Нека ви разкажа за един свят с много цветове и никаква надежда, населяван от белите полубогове албиноси и техните човешки тъмни слуги. Красивите принцове на елфическия етер и мръсните животни наречени, тъмни хуманоидни подлоги. Красотата и свръхспособностите се израждат в най-естественото – тотално забвение на морал и правила, абсолютна корупция на съзнанието и израждане на поколенията в безмилостни безсмъртни господари на света и всичко около него.

Наказанието все пак идва, без ясна причина или причинител, и безотказно погива хиляди благословени божества от пъстрия свят, разграждайки ги до последна полумъртва клетка в адска белоснежна чума. Някой някъде обаче оцелява, без въздух, вода или живот, и се въздига от мъртвите да възроди света на своето детство, който не помни, но сънува, без да съзнава разликата между ден и мисъл. И тук се поставя началото на прекрасната елегия на Танит Ли за белокосата носителка на проклятие, по-старо от самото време, която тръгва из богатия, жесток и мръсен свят на своите деди, за да търси себе си, без да познава дори собствените си очи.

Роден гроб е великолепие на думите и образите, героите са плътни и абсурдни, живеещи ден за ден, но никога в спокойствие, увереност или по някакви дори минимални правила. През вулкани и гори, ледени пустини и източни джунгли, древни империи и забравени от дните царства, героинята без име, или по-точно с много имена, жъне животите на всички, посмели да я обикнат или намразят, или и двете. Богиня или най-низка робиня, жена-воин или лечителка от забравена раса, родоначалник на миналото или носител на края на настоящото, съществото, изпълзяло от своя гроб, родено втори път в неестествена форма на съществувание, пробва по малко от любовта и страха, и тъгата. А добрият край никога не идва. Ноарно, вълшебно, затрогващо до разширяване на зениците, поглъщащо целите склери на читателя при мисълта за поредната непоносима жестокост, смърт и насилие. С които поредицата се радва на гротескно изобилие и плътно отчаяние. Законите, които карат героинята ни да живее, не са нашите правила и тя няма избора ни да живеем или да си отидем. За нея другият свят не е топъл дом, а вечността я отхвърля, пренатежала от собствената й кръв и болка. И само истината за това коя е всъщност, подадена й от истинските богове на висините и технологиите, може ако не да я освободи от самата нея, поне да й посочи път, по който страданието да е с една мисъл по-малко от обикновеното.

Вазкор, синът на Вазкор и Търсенето на Бялата вещица са продълженията на живота на албиносната богиня, може би някак излишни и все пак безкрайно нужни, за тези, които копнеят за някакъв финал, невключващ просто вдигане на рамене и чисто упование, че утрешният ден няма да те прочисти от белия свят. Синът, заченат в болка, лъжа и унижение, неунищожимият плод на несбъднала се огромна любов, тръгва по пътя на майка си, изпълнен с всички заблуди, омраза и тиха лудост, на които само един мъж без смисъл в живота си може да е способен. Ако в първата книга героинята ни бе водена от простия си инстинкт за неумиране, както и от абсолютната невъзможност за това впрочем, в продълженията водещата звезда се нарича отмъщение, а опашката й носи краткото определение ненавист. А в името на тъмнината могат да се направят много повече чудеса, отколкото в безумното търсене на своето собствено аз. Страхът от магията и истинската кръв се изместват от опиянение от различността и трепетно желание за диво унищожение на архаичния враг, олицетворен в утробата, неудостоила детето с повече от минималното пространство за зачатие на живота. Което е просто един по-различен начин за израстване и пътешествие към самия себе си, който в крайна сметка може би не познаваме толкова, колкото искрено вярваме.

Танит Ли не е за всеки и все пак бих препоръчала на всеки да се докосне до магията й. Може и да се опари извън възможността за изцеление, но може и да се влюби в болката от думите и картините на болезнена красота и изродена човечност. Безсилие, безсърдечие, безумие. И много странна анормалност, все пак не истинска лудост, а усещане за наднормалните вълнения и виждания, разбиващи на прах всяка секунда привидно организиран живот и гарантирана тиха смърт.

Някъде между боговете и чудовищата в човешка форма съществува един маргинален свят, вземащ най-лошото от всички реалмии, и все пак дишащ и живеещ в тази естествена миазма на сътворението.

Танит го е виждала и може да ни го предаде чрез световете на своите думи, но пътешествието може да ви струва смъртта на поне няколко цвята от обичайния ви светоглед. Дали бихте рискували своите смъртни очи за безсмъртните видения отвъд всички граници? Предизвикателство не за всеки, а за някого конкретно. Дали си ти?

Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, „Фентъзийното място на Ана Хелс“, където ще намерите още много смели ревюта на книги и интересни подробности за нея.