Мислежката
разказ
от Ник Хънт
Отидох до магазина за домашни любимци с идеята да си взема кученце, но единственото животно, което беше останало, се оказа една мислежка. Магазинът изглеждаше доста опърпан. Имаше разпилени гранули храна по пода и вратите на клетките висяха отворени.
– Имате ли кученца? – попитах собственика, който стоеше до един празен аквариум. Ципът на панталона му беше отворен.
– Не, имам само тази мислежка – отвърна той.
– Какво е станало с останалите животни?
– Не се продаваха и ги пуснах навън. Опитах се и мислежката да пусна, но тя не можа да реши какво й се прави.
– Кaкво животно е мислежката? – попитах, гледайки създанието в клетката. Беше покрито с прахоляк и изглеждаше много замислено.
– Ами прилича на таралеж, но много мисли. Ще ти я дам с намаление, че да затворя най-после това място
Занесох мислежката вкъщи в една чанта и я сложих на масата. Беше голяма колкото хляб и покрита с кафеникави бодлички.
Погледнах я и тя ме погледна. Имаше притеснено и набръчкано изражение. Бях забравил да попитам в магазина какво ядат мислежките. Подредих на масата различни неща: листо от маруля, парче кашкавал, банан, пакетче фъстъци и твърдо сварени яйца.
Мислежката се зачуди за минута. Пристъпи напред и помириса всичко подред. Беше ясно, че не можеше да реши какво й се яде.
– Ще изляза от стаята да не те притеснявам – казах, затваряйки вратата след себе си.
Върнах се след половин час. Мислежката не беше помръднала. Забелязах, че от всички храни на масата липсваха малки хапки. Мислежката решително се чумереше на варените яйца.
– Просто си хапни – предложих аз, докато премествах останалите храни от масата. Тя размишлява дълго и усилено. Отне й още двайсет минути. Все пак накрая изяде едно от яйцата. Сложих я да спи в един кашон и си легнах.
На следващият ден й отворих вратата на кухнята, за да може да си блуждае из двора. Имах хубава ливада с ограда около нея, така че мислежката беше защитена. Но тя не можеше да вземе решение. Прекара почти цяла сутрин на прага, само с муцунката навън.
– Вън или вътре? – настоях аз. – Опитай ливадата, много е хубаво на двора.
Мислежката само се взираше пред себе си. Изглеждаше така, сякаш си дъвчеше вътрешната страна на бузата. От време на време по някоя вена пулсираше по вълнестата и глава.
До следобяда вече бях тотално разочарован. Мислежката не правеше нищо. Наложи се да я нося от стая в стая, защото не можеше да реши коя предпочита. И най-малките решения я объркваха. Дори се наложи да обмисли предимствата и недостатъците на уринирането.
Върнах я обратно в кашона й в кухнята и отидох пак до магазина за домашни любимци.
Собственикът беше заковал прозорците и усилено правеше ремонт. Беше изкарал всички клетки навън и превръщаше мястото в кафе-бутик.
– Какъв й е смисълът на съществуване на тази мислежка? – попитах аз, – Защо не иска нищо да прави?
– Всичко е обяснено в брошурката – каза той. Ципът на панталона му все още беше отворен.
– Брошура? Не сте ми давали никаква брошура
– О, мисля, че хамстерите ги раздраха. Да знаеш, че не можеш да я върнеш пак тук. Не връщаме парите, а и това вече не е магазин за домашни любимци.
– Само ми кажи какво пише в листовката.
– Ами мислежката мисли за всичко вместо теб. Нали знаеш как дърветата абсорбират въглероден двуокис и го превръщат в кислород? Мислежката попива мислите ти и ги използва за собствените си нужди. И нали знаеш как по дърветата растат клони, листа, клечки и набръчкана кора? Е, на мислежката й расте четина; затова е покрита с тези малки бодилчета.
– И какво яде?
– Яде ти мислите! – каза мъжът гледайки, ме така, като че ли бях прекалено бавен в разбирането на нещата. – Всички ненужни мисли, които така и така не ти трябват. Тези, които те държат буден през нощта и се въртят в омагьосан кръг в главата ти. Много полезни същества са мислежките. Не знам защо не се търсят повече, всички искат чинчили и други такива в наши дни.
Върнах се вкъщи по най-бързия начин. Бях щастлив и въодушевен. Думите на мъжа ми направиха огромно впечатление и вече виждах мислежката в напълно нова светлина.
Така се случи, че имах много мисли, безполезни мисли, които не ми бяха нужни и не ми даваха да спя през нощта; мисли, които се въртяха в омагьосан кръг и ме спираха – или поне така си мислех – да постигна максималния си потенциал като човешко същество. Мислежката беше точният домашен любимец за мен, по-добър от кученце. Извадих я от кашона и я занесох в спалнята.
– Отсега-нататък ще спиш тук – казах, докато й правех удобно местенце в чекмеджето на нощното ми шкафче. – Можеш цяла нощ да се угощаваш с ненужните ми мисли. Натъпчи се с тях.
Мислежката само ме погледна тревожно.
И така, всяка нощ заспивах с мислежката до мен. Винаги й отнемаше много време да реши дали да заспи, или не, но когато най-после заспеше, аз лежах в тъмното и слушах острото й дишане. Успокояваше ме идеята, че е до мен. От дълбините на разтревожения си мозък измъквах мислите, които ме бяха разкъсвали през този ден, и ги излъчвах в тъмнината на стаята. Финансови проблеми, неудовлетвореност от работата, непрестанна самота, липсата на кариера, липсата на посока, напредването на възрастта, страха, че си пилея живота в нерешителност, и всички други малки притеснения, които свързват по-големите във финна мрежа, толкова интригуващо преплетена, че дори дневната светлина не може да проникне през нея. Всичко това беше нощният пир на моята мислежка.
Струваше ми се, че всяка сутрин се събуждам малко по-лек.
Но мислежката започна да расте.
Един ден, след нощ като всяка друга, ми направи впечатление, че определено е наедряла. Краищата й висяха смущаващо от чекмеджето. След седмица вече беше изпълнила цялото чекмедже. Бях принуден да й спретна ново място за спане. Направих й легло от одеяла на пода.
Много скоро вече не беше голяма колкото един хляб, а по-скоро колкото холна масичка. Беше ми трудно да я нося в спалнята вечер, а бодлите и се забиваха в гърдите ми, като я гушнех.
Не след дълго мислежката стана с размерите на дивана ми. Знам го, защото точно там седеше през дългите следобеди стържейки, изтъпените си жълти зъби. Вече не можех да я нося до спалнята за това спеше във всекидневната.
Ако оставех вратата на спалнята отворена, пак чувах острото й дишане. Предполагах, че все още може да яде мислите ми. Скоростта на растежа й със сигурност потвърждаваше тази теория.
Дишането й се обостри още повече, иглите й станаха по-дълги. Лицето й все повече се подуваше. Разни неща започнаха да се задръстват по бодилите й – вълма прах и косми, неопределени боклуци. Тялото й се запречваше на вратите и понякога с цели дни нямах достъп до някоя от стаите.
Когато порасна толкова, че запълваше цялата всекидневна, и звукът от нервните въздишки и остренето на зъбите й започнаха да ми пречат да спя, отидох отново при човека в магазина. Кафе–бутикът работеше на пълни обороти и там, където някога бяха клетките, седяха модерно облечени жени, посръбваха фрапучино и пробваха бижута. Собственикът на магазина за домашни любимци беше облечен с костюм. Ципът на панталона му пак беше отворен.
– Как върви? – попитах аз.
– Не е зле, но си мисля да затворя това място и да направя фризьорски салон.
– Тая мислежка, дето ми я продаде…
– О, опитвах се да се отърва от нея с години. Много бях доволен, че я взе. Сега мога спокойно да се развивам в различни браншове.
– Така ли трябва да расте постоянно? Нещо не мога да я спра.
– Лесна работа. Просто я подложи на диета, както би направил с всеки друг домашен любимец. Хубаво е да спреш да мислиш толкова, ще ти се отрази зле. Не се притеснявай, скоро ще ти свършат ненужните мисли и двамата ще се почувствате по-добре. Ето, пийни едно кафе, заведението черпи
– Благодаря…
– Няма защо, дължа ти услуга.
Той вече беше започнал да насочва клиентите си към вратата, да вдига столовете по масите, а през прозореца се виждаха работници, заети с разтоварване на огледала и фризьорски столове от един камион.
Изпих си кафето и се прибрах вкъщи. Лицето на мислежката беше притиснато до прозореца и тя гледаше външния свят с изражение на дълбока обърканост.
От тогава, следвайки съвета на собственика на магазина, положих железни усилия да нямам толкова ненужни мисли.
Всичко, за което мога да мисля сега, е мислежката.
превод от английски: Венета Вучкова
Ник Хънт е журналист на свободна практика и писател на художествена проза, живее и работи във Великобритания. Като журналист се интересува от промените в климата, изчезващи езици, био-културно разнообразие, политика и пътувания. Статиите му са публикувани в издания като The Economist, The Guardian Travel, New Internationalist, Resurgence, Search, Geographical, World Conservation и др. Художествената му проза обхваща чудовища, мечки, пирати, секс и наркотици. Някои от разказите му са публикувани в Succour, Stop Drop and Roll и в 1-во и 2-ро издание на Dark Mountain – културно и художествено движение в ерата на глобално разрушение. В момента Ник следва стъпките на английския изследовател Патрик Лий Фърмор, който през 1934 г. тъгва пеша от Холандия и стига до Истанбул. Повече за пътешествието можете да научите на адрес: afterthewoodsandthewater.wordpress.com