В поредицата „Нова българска проза“ излиза сборникът с разкази на Николай Фенерски „Не казвай на майка си“:

Николай Фенерски може да опише пейзаж, случка, човек и душевно състояние с най-точните думи и нито една от думите да не кънти на кухо. Затова той може да си позволи да напише разказ за това как гледа ненаситно звездното нощно небе и този разказ да не прилича ни най-малко на сладникава лирична импресия, може да си позволи да напише разказ за един събирач на мъртви бебета, захвърлени на боклука , и този разказ да не прилича на глас от ада.

Деян Енев

 „Не казвай на майка си“ продължава да развива идеите от предишната книга на Николай Фенерски „Апокалипсисът е дело лично“. В нея наративът е на границата между двете тенденции, ако можем да ги наречем така, в писането на автора: едната – „реалистична“, клоняща обаче повече към чудатостите на един Радичков наратив, и втората – „постмодерна“, в която той е основан на различни похвати и техники от постмодерния инструментариум: лесно тук ще открием фрагментарното, колажа, нонсенса, пародията, иронията, пастиша, играта, палимпсеста, цитата и пр.

Владимир Шумелов

 Николай Фенерски е роден през 1974 г. в град Архангелск. От 2006 г. живее и работи в Бургас. Първите му публикации са във великотърновския студентски алманах „Пир“ (1998 г.), публикува разкази във вестниците „Сега“, „Монитор“, „Стършел“ и в списанията „Съвременник“, „Море“, „Света гора“, „Фрийстайл“, „Световете“.

През 1998 г. излиза сборникът „Апокалипсисът е дело лично“, за който получава наградата „Пегас“ на Община Бургас за белетристика, както и съпътстващата награда на конкурса „Южна пролет“ в гр. Хасково за 2010 г.

Сценарист е на късометражния филм „Резерват Северозапад“, излъчван в конкурсната програма на София Филм Фест през 2012 г.

„Имах пет лева в джоба, малко дългове към приятели и роднини и две малки деца. Щях да забравя, имах и много надежди. Придружих сина си в ежегодното пътешествие при баба и дядо на двеста километра от къщи, пътувахме с влак. Може би трябва вече да го пускам сам да се справя по пътищата. Всяка година отива при тях, със сигурност е полезно да заздравява връзките си със старите за месец-два, да ги заобича повече и да има свои отношения с тях, но и на нас ни липсва през лятото момченцето ни. Наскоро навърши тринайсет. Рекох му, да внимаваш, сине, и да се пазиш. И тръгнах да се връщам у дома.

На никого не казах, че нямам пари за билет, излъгах ги, че отивам на гарата да си хвана влака, но отпраших по шосето извън града и на първия удобен завой спрях. И в девет сутринта вдигнах палец за първи път този ден. Да се пътува на автостоп не е унижение или крайно решение, както смятат прекалено конвенционалните хора. Този вид пътуване е философия. И приключение. Не обичам играчките, които работят на батерии. Батериите се изтощават и играчката остава бездушна. Харесвам механичните играчки. И вечните неща. Човекът е вечен. Затова харесвам да пътувам на стоп. Или с велосипед. Не харесвам автобусите, защото вървят на бензин, бензинът свършва и автобусът умира. Добрината на човека е от вечните енергии във Вселената, затова ми е приятно да застана край пътя и да вдигна палец.”

из „На автопилот“

„Още когато бях на осем, си измислих една игра. Забелязвам, че мигът е щастлив и че мястото, където съм, е красиво и си казвам: ето това трябва да го запомниш, ето този момент го запечатай, защото ще ти потрябва! Понякога действа. Някои от запечатаните мигове са точно от тази игра. Само че не мога да ги различавам – кои съм запомнил така и кои без да искам… Времето и паметта си имат свои закони. И ние ни най-малко не ги разбираме.

А днес моят собствен деветгодишен наследник най-безславно се прибра по никое време. Някакви бабка и старец им се разкрещели, че този двор не им е игрище, че ще им вземат топката, ще извикат полиция и ще ги научат те тях, калпазани с хулигани. Идеше ми да отида там, да им се изплезя и да продължа да ритам топката заедно с децата… Тези хора наистина са остарели. Душите и кожите им са се смачкали и съсухрили, сякаш никога не са били малки сладки бебчета. После ми стана смешно. Някога, много отдавна, когато нашата топка попадаше в двора на един такъв безцветен съсед, той я вземаше и я срязваше с нож пред очите ни най-свирепо. В тази славна война изгубихме много топки. Такива хора не биха разбрали моята теория за времето. И аз не съм сигурен дали те изобщо са били живи. Дали са съществували наистина? Защото как човек ще разбере, че е жив, ако не се опита да осъзнае времето? Ако не се опита да го погледне отстрани?

Носталгия се нарича тъгата по място или време от миналото. А детството ми е част от настоящето, защото е живо там вътре в мен. И значи това не е носталгия и не е тъга, просто начин да гледам на света. Целта на детството е никога да не свършва. Хората със свършило детство са нещастни. На тях винаги им е студено и нямат с какво да се сгреят. Зъзнат, тракат със зъби и гледат изплашено. “Щом студено ми стане, да мога да си взема от детския огън…” Толкова е лесно – завърташ копчето и отново си хлапе.“

из „Начинът“

Изданието е осъществено с подкрепата на Министерството на културата.

Корица Мария Стоянова
ISBN 978-954-8689-31-1

 

В дебютната поредица „Контрапункти“ излиза сборникът с публицистика, очерци и афоризми на Стоян Гяуров „Платон, прасето и последният буржоа“:

В „Платон, прасето и последният буржоа“ е събран цветът от дългогодишната работа на Стоян Гяуров като журналист в „Дойче Веле” и автор на културното предаване „Апострофи”. Но Стоян Гяуров е преди всичко читател, един страстен читател, притежаващ просветителската амбиция да сподели наученото, да ни сближи с имена, идеи и най-вече книги, повечето от които не са преведени на български и повечето от чиито автори са слабо или съвсем непознати в България, както и да ни напомни, че в сферата на духа въпросите често са по-важни от отговорите. История, политика и култура, изкуство, философия, медии – тематичният кръг на текстовете е извънредно широк, но авторовата червена нишка е лесно доловима: това е носталгията по гаснещата книжна култура, съчетана с недоверие към „дигиталния културизъм”, форматиращ погледа към света особено на младите поколения. Великолепният стил подсилва още повече високата познавателна стойност на тази книга.

Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле”, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност” от Питър Браун, „Невинни ръце” от Александър Демант, „Мойсей Египтянина” от Ян Асман, „Бъдещето на класическото” от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст” от Михаел Маар.

„Ако програмата на феминизма стане действителност, кой на кого ще целува ръка? Едва тогава ще се разбере, че нежният пол не беше обратният полюс на силния пол, а продукт на благоволението на последния и едно безвъзвратно изгубено предимство. И това ще са само жълтите стотинки от цената, която феминизмът ще трябва да плати за своя триумф.

Четенето на книги е от полза само за онзи, който е наясно, че това е самоцелно занимание.

Кавичките са израз на слабост.

Триумфът на „дискурса” е поражението на творческото.

Истински умен е онзи, който съзнава, че това не е достатъчно.

Предложение: престъпленията срещу добрия вкус да бъдат обявени за престъпления срещу човечеството.

Историята е хоризонтът на безсмъртието на човека; вечността е за боговете.

За разлика от замърсяването на околната среда, полюцията на езика не предизвика аналогичен протест, защото това е естествената среда на мнозинството.

“Гръцка душа и римски интелект – това е”, декретира Шпенглер в своя дързък опит да определи формата и посоката на историята. “Такава е разликата между култура и цивилизация. И това се отнася не само за Античността.” Гърците, нашите съвременници, си изгубиха парите, но дали това беше цената, за да си спасят душата? Наследниците на някогашните римляни са по-добре. Те все още притежават онова “насочено само към практичното въображение” на античните си предци, “една черта, която изобщо не се среща в Атина” – нито в древна, нито в днешна Атина. Западът като културно-историческо цяло, обозначавано също с понятието Оксидент, продължава да извежда корените си от Гърция; Гърция обаче никога не е била част от него. Затова актуалният гръцки случай, фалитът на цяла една държава, не е подходящ пример за “залеза на Запада”.

Според Шпенглер Ориент и Оксидент са “понятия, изпълнени с истинско историческо съдържание”, докато “Европа” е “празна работа”, дума, която “трябва да бъде заличена от историята”. В подробна бележка под линия, в която en passant посича и “с нищо неоправданото” включване на Русия в Европа (“следствие от една повърхностна интерпретация на географската карта”), Шпенглер пише: “Всички големи творения на Античността възникват като отрицание на всякаква континентална граница между Рим и Кипър, Византия и Александрия. Всичко, което се нарича европейска култура, възниква между Висла, Адриатика и Гуадалкивир. Ако приемем, че по времето на Перикъл Гърция се е намирала в Европа, то днес тя не се намира вече там.”

Just do it (read a book)!”

Книгата слага начало на поредицата за публицистика, философия и хуманитарни науки “Контрапункти”.

Корица Жеко Алексиев
ISBN 978-954-8689-30-4