Добре дошли във фантастичния свят на Весела Фламбурари! През тази седмица ще публикуваме цели шест приказки от авторката, очаква ви и откъс от нейната фантазийна повест „Нещото в тъмното. История в черно и бяло“. Вчера ви представихме „Водната капчица“ и „Ламята, която не искаше да яде принцеси“, днес публикуваме „Запознай се!“ и „Тиквата“ и сме подготвили „От къде идва сметаната“ и „Принцът на сънищата“.
Запознай се!
приказка
от Весела Фламбурари
Тролчето се завъртя още няколко пъти около себе си и седна тъжно на земята. Не знам как се сяда тъжно на земята, но то изглеждаше точно така – тъжно седнало на земята.
– Седем години учиш за магьосник – мърмореше си тролчето – и накрая, точно когато си получил магьосническата шапка, да вземеш да се изгубиш. Колко подло и колко глупаво!
Тролчето въздъхна с пълни гърди.
– Гора отляво! Гора отдясно! Гора в кръг! Гора нагоре! И нито едно познато листенце или камъче! Всички магии, учени седем години поред, не помагат… ами, всичко наоколо е непознато и чуждо!
Въздъхна отново.
– Я все пак да опитам! – реши накрая.
– Абер-шабер-домине, кажи ми пътя, ти, дръвце!
Дръвцето дори не помръдна.
– Това е! Не иска! Не ме познава и мълчи! Помощ! Помощ! Помощ!
– Тихо де! К’во си се развикал като лалугер в капан? – пресече го един любопитен лалугер.
– Загубих се и такова…
– Какво такова и какво онакова, щом носиш магьосническа шапка? Или се лъжа?
– Не се лъжеш!
– Що викаш тогава? Магьосничествай де!
– Не мога! Магиите ми не хващат, защото не познавам дървото!
– И за к’во ти е дърво?
– Високо е. Вижда над гората. Може да ми каже къде съм точно. Ако го познавах. Но уви! Тук не познавам нито една трънка. Бях потънал в мисли за бъдещето, защото тъкмо завърших магьосническото училище, и съм вървял, вървял…
Тролчето пак въздъхна тежко:
– Ех, еххх!
– Магьосническо… училище, казваш, а?
– Да, да!
– Завършил си, казваш?
– Е да, но…
– Не познаваш дървото, казваш?
– Точно! Това е то! Не го познавам и то мълчи!
– Леле, каква глава! Ти по пътеката ли дойде, или от небето падна? Кат’ не познаваш дървото, ми запознайте се де!
След което лалугерът изчезна.
Тролчето седеше втрещено на земята.
– Каква идея! Блестяща! Как не ми хрумна по-рано? Сигурно лалугерът е голям мислител и вълшебник по тези места.
Малко по-късно, след като се запознаха и дървото му посочи накъде да върви, тролчето подтичваше весело, крепеше магьосническата си шапка на главата и все още мислеше за мъдростта на лалугера.
Тиквата
приказка
от Весела Фламбурари
Имаше една голяма, зряла и съвсем жълта тиква. Някои смятат, че тиквите са нещо абсолютно обикновено. Е, не и тази тиква! Защото тази тиква си имаше „радост в живота“…
– Да, „радост в живота“ трябва на всеки, за да са му подредени нещата и смислени! – обичаше да казва тази тиква и се подуваше от гордост.
– Много е мъдра нашата тиква! – обичаха пък да отбелязват тиквените семчици с доза страхопочитание. Защото всяка вечер тиквата ги подреждаше в редичка и проверяваше техния брой.
– Аз, аз… – извикваха семчиците.
Което показваше ясно, че са си на мястото. Защото някой, който не си е на мястото, не може да извика „аз“, нали така?
И това щеше да е всичко, което може да се каже за тази тиква, ако една вечер не се случи нещо немислимо. Една вечер тиквата откри, че семката ей там, най-отляво, я няма!
– Ах – успя да каже тиквата и посърна.
– Тя ще си дойде! Просто някъде се е заплеснала – закимаха успокоително другите семки.
– Как можа – глупаво отрони тиквата. – Така да ми съсипе „радостта в живота“. Тази семка сигурно иска да стана една съвсем обикновена тиква!
– Ох, най-после да ни стане ясно! Значи семчицата най-вляво е била твоята радост в живота? – зашумяха тиквените семки. – Каква е глупава, че избяга и изпусна лично да й кажеш!
– Най-любимата ми семка? Кой каза това? – сепна се тиквата.
– Ти… сама… – заекнаха в хор семките.
– Кой говори въобще за семки! Съсипа ми реда и радостта да съм ви строила и преброила точно! – тросна им се тиквата.
– Ааа, значи това била „радостта в живота“ на нашата тиква!
Тиквените семки въобще не чакаха. Щом стана тъмно, се хванаха за ръце и взеха, че избягаха всичките. На сутринта тиквата така се разрева, че съвсем изгни от мокрото.
Весела Фламбурари е родена на 17 януари 1967 г. в гр. Добрич, България, в семейството на Мими и Никола Богданови; oмъжена за д-р Василис Фламбурарис; има наситен тъмнокафяв цвят на очите; дебеличка до ново нареждане; поносимо разсеяна; ужасяващо бавна, но точна и вярна!
Завършила е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, град София, България със специалността „Актьорско майсторство за куклен театър“, в класа на проф. Николина Георгиева; и СУ „Климент Охридски“, град София, България, преквалификационна степен по „История и теория на световната култура“, научен ръководител проф. Ивайло Знеполски.
Печелила е наградите: 2012 – Plaketa „Mali Princ“, Босна и Херцеговина. 2011 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване „Константин Константинов“, България. 2010 – Национална награда за детска литература „Петя Караколева“, България.