвсем близкото бъдеще. Времето е станало още по-предвидимо, във Великобритания – още по-топло. Икономическата криза е съсипала страната, превръщайки я окончателно в подчинена на САЩ територия, където управляват военните. Населението тъне в мизерия, глад и немотия са превърнали хората в сиви нещастни създания, които работят в мрачни фабрики и обитават студени блокове заедно с плъхове и кучета. Правителството прави всичко възможно да ограничи раждаемостта и като последна мярка измисля устройство, което трябва да бъде сложено в тялото на всяка жена. Противозачатъчното се поставя така, че наличието му да бъде лесно проверявано от патрулиращите милиционери – само като накарат жените да вдигнат пола и разтворят крака. 

От този свят бяга главната героиня на романа, която не иска никой да знае името й, защото то й е дадено от потисническото общество и трябва да бъде заличено. Първата крачка е напускането на родния град. Стане ли това, човек излиза от държавата, престава да бъде личност, става никой: важното начало на всяка революция, която цели идването на изцяло ново общество. Втората стъпка – стигане до Къмбрия, където преди години група жени създават своя общност. Повече от една трета от романа е посветена на пътуването на Сестра (както героинята иска да я знаем) към митичната общност. Ясно е: пътят до това, до което иска да стигне героинята, а и с нея авторката, е дълъг. Винаги е труден и често на човек му се налага да го извърви сам.

Сестра намира женското селище и бързо става част от него. Огромната ферма, която, изглежда, функционира чудесно, въпреки че е в сърцето на една сринала се държава, се оказва не утопичен остров, а военна машина. Жените подготвят революция по най-старомодния начин – не чрез подривни езикови хватки или радикални идеологически жестове, а чрез автомати и бомби. От Сестра се очаква, ако иска, да стане войник. Оставила всичко в миналото общество – име, съпруг и влечение към пола му, тя, казано най-просто, няма какво да губи.

Така The Carhullan Army разкрива лицето си: това е история не толкова за бягството към свободата, а за метаморфозата в свободно същество.  Разказът е за млада жена, превърната в робиня, превърнала се в беглец, превърната във войник, превърнала се в героиня. Родовете в българския език в случая вършат чудесна работа, защото по-лесно предават цялото рушене и изграждане на женското и мъжкото, което се случва от първата до последната страница. В едно единствено тяло. За това си има специален термин – деконструкция, който самата героиня използва: докато халюцинира в един изолатор, където тялото й, оформено от обществото, което е напуснала, се разпада, а после, под силите на обществото, което я приютява за година-две – изгражда наново. И всеки път друго. Нищо, че изисква добре познати ни думи, за да го опишем: робиня, беглец, войник, героиня. Точно тази постоянна промяна, издаваща всъщност колко крехко е всичко на този свят и колко трудно и абсурдно е да се постигнат крайностите (за които обаче е много лесно да се мисли: например „партизанките“ на Моник Витиг, мъжете поробители на Джон Норман), прави произведението на Хол съвременно. То само на пръв поглед създава впечатление за книга от 70-те, за манифест от Втората вълна, за нещо, което е трябвало да излезе от печат тогава, когато Джоана Ръс все още е творяла активно. Всъщност уж ясните граници, подканващи към бърза категоризация, са измамни. Като тънък лед, под който обаче не се вижда студената вода.

Ако сестринството е тема в романа на Хол, то майчинството е фокус в книгата на Джейн Роджърс, The Testament of Jessie Lamb.

Това кратко, лесно за четене, но трудно като характер, произведение също е сред забелязаните от журито на „Букър” – миналата година бе в дългия списък. Онзи ден пък бе обявена номинацията му за наградата „Артър Кларк”. Великобритания в бъдещето на Роджърс не изглежда толкова мрачна на пръв поглед, колкото тъжна и тиха. Зад тишината обаче се крият далеч по-крещящи състояния на духа, които романът разкрива постепенно, следвайки историята на главната героиня. Джеси е тийнейджърка, която е заключена и завързана за парното вкъщи. От собствения й баща. Причината се разбира към средата на романа, но тя не е, както лесно може да си помисли отворилият книгата, домашно насилие или особени семейни отношения. Причината е световна епидемия, която убива всяка забременяла жена. Джеси живее в свят, в който да бъдеш майка, е равносилно на смърт. Смъртта е предшествана от лудост, която буквално изяжда мозъка. Без да се впуска в прекалени анализи и с прост, емоционален език, отговарящ идеално на възрастта на героинята й, Джейн Роджърс предлага една от най-многозначителните фантастични истории от последните години. Всяка социална (или природна) роля е осветена от лампата на съмнението. И в центъра на тази група от трептящи, отфиксирани роли е може би най-свещената: майката.

Джеси е вързана, защото иска да стане майка. В новия световен контекст, това може да стане само ако си загубила ума си. Или си повече с всичкия си от останалите и виждаш, че страхът от смъртта само ще доведе до смъртта. На всички хора. Но Джеси е млада, идеалистка, лабилна, незряла – тя е онова създание, което няма как да е взело решението си с разума си. С други думи, Джеси е просто момиче. Изследователи, сред които и баща й, правят ескперименти с т. нар. „Спящи красавици” – млади жени в състояние на кома, в чиито тела са поставени имунизирани ембриони. Има шанс детето да се роди живо и здраво. Сигурна е смъртта на майката. Човечеството най-вероятно няма друга надежда. Така тъгата и тишината на Роджърсовата Великобритания всъщност се оказват маскирана истерия. И в жестовете на тази истерия Джейн, а и читателят, започват да виждат, че светът наистина е различен, съвсем друг и реално разпадащ се. Единственият начин да се противостои на този разпад се оказва саможертвата – клише, което в The Testament of Jessie Lamb е толкова клише, колкото и самата Джеси е стереотипната тийнейджърка.

Въпросите са много, макар и не задължителни. Защо Роджърс избира тийнейджърка за главна героиня? Не е ли това опит за подриване и на един друг „класически“ образ, познат от много популярни романи – този на младото момиче, което, на границата с женствеността, се „влюбва” в смъртта и започва да руши тялото си по пътя към този „любим”? Или просто иска да опише героиня, която взима зрели решения в истерично общество. Или свят, в който всяка майка ражда спасител. Дори в действията на бащата има двусмислие – дали в желанието си да предпази детето си от смъртта той не се превръща в изпълнител на патриархалния стремеж да се контролират телата на жените и всичко, което искат да правят с тях? Роджърс не се впуска в оценки и отговори, само предава гласа на Джеси Лам.

Нито Хол, нито Роджърс се фокусират върху борбата между половете – ако това беше централна тема в книгите им, то, днес, щеше да е проява на безкрайно лош вкус и притеснително ниска социална чувствителност. Но и в двете истории има борба. Борба не на онези, които знаят как или които са убедени, че са прави в разбиранията си, а на онези, които имат смелост. Възможностите за нов свят се виждат ясно, макар и не оцветени от наивна надежда. Точно като в най-силните образци на литературата, която поставя под въпрос даденостите и сигурностите на обществото ни, те проблясват за кратко в момента преди смъртта.