(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

С венец от жълти лалета

фантастичен разказ

от Стефан Минчев

Нещо стана, страх ме е, не мога да се движа, опитва да каже старецът, но от разкривената му уста се чува: „Ммммм … ъгнннн … мммм.”

Роднините – събрани около него. Повтарят му, че вече е по-добре, че много ги е уплашил, че страшното е минало, че всичко ще се оправи… Никак не са убедителни. Стиви Лонгман вижда ужаса в очите на двамата сина и снахите, а внуците дори не смеят да приближат и надничат иззад възрастните с ококорени очета.

Най-накрая се ометоха. Какво, по дяволите, се случи? Вчера си бях съвсем наред, размишлява Стиви, след като близките го оставят на спокойствие и отиват да се съвещават в съседната стая с личния му лекар д-р Рафалски. Опитва да възстанови събитията от последните 24 часа: Посещение в бакалията, една бърза контра в бръснарницата, за обед – пържено пиле, после гледах някакво софт порно по телевизията и си поиграх с Уинки – нищо, че и двамата сме на 77 години, накрая разходка в парка… мамка му, забравих си шапката, а беше доста горещо…

Не успява да си спомни нищо друго. За пореден път опитва да помръдне крак, ръка, пръст. Не успява. Усеща, че нещо не е наред със сетивата му. Очите са окей, но не усеща в устата си вкус. И обонянието го няма никакво. За сметка на това слухът му е изострен като на сова. Той ясно чува през затворената врата гласа на Рафалски:

– Получил е много сериозен инсулт. Мозъкът му беше задръстен с тромбички като главната улица в шест следобед през лятото. Сега е стабилизиран, но няма защо да се лъжем – от такава дупка не се излиза. Инвалидността му е 98 %. Двете семейства трябва да решите кой и как ще го гледа. Старият Стиви никога вече няма да се изправи и да отиде до тоалетната. До края на живота си ще носи памперс. Мисля, че ще ви е нужна болногледачка за постоянно.

Свършен съм, мисли Лонгман и опитва да заплаче, но не успява. В този момент при него влиза най-малкият му внук – 4-годишният Стив младши, и крещи:

– Тате, дядо се е наакал.

Стиви Лонгман гледа тавана и упорито опитва да прогони един натрапчив спомен – самият той, дете на 8 години, седи до победения от инсулта баща на своя баща, който мърмори нечленоразделно. Написал е всички букви от азбуката върху един лист и казва: „Дядо, ти само посочвай с пръст буквичките една след друга, за да разбера какво искаш да кажеш.” В отговор старецът изфъфля нещо и започва да плаче. Откъде да знае Стиви, че дядо му не умее да чете и пише.

Лонгман усеща нечие присъствие и лек повей раздвижва редките коси върху челото му. Той отваря очи и го вижда изправен до леглото – колкото страшен, толкова и прекрасен. Ангелът на смъртта е облечен в жълт костюм и червена риза. Върху рижата си глава е поставил венец от жълти лалета.

– Като пламъци са… тези лалета. Изгарят ти очите, докато ги гледаш – мълви Стиви, чийто език изведнъж се развързва.

Ангелът бръква под сакото с лявата ръка и изважда сияен „Смит и Уесън” от чисто злато. Усмихва се и златните му зъби светват.

Сигурно и златният му кадилак е паркиран някъде отвън, решава старецът.

– Време е – подканва го Ангелът.

– Страх ме е – отвръща смъртникът.

– Така сте устроени. Появявате се и си отивате, треперейки от страх.

– Има ли нещо отвъд?

– Бездна. А сега тръгвай – казва Ангелът на смъртта, насочва револвера към Стиви и запъва петлето.

– Неее, страх ме еееееее…

– Докторе, нали казахте 98 % инвалидност? Тогава как е възможно това? Намерихме тате в коридора пред входната порта. За да стигне дотам, е трябвало да отвори други две врати и да измине двайсет метра – крещи в телефонната слушалка по-големият син на Лонгман.

Другият просто се е втренчил в жълтите от тютюна мъртви пръсти на баща си, сгърчени върху червения мокет.

Стефан Минчев е бургазлия до мозъка на костите. Обича да пише и чете – предимно северноамериканска литература в жанровете хорър, трилър, съспенс, южноамерикански магически реализъм, фантастика, класика. Пише по-често прессъобщения, поради естеството на работата си. През последните години с удоволствие участва в различни литературни конкурси – ей така, за да си свери часовника. Вярва, че смисълът на съществуването е движението – и на ума, и на тялото.

* Разкази за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.