(Водещ на рубриката „Преводен разказ“: Зорница Цветкова – Ашли)

Клиент под въпрос

фантастичен разказ

от Илона Андрюз

 

илюстрация: „Golden acorn“ от Calsidyrose

 

Проблемът с кръвта на левкрокотите¹ е, че смърди до неузнаваемост. Освен това е невъзможно да бъде почистена от ботушите ви, особено когато левкрокотата е била така добра да изпразни напълно аналните си жлези право върху вас, точно преди да й отсечете главата.

Седях на пейката в съблекалнята на Гилдията на наемниците и се взирах в отвратителните си обувки. Ботушите бяха на по-малко от година. А нямах пари, за да си купя нов чифт.

– Доматен сок, Кейт – предложи един от наемниците. – Веднага ще ги изчисти.

Айде, почна се. Приготвих се психически.

От ъгъла една жена поклати глава:

– Това е при скунксовете. Опитай със сода за хляб.

– Трябва ти по-научен подход. Две части кислородна вода към четири части вода.

– Четири чаши вода и една супена лъжица амоняк.

– Само трябва да ги препикаеш…

Всеки в съблекалнята знаеше, че ботушите ми са история. За съжаление методите за почистване на петна бяха една от онези жизненоважни теми, някъде между любовните терзания и мистериозните шумове при колите. Всеки беше експерт, всеки имаше решение и всички се надпреварваха да ти предложат съвет.

Електрическите крушки примигнаха и угаснаха. Магията тихо избликна и заля света, помитайки технологията. Усуканите тръби на феическите фенери по стените засветиха в бледосиньо, когато наелектризираният въздух в тях реагира на магията. От ботушите ми се надигна смрад, от която да ти се догади, подобна на тази на няколко кила скариди, престояли цяла седмица на слънце. Дочуха се групови измърморвания на „Ъх“ и „О, Боже“ и изведнъж всички решиха да ми отделят повечко лично пространство.

Живеехме в света след Промяната. В един момент властваше магията, подхранваща заклинанията и даваща власт на чудовищата, а в следващия тя изчезваше така внезапно, както се бе появила. Колите отново палеха, имаше електричество, а магьосниците ставаха лесна жертва на всеки идиот с пистолет. Никой не можеше да предвиди кога ще бъдем залети от вълните на магията и за колко време. Затова носех меч. Той работеше по всяко време.

Марк се появи на вратата. Марк беше еквивалентът на домакин на Гилдията и изглеждаше като такъв – костюмът му бе идеално чист и струваше повече, отколкото печелех за три месеца, тъмната му коса бе подстригана от професионалист и нямаше мазоли по ръцете. Насред тълпата от биячи от работническата класа той изпъкваше като цирей и се гордееше с това, заради което си бе заслужил нестихващата омраза на редовите служители.

Безизразният поглед на Марк падна върху мен:

– Дениълс, секретарят има оферта за теб.

Обикновено погледът ми блесваше при  думата „оферта“. Нуждаех се от парите. Винаги се нуждаех от пари. Гилдията разпределяше поръчките по зони, което означаваше, че всеки наемник си имаше територия. Ако поръчката се падаше в твоята територия, по правило беше твоя. Моята територия бе до Савана, на практика в слабо населения девети картофен пояс, и рядко получавах добри поръчки. Единствената причина понастоящем да съм в Атланта бе, че „съучастникът“ ми от дъжд на вятър Джим бе поискал помощ, за да разчисти разравяща гробове глутница левкрокоти от гробището „Уествю“. Беше ме пуснал в собствената си оферта.

При нормални обстоятелства щях да се зарадвам на шанса да спечеля допълнително кинти, но бях прекарала повечето от последните двайсет и четири часа будна, преследвайки същества с размерите на хиена, въоръжени с челюсти на язовец, пълни с изключително остри зъби. Джим ме беше изоставил по средата на всичко това. Нещо свързано с Глутницата. Така ми се пада, задето си партнирам с ликантроп-ягуар.

Бях уморена, мръсна и гладна, а ботушите ми смърдяха.

– Точно приключих с една поръчка.

– Офертата е синя.

Синя оферта означаваше двойно заплащане.

Мак, огромна бабанка, поклати глава, разкривайки ми гледка към премазаното си ляво ухо:

– По дяволите, ако тя не я иска, ще я поема аз.

– Не, няма. Тя има лиценз за телохранителски услуги, а ти нямаш.

Мразех в червата телохранителските услуги. При обикновените поръчки разчитах единствено на себе си. Но телохранителските услуги бяха танц за двама. Налагаше се да се съобразяваш с тялото, което охраняваш, а опитът ми показваше, че телата не искаха да съдействат.

– Защо точно аз?

Марк сви рамене:

– Защото нямам друг избор. В момента Родригез и Кастор са там, но току-що ми съобщиха, че се отказват. Ако не поемеш офертата, ще се наложи да издиря някой, който да я вземе. Аз се потя, ти печелиш.

Отказването не беше на хубаво. Родригез беше сносен магьосник, а Кастор беше корав боец. Не биха се скатали от добре платена поръчка, освен ако нещо не се беше прецакало.

– Трябва ми някой, който веднага да отиде там. Отиди, дундуркай клиента през нощта, а на сутринта ще съм намерил кой да те замести. Вътре ли си, Дениълс? Клиентът е от важните и не ми харесва да го карам да чака.

Офертата намирисваше:

– Колко?

– Три бона.

Някой подсвирна. Три бона само за една нощ работа. Трябваше да съм луда, за да откажа:

– Взимам я.

– Добре.

Запътих се да хвърля превърнатите в бомба-миризливка ботуши в шкафчето си, но се спрях. Бях платила доста за тях и бяха предвидени да изкарат поне още година, но ако ги сложех в шкафчето, щеше да се усмърди за вечни времена. За съжаление ботушите бяха съсипани. Метнах ги в кофата, обух стария си резервен чифт, грабнах меча си и се насочих към изхода на съблекалнята, за да си взема офертата от секретаря.

На идване в Атланта магията беше в отлив, затова бях дошла с Бетси – старото ми, очукано субару. В разгара на магията лакомата ми за бензин кола бе мобилна колкото скала с размерите на автомобил, но понеже технически правех услуга на Гилдията, секретарят ме снабди с резервен транспорт. Името й беше Пеги и съдейки по износването на предните й зъби, беше навлязла в третото си десетилетие още преди години. Муцуната й беше посивяла, опашката и гривата й бяха оредели до сплъстени кичури и се движеше отчайващо бавно. Яздех я през първите петнайсет минути, слушайки я как пъхти, после съвестта ми надделя и реших да измина останалия път пеша. Не отивах далеч. Според насоките „Чемпиън хайтс“² бе само на няколко мили. Десет минути в повече нямаше да променят ситуацията кой знае колко.

Около мен разрушеният град се мъчеше да се отърси от зимата, борейки се с атаката на поредната студена февруарска нощ. Черупките на някога величествените небостъргачи пробиваха през топящите се преспи, покрити с тъмен лед. Магията лакомо поглъщаше всичко технологически по-сложно, но високите офис-сгради се оказаха особено чувствителни на причинената от магия ерозия. Само няколко години след първата магическа вълна те се бяха разклатили, разтрошили и сринали една по една, като гиганти с крака от пясък, засипвайки улиците с планини от натрошено стъкло и с усуканата мрежа на металните си вътрешности.

Градът се разрасна около високотехнологичните трупове. Сергии и малки магазинчета заеха местата на лъскавите кафенета и бутици. Къщи от дърво и тухли, построени на ръка и не по-високи от четири етажа, заместиха високите блокове. Оживените улици, навремето пълни с коли и автобуси, сега прекарваха потоците от коне, мулета и камили. В час-пик дори само от миризмата можеха да ти поникнат косми по гърдите. Но сега, когато последните лъчи на залеза бавно умираха над хоризонта, градът се простираше празен. Всеки с дори трошица здрав разум бързаше към къщи. Нощта принадлежеше на чудовищата, а чудовищата винаги бяха гладни.

Изви се вятър, който довя в небето тъмни облаци и превърна костите ми в ледени висулки. Наближаваше буря. Да се надяваме, че в „Чемпиън хайтс“, скромния дом на клиента ми, имаше местенце, където да подслоня Пеги от виелицата.

Проправихме си път по „Бъкхед“³, копитата на Пеги издаваха силни, хлопащи звуци сред тишината на здрача по опустелите улици. Нощта слабо ме тревожеше. Изглеждах прекалено бедна и прекалено злобна, за да съм лесна плячка, а никой здравомислещ не би тръгнал да краде Пеги. Освен ако наблизо не се спотайваше банда, варяща сапун, то бяхме що-годе в безопасност. Отново проверих адреса. Точно по средата на „Бъкхед“. Секретарят каза, че няма как да го пропусна. Гарантирано щях да се загубя.

Завих зад ъгъла и спрях.

Сред руините се издигаше висок блок. Не би трябвало да съществува, но ето го там – кула от тухли и бетон, очертаваща се на фона на лилавеещото небе. Висока поне петнайсет етажа, може би повече. Около нея се виеха бледи нишки мъгла. Беше толкова висока, че най-горният етаж все още отразяваше залеза, докато останалият град тънеше в сенки.

– Пеги, ощипи ме.

Пеги изплъхтя, опечалена от факта, че са я събрали точно с мен.

Почесах я по сивата муцуна:

– Десет към едно, че това е „Чемпиън хайтс“. Защо ли не се е сринал до основи?

Пеги изгрухтя.

– Права си. Трябва да погледнем по-отблизо.

Запровирахме се през лабиринта от улици, приближавайки кулата. На листа ми пишеше, че клиентът се казва Саймън. Не беше отбелязано дали това му е първото име или фамилията. Може би беше като Батман, единствен по рода си. Разбира се, на Батман не би му се налагало да наема телохранители.

– Не може да не се запиташ, Пеги, кой би платил три бона само за една нощ и защо. Обзалагам се, че не е евтино да живееш в тази кула, значи Саймън има пари. Противно на всеобщите схващания, хората с пари не са склонни да се разделят с тях, освен ако не е абсолютно наложително. Три бона говорят, че той има големи неприятности и сме на път да се забъркаме в някаква гадост.

Най-сетне пристигнахме на просторния паркинг, празен, ако не броим редицата коли пред входа. Сиво волво, черен кадилак, дори и едно лъскаво ламборджини в сив металик. Повечето автомобили имаха раздути предни капаци – направени, за да поберат двигателя за заредена вода. Колите с водни двигатели функционираха по време на магическите приливи, като използваха вода, заредена с магия вместо бензин. За съжаление, за да запалят, им трябваха цели петнайсет минути яко редене на заклинания, а когато най-сетне тръгнеха, поддържаха максимална скорост от 70 км/ч, като ръмжаха, съскаха и гърмяха толкова силно, че и глух би подал жалба срещу шума.

Зад колите ни чакаше голяма бяла табела. Черна стрелка сочеше надясно. Над стрелката с черни букви пишеше: „Моля, оставете превозните си животни в конюшнята.“ Погледнах надясно и видях голяма конюшня с малка караулка до нея.

Отне ми цели пет минути да убедя пазачите, че не съм предрешен сериен убиец, но в края на краищата Пеги се отпусна в удобно отделение, а аз изкачих каменните стълби на „Чемпиън хайтс“. Пред очите ми образът на стената от бетон и тухли на високия блок се размъти, потрепна и се превърна в гранитна скала.

Опа.

Присвих очи към стената и забелязах бледото очертание на тухлите по гранита. Интересно.

Стълбите ме отведоха до стъклено-стоманения параден вход. Същата мараня, която маскираше сградата, замъгляваше и стъклото, но не достатъчно, че да прикрие дебелата метална решетка, препречваща входа към вестибюла. Отвъд решетката, зад кръгло гише седеше охранител, между узи⁴ и арбалет. Узито изглеждаше добре поддържано. Арбалетът носеше логото на „Хоукай“⁵ на приклада си – кръгло око на хищна птица със златист ирис, – което значеше, че лъкът му беше от стомана, а не от евтин алуминий. Вероятно силата му на опън беше над 90 килограма. На тази дистанция щеше да очисти и носорог, какво оставаше за мен.

Охранителят ме изгледа мръсно. Наведох се до тесния метален процеп и се опитах да излъчвам „благонадеждност“.

– Идвам в 1-58 – извадих картата си на наемник и я допрях до стъклото.

– Кодът, ако обичате.

Код? Какъв код?

– Никой не ми е казал, че има код.

Охранителят насочи арбалета към мен.

– Много страшно – казах му. – Има само един дребен проблем – ако ме застреляш, обитателят на 1-58 няма да преживее нощта. Не съм заплаха за теб. Аз съм телохранител, изпратен от Гилдията на наемниците. Ако се обадиш в 1-58 и провериш, ще ти кажат, че ме очакват.

Охранителят се надигна и зачезна надясно по някакъв коридор. Измина дълга минута. Най-сетне той се появи, изглеждайки кисел, и настина някакъв бутон. Металната решетка се плъзна настрани.

Пристъпих навътре. Подът и стените бяха от полиран червен гранит. Въздухът ухаеше на скъп парфюм.

– Петнайсети етаж – каза охранителят, кимвайки към асансьора в дъното на стаята.

– Магията е в сила. – Асансьорът най-вероятно беше извън строя.

– Петнайсети етаж.

Ой. Запътих се към асансьора и натиснах копчето за нагоре. Металните врати се отвориха с плъзване. Качих се и избрах петнайсетия етаж, вратите се затвориха и след момент слабо мъркане оповести изкачването на кабината. Хубаво беше да си богат.

Асансьорът ме изплю в коридор, застлан с луксозен зелен мокет. Затътрих крака по него, покрай вратата означена със „158″ към дъното на коридора, към вратата означена със знак „ИЗХОД“, и я отворих. Стълбище. За съжаление добре поддържано. Вратата се отваряше откъм коридора, но не се заключваше. Нямаше и как да я блокирам.

Коридорът бе Т-образен с един-единствен изход, което означаваше, че потенциалните нападатели можеха да дойдат или през асансьорната шахта, или по стълбите.

Върнах се до „158″ и почуках.

Вратата рязко се отвори. Тъмните очи на Джина Кастор ме гледаха злобно. На рамото й висеше АК-47⁶. В едната си ръка държеше черен сак, а в другата – меча си.

– Защо се забави толкова?

– Здрасти и на теб.

Тя се промуши покрай мен, слабият, леко изгърбен Родригез я последва.

– Той е изцяло твой.

Хванах вратата преди да се затвори и заключи.

– Къде е клиентът?

– Окован е за леглото. – Те се запътиха към асансьора.

– Защо?

Кастор ми се озъби:

– Ще разбереш.

Вратата на асансьора се отвори, те се мушнаха вътре и след момент бях сама в коридора, държейки вратата като идиот. Чудничко.

Влязох и затворих вратата. Слаба искрица магия премина по металната кутия на работещата с карти ключалка. Докоснах я. Ключалката беше параван. Вратата бе защитена от заклинание. Натиснах по-силно. Магията ми се блъсна в невидимата стена на заклинанието и се закова на място. Имаме и скъпа защита. Добре. Улесняваше работата ми.

Заключих вътрешната ключалка и се завъртях. Намирах се в огромен хол, достатъчно голям, за да побере почти цялата ми къща. На стената вляво от мен се простираше мраморен плот, ограждащ бар със стъклени полици, предлагащи всичко – от „Бомбай Сапфайър“⁷ до френски вина. Зад бара бе поставен голям, метален хладилник. Бял, престъпно пухкав мокет; черни стени; мебелировка от стомана и стъкло, а зад всичко това – гигантски прозорец от пода до тавана разкриваше гледка към разрушения град: в плътния мрак тук-таме проблясваше бледосинята светлина на феическите фенери.

Държейки се настрана от прозореца, се придвижих по стената, разчупена от три врати. Първата водеше към лаборатория: плот с огнеупорна повърхност и рафтове след рафтове с оборудване. Разпознах магически скенер, компютър и спектрограф, но останалото беше извън моята компетенция. Нямаше следа от клиента.

Пробвах втората врата и открих голяма стая. Ъглите тънеха в мрак. Огромно, повдигнато на платформа, легло заемаше повечето от покрития с паркет под. Нещо лежеше на леглото, нещо скрито под черни чаршафи.

– Саймън?

Никакъв отговор.

Защо все на мен?

Стената вляво от леглото бе цялата от стъкло, а зад стъклото, далеч надолу, се простираше много твърдият паркинг, огрян в светлината на феическите фенери.

Боже, петнайсет етажа си беше височко.

Измъкнах сабята от ножницата на гърба си и запристъпвах на пръсти към леглото.

Тялото под чаршафите не помръдваше.

Стъпка.

Още една.

Във въображението ми съществото, спотайващо се под чаршафите, ми се нахвърляше, буташе ме през прозореца в експлозия от стъкла, за да полетя надолу, надолу… Умората прецакваше мисленето ми.

Още една стъпка.

Побутнах чаршафа с меча си, отвивайки го нежно.

На черната възглавница лежеше мъж. Беше плешив. Главата му имаше слаб тен, лицето му не беше нито привлекателно, нито грозно, чертите му бяха добре оформени и приятни. Идеално посредствен. Раменете му бяха голи – вероятно изпод чаршафа бе по бельо или гол.

– Саймън? – попитах тихо.

Клепачите на мъжа потрепнаха. Тъмни очи се впиха в мен, озарени от груб, хищен интелект. В главата ми прозвуча аларма. Пристъпих крачка назад и забелязах очертанията на няколко вериги изпод чаршафа. Бъзикате се. Не просто го бяха приковали за леглото, бяха го омотали като коледен подарък. Не можеше дори да помръдне.

– Добър вечер – каза мъжът, а гласът му бе тих и учтив.

– Добър вечер.

– Вие сте новият ми телохранител, предполагам.

Кимнах:

– Наричайте ме Кейт.

– Кейт. Какво прекрасно име. Моля да ме извиниш. Обикновено бих станал при среща с красива жена, но за съжаление в момента съм леко възпрепятстван.

Отвих още малко от чаршафа, разкривайки стоманена верига с индустриални размери:

– Забелязвам.

– Дали бих могъл да те помоля за огромната услуга да ме развържеш?

– Защо Родригез и Кастор са те оковали? – И откъде по дяволите са намерили верига с подобни размери?

Устните му леко се усмихнаха:

– Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

– Тогава имаме проблем. Клиентите биват обездвижвани, когато пречат на телохранителите да ги пазят. След като не искаш да ми кажеш защо предишния тим е решил да те окове, тогава не мога да те пусна.

Усмивката му се разшири:

– Разбирам доводите ти.

– Значи ли това, че си готов да ме осветлиш?

– Страхувам се, че не.

Кимнах:

– Разбирам. Е, добре тогава, ще обезопася останалото от апартамента, а после ще се върна, за да си поговорим още малко.

– Брюнети или блондини предпочиташ?

– Какво?

Чаршафът се размърда.

– Бързо, Кейт. Брюнети или блондини? Избирай.

Изпод чаршафа се надигнаха странни подутини. Сграбчих завивката и я дръпнах.

Саймън лежеше гол, тялото му бе притиснато до леглото от веригата. Коремът му се подаваше между две от намотките – огромен и издут. Под кожата му плътта се издигаше и пълзеше, сякаш тялото му беше пълно с гърчещи се червеи.

– Залагам на руси – каза Саймън.

Той изпъшка, гърбът му се заби в чаршафите. Мускулите под кожата му закипяха. Костите се източиха. Сухожилията се заизвиваха, усуквайки крайниците му. В гърлото ми се надигна жлъч. Задавих се, мъчейки се да не повърна.

Тялото му се източи, усука се и застина в нова форма: жилава, с ясно изразен релеф. Челюстта му се разшири, очите му станаха по-големи, носът стана по-остър. Коса руса като царевична косица поникна на главата му, достигайки до раменете му. Ирисите му се оцветиха в индиго. В мен се взираше нов човек – с около пет години по-млад, по-висок, по-слаб, с лице, което бе сърцераздирателно перфектно. От кръста нагоре беше Адонис. Надолу от ребрата тялото му се израждаше в подут корем. Изглеждаше бременен.

– Не пожела да ми кажеш какво предпочиташ – тъжно каза той, гласът му бе нисък и дрезгав, – затова се наложи да импровизирам.

* * *

 – Какво си ти? – държах меча си помежду ни.

– Наистина ли има значение?

– Да, има.

Когато хората казваха „превръщач“, имаха предвид човек, заразен с вируса „Лик-В”, който даваше на жертвите си способността да се превръщат в животно. Досега не бях срещала някой, който свободно да променя човешката си форма.

Саймън направи завидно усилие да свие рамене. Трудно е да го направиш с няколко кила вериги по раменете ти, но той съумя да изглежда безгрижно.

– Аз съм си аз.

Ох, леле.

– Стой тук.

– Че къде бих отишъл?

Излязох от спалнята и проверих останалата част от апартамента. В единствената друга стая имаше голяма душ кабина и гигантска вана. Нямаше кухня. Вероятно си поръчваше храната.

Петнайсети етаж. Поне един охранител долу, бронирано стъкло, метални решетки. Това място бе крепост. И въпреки това той наемаше телохранители на баснословно високи тарифи. Очакваше да превземат двореца му.

Отидох до бара, взех една чаша изпод плота, напълних я с вода и я занесох на Саймън. Промяната на формата отнемаше енергия. Ако беше поне малко като останалите превръщачи, значи досега вече умираше от глад и жажда.

Погледът на Саймън се впи в чашата:

– Превъзходно.

Дадох му да пие. Той пресуши чашата на дълги, жадни глътки.

– Колко охранители са на смяна долу?

– Трима.

– И те са наети директно от собствениците на сградата?

Саймън се усмихна:

– Да. Опитни са и добре платени, и не биха се поколебали да убиват.

Дотук добре.

– Когато променяш формата си, репродуцираш ли и вътрешните си органи?

– Само ако планирам полов акт.

О, чудничко.

– Бременен ли си?

Саймън тихо се разсмя.

– Трябва да знам дали няма да започнеш да раждаш. – Защото това направо ще бъде черешката на тортата в тази поръчка.

– Ти си извънредно чудата жена. Не, определено не съм бременен. От мъжки пол съм и макар да мога да образувам вагинален канал и матка при нужда, никога не съм имал повод да пресъздам яйчници. А и дори да го направя, подозирам, че биха били стерилни. За разлика от мъжките индивиди жените произвеждат всичките си гамети още при гестацията, което значи, че при раждането си момичето има в яйчниците си всичките частично развити яйцеклетки, които някога ще има. Яйчниците не могат да стимулират производството на нови яйцеклетки, само съзряването на съществуващите. Магията просто не е достатъчно наситена, за да мога да преодолея тази пречка. Засега.

Да благодарим на Вселената за малките радости.

– От кого те защитавам и защо?

– Опасявам се, че и тази информация ще трябва да запазя за себе си.

Я пак, защо точно поех тази поръчка? А, да, заради купчината пари.

– Несподелянето на тази информация възпрепятства способността ми да те охранявам.

Той наклони глава, изглеждайки ме от горе до долу:

– Готов съм да поема този риск.

– Аз не съм. Това също така поставя и собствения ми живот под по-голяма опасност.

– Ти си добре компенсирана за този риск.

Потиснах импулса да го ударя по главата с нещо тежко. Жалко, че нямаше кухня – чугунен тиган щеше да ми свърши работа.

– Разбирам защо първият тим се е отказал.

– О, заради жената беше – услужливо каза Саймън. – Тя имаше проблем с метаморфозата ми. Мисля, че ме определи като „абоминация“.

Разтрих основата на носа си:

– Да опитаме с прости въпроси. Очакваш ли да бъдем нападнати тази нощ?

– Да.

Дотолкова и сама бях предположила.

– С магия или с груба сила?

– И с двете.

– От наемник?

Саймън поклати глава:

– Не.

Е, поне малко ми провървя: аматьорите бяха по-лесни за справяне отколкото професионалните убийци.

– Лично е. Мога да ти споделя това: нападателите са част от религиозна секта. Ще направят всичко по силите си, за да ме убият, включително биха жертвали и живота си.

И току-що се засилихме от ръба на скалата в неуправляемо бъги.

– Имат ли опит в магията?

– Голям.

Облегнах се назад:

– Нека обобщя. Мишена си на магически, фанатизирани камикадзета, няма да ми кажеш кои са, защо са те набелязали, нито защо си обездвижен?

– Точно така. Дали ще мога да те замоля за един сандвич? Прегладнял съм.

Мили Боже, клиентът ми беше пълно куку:

– Сандвич?

– Прошуто и гауда върху заквасен хляб, ако обичаш. Домат и червен лук биха били чудесна допълнение.

– Звучи много вкусно.

– Не се притеснявай да направиш и на себе си.

– Виж какво, след като отказваш да разкриеш каквото и да било, което да улесни дори с една идея работата ми, какво ще кажеш, ако си направя изкусителен сандвич с прошуто и те дразня с него, докато не ми кажеш каквото искам?

Саймън се разсмя.

Откъм хола се дочу зловещ звук – леко щракане, сякаш нещо с дълги, остри нокти пълзеше по метал.

Допрях пръст до устните си, извадих меча и тръгнах на пръсти към хола.

Стаята беше празна. Нямаше неканени гости.

Стоях напълно неподвижна, опитвайки да се слея с черните стени.

Моментите се заточиха.

Вляво от мен се дочу тих звук. Беше колебливо, бавно щракане, сякаш някакво създание се прокрадваше в далечината, бавно местейки лапа след лапа.

Щрак.

Определено бяха нокти.

Щрак.

Заоглеждах лявата част на стаята. Нищо не помръдваше.

Щрак. Щрак, щрак.

Вече бяха по-наблизо. По гръбнака ми пробяга тръпка на страх. Страхът беше полезен. Щеше да ме държи нащрек. Къде си, кучи син такъв?

Щрак отдясно и почти веднага тихо изсумтяване отляво. Вече имахме двама невидими нападатели. Понеже един не ни затрудняваше достатъчно.

До носа ми достигна странна миризма – плътен, леко нагарчащ, билков аромат. Подушвала го бях и преди, но нямах идея къде и кога.

Ноктите вече дращеха и от дясно и от ляво. Повече от двама. Тихо сумтене вдясно. Още едно откъм ъгъла. Излез да си поиграем. Хайде, зверче такова.

Нокти застъргаха по метал точно пред мен. Там нямаше нищо освен огромният прозорец и надвисналият над него таван. Погледнах нагоре. Светещи зелени очи ме дебнеха през решетката на вентилацията на тавана.

По гърба ми премина тръпка.

Очите се взираха в мен с пламенна лудост.

Винтовете на вентилационната решетка се завъртяха наляво. Надясно – натясно, наляво – по-лабаво. Умна гадинка.

Решетката падна на мекия мокет. Съществото бавно се наведе напред, показвайки ми дълга, конусовидна глава. Билковият аромат се засили, сякаш бях взела стиска пелин и си я бях навряла в носа.

Дълги, черни нокти стискаха ръба на вентилационната шахта. Звярът се олюля, разкривайки рамене, покрити с рунтава, горскозелена козина.

Бинго. Ендар. Шест крака, всеки въоръжен със страховити, черни нокти; свръхестествено бързи; надарени с изключително обоняние и голяма уста, в която се криеше език, осеян със стотици наръбени зъбчета. Едно лизване, и щеше да одере плътта ми до кост по много буквален начин.

Ендарите бяха миролюбиви същества. Зелената козина изобщо не беше козина; беше мъх, който растеше от кожата им. Живееха под старите дъбове, впити в големите дървета в състояние на тиха хибернация, попивайки от тях хранителни вещества, излизайки рядко, за да облизват стволовете и да се хранят с личинки. Толкова рядко се размърдваха, че славяните езичници смятаха, че се хранят с въздух.

Някой бе пролял кръв под дъба на този ендар. Съществото я бе абсорбирало и кръвта го бе подлудила. Прокопало е до повърхността, където се събрало с другарите си. После същият този някой, въоръжен с дяволски много магия, е подкарал ендара и приятелчетата му към този блок и ги е пуснал във вентилационната система, за да открият Саймън и да го разкъсат. Не можеха да бъдат прогонени. Не можеха да бъдат спрени. Щяха да убият всичко живо по пътя към целта си, а когато жертвата им беше мъртва, трябваше да бъдат унищожени. Лудостта на ендарите бе необратима.

Само шепа хора знаеха как да контролират ендарите.

Саймън бе успял да ядоса руснаците. Не е добра идея да вбесяваш руснаците. Простичък факт. Баща ми беше руснак, но се съмнявах, че ще бъдат по-благосклонни към мен само защото им разбирах какво проклинат.

Ендарът ме зяпаше със светещите си очи. Да, луд за връзване. Щеше да се наложи да ги избия до крак.

– Е, хайде де. Давай.

Устата на ендара зейна. Той издаде пронизително скърцане, като циркуляр, забиващ се в дърво, и се спусна към мен.

Замахнах със Слейър⁸. Острието на сабята посече плътта и звярът се срина на пода. Гъста, зелена кръв изцапа белия мокет на Саймън.

Останалите три решетки на въздухозаборниците паднаха една по една. Поток от зелени тела се спусна към мен. Замахнах с меча си, разполовявайки първото тяло. Чакаше ме дълга нощ.

Последният ендар беше дребничък. Малко по-голям от котка. Стиснах го за козината на врата и го отнесох в спалнята.

Саймън се усмихна на завръщането ми:

– Да разбирам, че всичко е минало добре?

– Предекорирах.

Той отново вдигна вежда. Определено ме имитираше:

– О?

– Новият ти мокет е в чудесно смарагдовозелено.

– Уверявам те, че мокетът ми е последна грижа.

– Прав си. – Приближих ендара. Съществото видя Саймън и спазматично се загърчи. Шестте крака разсякоха въздуха с извадени нокти, готови да режат и късат. Устата на звяра се разтвори и от нея се подаде широк език, покрит с ред след ред конусовидни зъби.

– Ядосал си влъхвите. – Или това, или руските вещици. Залагах на влъхвите. Вещиците досега да ни бяха прокълнали.

– Точно така.

– Влъхвите са лоша новина по ред причини. Те служат на славянските езически божества и черпят мощта си от хиляди години традиция в магията. Те са поне толкова силни колкото и друидите, но за разлика от друидите, които ги е страх дори да кихнат, да не би някой да ги обвини, че се завръщат към човешките жертвоприношения, на влъхвите не им пука. И освен това няма да престанат. Не обичат да използват ендарите, защото ендарите подхранват гората с магията си. Каквото и да си направил, наистина ги е ядосало.

Саймън ме изучаваше, като да бях някакво интересно насекомо:

– Не знаех, че Гилдията има образовани служители.

– Давай. Подигравай се.

– Не. – Той поклати глава. – Аз наистина съм възхитен от прилежността и познанията ти. Не искам да останеш с впечатление, че не ги забелязвам.

Пуснах ендара на корема на Саймън. Зверчето раздра чаршафа. Саймън изпищя. Грабнах съществото и го дръпнах нагоре. Гадината дръпна чаршафа със себе си, разкъсвайки го на парченца. Малки червени драскотини бележеха подутината на корема на Саймън.

– Ще те попитам още веднъж. Какво си направил, за да вбесиш руснаците? Внимателно обмисли отговора си, защото следващия път, когато пусна този пич, ще си го взема по-бавно.

Лицето на Саймън потрепери от яд:

– Ти си ми телохранител.

– Можеш да подадеш жалба, ако оцелееш. Излагаш и двама ни на опасност, като прикриваш информация. Нали разбираш, ако си тръгна, просто ще загубя малко пари, но ти ще загубиш живота си. Не ми е проблем да те изоставя тук, а Гилдията може да си го навре отзад и да го развърти, не ми дреме. Единственото, което все още ме кара да те защитавам, е професионалната ми гордост. Ненавиждам телохранителските услуги, но съм добра в тях и не искам да изгубя подопечния си. В твой най-добър интерес е да ми помогнеш да си върша работата. Сега, ще броя до три. На три ще пусна Пухчо и ще го оставя да се забавлява с червата ти. Той наистина е хвърлил око на каквото си скрил там вътре.

Саймън само ме зяпаше.

– Едно. Две. Тр…

– Добре тогава.

Бръкнах в раницата си и извадих парче жица. Обикновено я използвах за препъващи капани, но щеше да свърши работа като каишка. Две минути по-късно ендарът бе завързан за тоалетката, а аз бях приседнала на ръба на леглото на Саймън.

– Запозната ли си с легендата за остров Буян?

Кимнах:

– Това е митичен остров насред океана, отвъд Хвалинско море. Място на дълбока магия, където се намират редица легендарни същества и артефакти: Алатир – праотецът на всички скали; огнената колона; Дерево-Дуб – Световния дъб; пещерата, където е скрит легендарния меч Кладенец; Гарванът-предсказател и така нататък. Той е като битпазарът на руските легенди. Всеки път, когато на героите от фолклора им потрябва магически обект, просто отиват до там.

– Да се концентрираме върху дървото – каза Саймън.

Познавах достатъчно добре славянската митология, но отдавна не ми беше влизала в употреба и бях загубила тренинг:

– То е символ на природата. Корените му символизират съществата от земята – змията, жабата и прочее. Сред клоните му е кацнал гарван с пророческа дарба. Някои митове разказват, че около ствола му са увити железни вериги. По веригата се разхожда черна котка, разказваща истории и басни…

Саймън кимна.

О, мамка му.

– Заради проклетата котка е, нали?

– На всеки седем години дъбът ражда по един жълъд. Седем месеца, седем дни и седем часа след като жълъдът падне от дървото, той се разпуква и от него пониква Световният дъб. Което на практика кара дървото да се появи на мястото, където е жълъда, за период от седем минути.

Намръщих се:

– Нека позная. Откраднал си жълъда от Руснаците и си го глътнал.

Саймън кимна.

– Защо? Изгаряш от желание да ти разкажат приказка?

– Котката притежава безкрайно познание. Седем минути са достатъчно дълго време, за да зададеш и чуеш отговора на един въпрос. Само притежателят на жълъда може да зададе въпроса.

Поклатих глава:

– Саймън, няма нищо безвъзмездно. За всичко трябва да си платиш, включително и за познанието. Какво ли би ти струвало да зададеш въпрос?

– Цената е без значение, ако получа отговор – усмихна се Саймън.

Въздъхнах:

– Отговори ми на този въпрос: защо умните хора са толкова глупави?

– Защото си мислим, че знаем по-добре от останалите. Мислим си, че интелектът ни дарява със специални привилегии и ни дава шанс да надхитрим съдбата. Затова талантливи математици се опитва да надхитрят казината, а брилянтни млади магьосници правят сделки със сили отвъд техния контрол.

Е, отговори ми.

– Кога се пада жълъдът да направи голямото си „бум“?

– След четири часа и четирийсет и седем минути.

– Влъхвите ще разрушат този блок камък по камък, за да си го върнат, а аз съм последната ти защита?

– Това е доста точно оценка. Поисках най-добрия им свободен човек.

Въздъхнах:

– Все още ли искаш онзи сандвич?

– Много силно.

Тръгнах към вратата.

– Кейт?

– Да?

– Ендарът?

Завъртях се към него:

– Защо те оковаха?

Саймън се намръщи:

– Жълъдът ми пречи да контролирам магията си. Принуждава ме непрекъснато да променям формата си. През повечето време промените са незабележими, но от време на време жълъдът предизвиква гърчове. Джина Кастор ме завари в един от тези моменти. Боя се, че бях получил гърч, затова спомените ми са леко мъгливи, но вярвам, че имах поне една частично оформена гърда и три ръце. Тя реагира пресилено. Странно, имайки предвид досието й.

– Нейното досие?

– Изучих телохранителите си много внимателно – каза Саймън. – Собственоръчно подбрах три екипа. Първият отказа да поеме задачата, вторият бе изваден от строя от наранявания. Кастор и Родригез бяха третият ми избор.

Върнах се до леглото и надзърнах отдолу. Бяха го оковали с малък катинар. Разбиването на ключалки не ми беше сред силните страни. Огледах се и видях малък ключ на тоалетката. Отне ми цели пет минути, за да го размотая.

– Благодаря. – Той се надигна, потривайки гърдите си, белязани с червени линии от натиска. – Мога ли да попитам защо?

– Никой не заслужава да умре, прикован за легло.

Саймън се протегна. Тялото му се поду, изви, порасна, наддавайки на широчина и мускули. Направих героично усилие да не повърна.

Тялото на Саймън застина. Огромен, идеално оформен мъж се взираше в мен. Мека, кафява коса обрамчваше мъжествено лице. Би накарал всеки фитнес салон да се гордее. Ако не броим подутия корем.

– Този по-приемлив ли е от предишния опит? – попита Саймън.

– Сега има повече за пазене. Като изключим това, за мен няма разлика.

Запътих се към хола. Той ме последва, грабвайки луксозен халат от един стол.

Пристъпихме в дневната. Саймън се спря.

Труповете на ендарите се бяха стопили в зелени локви. Тънки стъбълца на смарагдовозелен мъх бяха поникнали от локвите, в близост до къдрави, зелени туфи папрат и миниатюрни, млади билки.

– Ендарите подхранват горите – обясних му.

Той посочи с ръка към напълно зеления мокет:

– Колко бяха?

– Няколко. Загубих им бройката.

Острият поглед на Саймън се впи в лицето ми:

– Лъжеш. Знаеш точната бройка.

– Трийсет и седем.

Спуснах се към хладилника. Нямаше как да предвидим кога ще дойде следващата атака, а умирах от глад. Можете да карате без сън или без храна, но не и без двете, а сънят отпадаше като вариант.

Саймън ме последва, сядайки от външната страна на плота:

– Жени ли предпочиташ?

– Не.

Той се начумери, завързвайки колана на халата:

– Заради корема е, нали?

Нападнах хладилника. Той имаше достатъчно месни деликатеси, за да нахрани армия. Заизваждах ги по плота.

– С какво си изкарваш прехраната, Саймън?

– Събирам информация и я използвам за собствена изгода.

– Явно е добре платено – кимнах към апартамента.

– Така е. Освен това притежавам извънредно количество информация относно различни магически феномени. Консултирам различни фракции. Тарифата ми варира между три хиляди и шестстотин и три хиляди и деветстотин долара, според поръчката и клиента.

– Три хиляди и шестстотин долара на поръчка? – Отхапах от сандвича. М-м-м, луканков салам.

– На час.

Задавих се с храната. Той ме гледаше с явна развеселеност.

– Сещам се за термина „пладнешки обир” – успях най-накрая да промълвя.

– О, но аз съм изключително добър в това, което правя. Освен това жертвите на пладнешките обири нямат избор. Мога да те уверя, не насилвам клиентите си, Кейт.

– Не се и съмнявам. Как изобщо подхванахме темата? Високата ти до стратосферата тарифа ми прекъсна мисълта.

– Ти отбеляза, че предпочиташ мъже, пред жени.

Кимнах:

– Представи си, че ти попадне особено важна информация. Да речем, финансова тайна. Ако я използваш, ще можеш да направиш сума пари. Ако я продадеш, ще можеш да направиш още повече. Ако и ти, и твоят купувачът използвате информацията, и двамата ще спечелите, но печалбата и за двамата ще е значително по-малка. Как ще постъпиш?

– Или ще продам информацията, или ще я използвам. Не и двете.

– Защо?

Саймън сви рамене:

– Стойността на дадена информация нараства с ексклузивността й. Когато клиент купи подобна информация, очаква съответната ексклузивност. Ще бъде неетично да я подкопавам.

– А за мен ще бъде неетично да отговоря на сексуалните ти покани. За периода на поръчката ти си комбинация от ръце и крака, които трябва да опазя. Ще бъда най-ефективна, ако не съм обвързана с теб емоционално по какъвто и да било начин. Ако трябва да съм искрена, полагам всички усилия да мисля за теб като за безценно порцеланово изделие, което трябва да опазя непокътнато.

– Но намираш тази форма сексуално привлекателна?

– Няма да ти отговоря на този въпрос. Ако продължиш да ми досаждаш, ще те прикова обратно към леглото.

Саймън вдигна ръка, стягайки удивителен бицепс:

– Тази форма има доста мускулна маса.

Кимнах:

– Ако се състезавахме във вдигане на тежести, вероятно щеше спечелиш. Но не вдигаме щанги. Може да си по-силен, но аз съм добре тренирана. Ако искаш да се пробваш, заповядай. Нека само се договорим, че щом веднъж пребитото ти тяло е безопасно приковано за леглото, ще мога да кажа „Нали ти казах”.

Саймън повдигна вежди:

– Да се пробвам?

– И престани с това.

– С кое да престана?

– Престани да имитираш жестовете ми.

Той се разсмя:

– Ти си много чудата личност, Кейт. Усещам, че съм необяснимо заинтригуван. Очевидно имаш завидни умения – той посочи към разлистващата се в хола гора. – А имаш и познанията, които да ги подплатят. Как така не си сред най-добрите служители на Гилдията?

Защото да си сред най-добрите в каквото и да било, увеличаваше риска да бъдеш разкрит. Криех се посред бял ден пред погледите на всички и се справях доста добре. Но той не го знаеше:

– Не прекарвам много време в Атланта. Територията ми е в Лоукънтри. Там не се случва кой знае какво, освен някое и друго морско чудовище да излапа скаридите от рибарските мрежи.

Саймън присви настойчивите си очи:

– Тогава защо не се преместиш в града? По-добри поръчки, повече пари, повече слава?

– Харесвам си къщата, където си е.

Нещо се блъсна във входната врата. Измъкнах Слейър изпод плота:

– В спалнята. Веднага.

– Може ли да гледам?

Посочих с меча към спалнята.

Саймън артистично въздъхна:

– Добре тогава.

Той отиде в спалнята. Аз тихо се доближих до вратата и се облегнах на нея, напрягайки слух.

Тишина.

Чаках с вдигнат меч. Нещо се спотайваше навън в коридора. Не можех да го чуя, но го усещах. Беше там.

Тихо измрънкване се прокрадна през стоманената врата. Тъжно, отчаяно измрънкване на жена, като тихо ридание на старица.

Застинах напълно неподвижно. Усещах апартамента задушаващ и претъпкан. Бих дала всичко за глътка чист въздух точно в този момент.

Нещо задраска по вратата. Дочу се тихо мърморене, неразбираеми прошепнати думи.

Боже, какво му имаше на въздуха тук? Мястото беше задушно и мухлясало, като гробница.

Заля ме усещане за заплаха. Имаше нещо лошо в апартамента. Спотайваше се в сенките под мебелите, в шкафовете, в хладилника. Разтърси ме ужас. Облегнах гръб на вратата, държейки Слейър пред мен.

Съществото от другата страна на вратата отново задращи, нокти по стомана.

Стените се приближаваха. Трябваше да избягам от този въздух. Някъде на открито. Някъде, където вятърът вееше под открито небе. Някъде, където нямаше кой да ме обкръжава.

Нуждаех се да изляза.

Ако се махнех, рискувах живота на Саймън. Влъхвите чакаха отвън. Щях да падна право в ръцете им.

Сенките изпод мебелите се издължиха, протягайки се към мен.

Бягай. Бягай веднага!

Прехапах устна. Малка капчица кръв опари езика ми, магията в нея ме прободе. Само за миг мислите ми се проясниха и ми просветна. Бадзула. Разбира се. Ендарите не успяха да ни направят на парченца, затова влъхвите задействаха план Б. Ако Мохамед не отидеше при планината, то планината щеше да дойде при Мохамед.

Саймън излезе от спалнята. Погледът му беше замъглен.

– Саймън!

– Трябва да се махна – каза той. – Трябва да изляза.

– Не, наистина не ти трябва да го правиш – затичах се към него.

– Трябва.

Той се насочи към огромния прозорец.

Ритнах десния му крак изотзад. Той се преви. Прихванах го, преди да падне, и го завъртях така, че да се приземи по корем. Той се просна насред високите до глезен папрати. Хванах в ключ лявата му китка и се надвесих над него, забивайки цялата си тежест в лявото му рамо.

– Бадзула – казах му. – Белоруско същество. Изглежда като жена на средна възраст, с увиснали гърди, загърната в мръсно одеяло.

– Трябва да изляза. – Той се опита да се завърти, но го бях заклещила.

– Съсредоточи се, Саймън. Бадзула – каква е силата й?

– Подстрекава хората към скитничество.

– Точно така. А ние не можем да станем скитници, защото, ако излезем от сградата, ще убият и двама ни. Трябва да останем тук.

– Не мисля, че ще успея.

– Да, ще успееш. Нямам намерение да се повдигам.

– Смятам, че си права. – В гласа му се прокрадна нотка на рационално мислене. – Предполагам, че мебелите не се опитват наистина да ни изядат.

– И така да е, ще ги накълцам с меча си, ако се приближат.

– Вече можеш да ме пуснеш – каза той.

– Съмнявам се.

Останахме неподвижни. Въздухът се сгъсти като лепило. Трябваше да го дъвча, за да го прокарам до дробовете ми.

Под мен се загърчиха мускули. Саймън не можеше да се измъкне от хватката ми, затова беше решил да се спаси, като промени формата си.

– Имаш ли билки?

– Да – каза той.

– Да ти се намира водна лилия?

– Да.

– Къде?

– В лабораторията, третия шкаф.

– Добре. – Претърколих се от него. Щях да имам само секунда, за да го направя, и трябваше да съм изключително точна.

Саймън се изправи на колене. Докато се надигаше, му ударих бързо дясно кроше. Той дори не го видя и не се предпази. Юмрукът ми го удари в челюстта. Главата му се заметна назад. Очите му се избелиха и той се свлече.

Късмет. Затичах се към лабораторията.

Трябват ви адски много тренировки, за да можете да свалите в безсъзнание някого. Нуждаете се и от скорост, и от сила, за да разтърсите главата достатъчно, за да разклатите мозъка, но да не нанесете неизлечима повреда. При нормални обстоятелства дори не бих се опитала, но обстоятелствата бяха далеч от нормалното. Стените се навеждаха, за да ме изядат.

Дори и да го бях наранила повечко, щеше да се оправи. С оглед на нещата, които досега беше направил с тялото си, на регенеративните му способности би завидял всеки обикновен превръщач.

Третият шкаф. Рязко го разтворих и огледах стъклениците. Страхът ме обви като подгизнало одеяло. Ligularia dentata, Ligularia przewalski… Латински названия, защо все на мен? Lilium pardalinum, Lobelia siphilitica. Хайде де, хайде… Nymphaea odorata, езерна лилия. Известна още за руснаците като „одолень-трава“, цветето на русалката, широкоспектърен пестицид против всичко нечисто. Щеше да свърши работа.

Забързах към вратата, развинтвайки капачката на буркана. Беше пълен със сив прах – стрити листа от лилия, най-ефикасната част от цветето. Отключих. Магическата защита се отдръпна.

Пред мен се разкри празният коридор. Хвърлих буркана и праха напред. Чу се женски вой, от нищото се надигна пушек и Бадзула се материализира насред пода. Кльощава, отпусната, мръсна, с виснали до кръста гърди като празни чанти, тя отметна кирлива, оплетена коса и ми изсъска, оголвайки чуканчетата на прогнили зъби.

– Много мило. И на теб да ти го начукам.

Замахнах. Беше саблен удар като по учебник – по диагонал, отляво-надясно. Прекарах цялата дължина на острието през раната. Тялото на Бадзула се свлече на една страна, главата й се изтърколи на другата.

Тежестта от раменете ми изчезна. Внезапно отново можех да дишам, а сградата вече не изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срути и ще ме погребе жива.

Сграбчих главата, метнах я в асансьора, довлякох там и тялото и изпратих цялото нещо към партера, после изтичах отново в апартамента и заключих вратата, реактивирайки защитата. Всичко това ми отне пет секунди.

Саймън лежеше неподвижно на пода. Проверих пулса ми. Дишаше. Добре. Върнах се обратно на бара. Бях си заслужила малко кафе, а се обзалагах, че Саймън си взимаше от доброто.

* * *

Седях до плота, отпивайки от най-доброто кафе, което бях вкусвала, когато широкоекранният телевизор на стената се включи с мъгливо сияние. Което си беше бая странно, при положение, че магията още ни заливаше и телевизорът не би трябвало да работи.

Взех си кафето и сабята и отидох да седна на дивана срещу телевизора. Саймън все още бе проснат в безсъзнание на пода.

Сиянието се засили, угасна, пак блесна… В древни времена хората са използвали огледала, но в действителност всяка що-годе отразяваща повърхност вършеше работа. Тъмният екран на телевизора бе достатъчно лъскав.

Сиянието припламна и се материализира в замъглен мъжки образ. На двайсетина години, с тъмна коса и тъмни очи.

Мъжът ме погледна:

– Ти си телохранителят. – Гласът му носеше нотки на руски акцент.

Кимнах и преминах на руски език:

– Да.

– Не те познавам. Работата ти не ме интересува. Обкръжили сме това място. Ще нахлуем след час. – Той направи рязък, сечащ жест с ръка. – Пътници сте.

– Треперя от страх. Всъщност, ще ми трябва минутка, за да овладея тръпките, които ме тресат. – Продължих да си пия кафето.

Мъжът поклати глава:

– Кажи на онзи „паскуда“⁹, че ако освободи Юлия, ще ги накарам да ви пуснат живи. Разбра ли ме? Не знам за какво му е жена ми, но му го кажи. Ако иска да живее, трябва да я пусне. Ще се върна след трийсет минути. Ти му обясни.

Екранът потъмня.

И загадката се заплита. Въздъхнах и побутнах Саймън с крак. Трябваха ми няколко побутвания, но най-накрая той изстена и се повдигна.

– Какво се случи?

– Ти падна.

– Сериозно? И върху какво паднах?

– Върху юмрука ми.

– Това обяснява главоболието. – Саймън се втренчи в мен. – Повече няма да се повтори. Искам да сме напълно наясно. Пробвай пак, и си уволнена.

Зачудих се какво ли ще стане, ако отново го нокаутирам, направо на място, ей така, за кеф.

– Това да не е моето кафе арабика? – запита той.

Кимнах:

– Дори бих ти позволила да си налееш чашка, ако ми отговориш на един въпрос.

Саймън вдигна вежда:

– Ще ми позволиш? Кафето е мое.

Козирувах му с чашата:

– Притежанието е девет десети от правото.

Той ме изгледа невярващо:

– Питай.

– Държиш ли като заложник жена на име Юлия?

Саймън примигна.

– Съпругът й е много разтревожен и предлага да ни освободи, ако успеем да му върнем Юлия. За нещастие лъже и най-вероятно ще убият и двама ни веднага щом открият Юлия. Но ако държиш жена като заложник, трябва веднага да ми кажеш.

– А ако е така? – Саймън потри челюстта си и седна на стола срещу мен.

– Тогава трябва веднага да я освободиш, или си тръгвам. Не защитавам похитители и имам доста кофти мнение за насилието срещу цивилни – мъже или жени.

– Ти си жена загадка.

– Саймън, съсредоточи се. Юлия?

Саймън се облегна назад:

– Не мога да им дам Юлия. Аз съм Юлия.

Предполагам, че трябваше да го очаквам.

– Мъжът беше останал с впечатлението, че е женен за нея. Какво е станало с истинската Юлия?

– Никога не е имало истинска Юлия. Ще ти разкажа цялата история, но преди това ми трябва кафе. И хранителни вещества.

Налях му кафе. Саймън се пресегна към хладилника и извади галон мляко, голямо парче шоколад и няколко банана.

Шоколадът беше адски скъп. Не помнех от кога не бях яла. Ако оцелеех на тази работа, щях да си купя няколко трюфела.

Наблюдавах как Саймън изсипва бананите и млякото в ръчен миксер и завърта ръчката, смилайки цялото нещо на груба каша. Само не шоколада, само не шоколада… Да, метна и него вътре. Какво разхищение.

Той изсипа буламача в голяма халба и започна да го гълта. Превръщачите горяха цифра калории. Въздъхнах, оплаквайки загубата на шоколада, и продължих да отпивам от кафето си.

– Почвай да пееш.

– Въпросният мъж е синът на Павел Семьонов. Той е главният влъхва на местната руска общност. Името на момчето е Григорий и той е напълно прав, наистина се омъжих за него, като Юлия, естествено. Жълъдът беше много добре охраняван и ми трябваше достъп.

– Невероятно.

Саймън се усмихна. Явно си помисли, че му правя комплимент:

– Запозната ли си с ритуала на пускането на стрела?

– Това е архаичен фолклорен ритуал. Завързват очите на стрелеца и го завъртат, затова той стреля насляпо. Траекторията на стрелата предрича правилната посока към обекта, който човекът търси. Ако жена вдигне стрелата, то те със стрелеца са нарочени един за друг.

Саймън избърса устата си.

– Аз вдигнах стрелата. Отне ми пет месеца да стигна от стрелата до жълъда.

– Колко време ти трябваше, за да подлъжеш горкия пич да се ожените?

– Три месеца. Комбинацията на явна похот, но с отказ за истински секс, наистина върши чудеса.

Поклатих глава:

– Григорий е влюбен в теб. Той си мисли, че съпругата му е в опасност. Опитва се да я спаси.

Саймън сви рамене:

– Трябваше да се добера до жълъда. Бих казал, че е млад и корав, но наистина не ме е грижа за състоянието на духа му.

– Ти си ужасно човешко същество.

– Ще си позволя да възразя. Всички хора са тласкани напред от първичното си себелюбие. Аз просто съм по-честен от повечето. Нещо повече, за два месеца той имаше на разположение красива жена, създадена съгласно точните му изисквания. Проучих сексуалните му влечения изключително подробно дотам, че два пъти да спя с него като проститутка, за да науча предпочитанията му.

– Ако се измъкнем от тук, трябва да запомня никога повече да не работя с теб.

Саймън се усмихна:

– Но ще го направиш. За подходящата цена.

– Не.

– Всеки би работил за всекиго и всеки би спал с всекиго, при подходяща цена и достатъчно привлекателен партньор. Да предположим, че те поканя да прекараш седмица тук с мен. Луксозни дрехи. Красиви обувки. – Той погледна към старите ми ботуши, които бяха на ръба на разпадането. – Великолепни ястия. Всичкия шоколад, който поискаш.

Значи все пак ме бе хванал.

– Всичко това на цената да правиш секс с мен. Дори бих подсладил офертата, като приема форма съгласно предпочитанията ти. Когото си поискаш. Каквито и да било форма, размер, цвят, пол. Всичко в пълна дискретност. Никой няма да узнае, че си била тук. Офертата е на тезгяха. – Той сложи длан на плота. – На момента. Обещавам ти седмица в пълно блаженство – стига само да оцелеем. Няма да получиш друг шанс да бъдеш така обгрижвана. От теб искам само една думичка.

– Не.

Той примига:

– Не искаш ли да го обмислиш?

– Не.

Той стисна устни. Мускулите на челюстта му затрепериха:

– Защо?

Екранът на телевизора изгря. В сиянието се появи Григорий. Саймън се втурна към екрана с ядосано изражение.

– Ще бъда кратък.

Тялото му започна да клокочи, да се суче и разтегля. Стиснах очи. Или това, или щях да се разделя с безценното си кафе. Когато ги отворих, на мястото на Саймън стоеше дребничка червенокоса жена.

– Това обяснява ли достатъчно нещата? – попита Саймън. – Или трябва да го кажа дума по дума, Григорий?

– Ти си тя?

– Да.

– Не го вярвам.

Саймън въздъхна:

– Трябва ли да изброявам предпочитаните ти пози, в реда, в който обикновено им се наслаждаваш? Да си поговорим ли за интимности? Мога да цитирам повечето ни разговори дума по дума, имам много прецизна памет.

Те се гледаха един друг.

– Всичко е било лъжа – най-накрая каза Григорий.

– Бих го нарекъл стратегическа хитрост, но да, грубо казано, бракът ни беше измама. Беше постановка още от самото начало. Аз бях Юлия. Бях също и Сирена и Алиса, така че ако решиш да посетиш отново онова заведение с лоша слава, не търси никоя от тях.

О, Боже.

Сиянието помръкна. Саймън се завъртя към мен:

– Обратно на въпроса ни. Защо?

– Този мъж те обичаше достатъчно да рискува собствения си задник, за да преговаря за освобождаването ни. Ти го съсипа, ей така, помежду другото, защото нямаме много време. И ме питаш защо. Щом постъпи така с него, нямам идея какво ще сториш с мен. Сексът се гради на физическото привличане, да, но и на доверието. Аз ти нямам доверие. Ти си напълно самовлюбен и егоистичен. Не можеш да ми предложиш нищо, което да пожелая.

– Сексът се движи от физическото привличане. С правилния стимул, ти ще спиш с мен. Просто трябва да ти предложа форма, на която няма да устоиш.

Саймън подскочи, сякаш бе ударен с камшик и се свлече на пода. Краката му забарабаниха по мокета, кършейки билките и младите папрати. Неконтролируеми конвулсии разкъсваха тялото му. Едно мигване, и той бе каша от ръце, крака и тела. Стомахът ми се предаде и повърнах в мивката.

При нормални обстоятелства бих скочила върху него, пъхайки нещо в устата му, за да не се прехапе, но при условие че сменяше формите си като за последно, локализирането на устата му беше леко проблематично.

– Саймън? Кажи нещо.

– Жълъдът… Излиза. Трябва да… Стигна… Покрива.

Покрив? Никакъв покрив. Бяхме в апартамента, защитени от заклинанието. На покрива щяхме да сме пушечно месо.

– Не можем да направим това.

– Дъб… Голям… Ще поддаде.

О, по дяволите. Какво щеше да му стане, ако го беше споменал по-рано?

– Трябва да вървиш сам. Прекалено си тежък и не мога да те нося, докато се гърчиш.

Малко по малко тръпките отшумяха. Саймън се изправи на крака с олюляване. Отново беше незабележителният човек, когото в началото бях открила в спалнята. Коремът му беше нараснал до абсурдни размери. Ако беше бременен, щеше да е в дванайсетия месец.

– Ще трябва да притичаме до там – казах му аз.

Тихо драскане ме накара да се завъртя. Отвън на прозореца имаше старец, провесен на въже. Мършав, с бяла брада, развята от вятъра, той надникна през стъклото право в мен. За части от секундата се спогледахме, дванайсет тънки израстъка се извиха от врата му, разпервайки се като корона около главата му, като ореол около лицето на руска икона. Всяко разклонение завършваше с пъпка. Ховала. Мамка му.

Сграбчих Саймън и го хвърлих към вратата.

Пъпките се отвориха.

Ослепителна светлина заля апартамента, покривайки света в бяла мъгла. Прозорецът зад мен избухна. Едвам виждах.

– Стой зад мен.

Фигури прелитаха през мъглата.

Аз замахнах с меча. Слейър се впи в нещо, срещайки съпротива. В лявата ми страна се заби нещо остро и ледено. Извъртях удара си и отново замахнах. Фигурата пред мен се строполи. Вторият нападател атакува. Отскочих по инстинкт наляво и забих острието отстрани на тялото му. Кости и мускули. Улучих го между по-ниските ребра. Дрезгав писък заля слуха ми. Завъртях острието, разкъсвайки органите, и го издърпах.

Ховалата изсъска от прозореца. Все още бях сляпа.

Зад мен ключалката изщрака.

– Не!

Заопипвах за Саймън и ударих ръката си в отворената врата. Беше избягал. В коридора, където беше лесна мишена. Бях загубила клиента си. Проклятие.

Затичах се по коридора, опитвайки се да проясня замъгляването на погледа ми. Стълбите бяха наляво. Тичах, полусляпа, сграбчих вратата и полетях нагоре по стълбите.

Ослепителният блясък най-сетне премина. Блъснах се във вратата, изскочих на покрива и получих ритник в ребрата. Паднах наляво и се претърколих на крака. До вратата стоеше жена с ръце в характерната за таекуон-до котешка поза.

Вдясно по-възрастен мъж се боричкаше със Саймън. Шестима други ги наблюдаваха.

Жената скочи за ритник. Беше чудесен ритник, силен, с добър отскок. Аз пристъпих настрани и атакувах. Още преди да се приземи, я бях намушкала два пъти. Тя се свлече в безформена купчина.

Изчистих кръвта от сабята си със замах и се запътих към Саймън.

– Ти си детето на Ворон – каза един от мъжете. – Нямаме проблеми с теб. Павел е в правото си. Синът му току-що се хвърли от покрива.

Десет към милион, че името на сина беше Григорий.

Продължих на настъпвам. Двамата мъже се бяха вкопчили един в друг, борейки се и ръмжейки като диви зверове. Бях на пет крачки, когато Павел удари с глава Саймън, освобождавайки дясната си ръка. Проблесна нож; аз скочих напред и видях как Павел разпорва подутия корем на Саймън. Изпадна кървава бучка и аз я хванах с лявата си ръка на чист рефлекс.

Магията ме удари в ръката. Бледо сияние бликна от юмрука ми.

Саймън се изви и заби нещо в дясното око на Павел. Влъхвата залитна назад, от окото му стърчеше окървавен молив. За един дълъг момент той остана на крака, с увиснала челюст, после падна като цепеница. Саймън се завъртя. Мускулите на корема му се свиха, сгънаха, зараствайки, превръщайки се в плочки, плоски като дъска за пране.

Цялото това нещо отне по-малко от три секунди.

Разтворих юмрука си. В дланта ми лежеше малък златен жълъд.

Златната черупка се разпука. Зелено косъмче си проправи път нагоре. Жълъдът се изтърколи от дланта ми. Зеленият кълн се удебели, изви се, насочен все по-нагоре и по-нагоре. Въздухът забуча като торнадо. Саймън зави – звук на неподправена ярост. Сграбчих го и го издърпах с мен към стълбите. От другата страна влъхвите се затичаха към ръба на покрива.

Кълнът порасна, потъмня, пусна клони, листа и стебло. Магията се завихри.

– Трябваше да е мой – изръмжа Саймън. – Мой!

Проблесна светкавица. Бученето секна.

По средата на покрива се издигаше колосален дъб, висок колкото самата сграда, корените му преливаха и от двете страни на блока. Измежду клоните проблясваха дребни светлинки, всяко от листата бе голямо колкото главата ми. В короната пееха птици. Огромна метална верига се увиваше около грамадния ствол, брънките й бяха толкова дебели, че можех да полегна върху им. Заля ме чувство на абсолютно спокойствие. Всичките ми проблеми се стопиха в далечината. Болката ми изчезна. Въздухът ухаеше сладко и аз отпивах жадно от него.

От другата страна на покрива влъхвите коленичиха.

Издрънча метал. Черно същество се приближи, ходейки по най-ниската намотка. Голямо колкото кон, с дълга и черна козина, то вървеше тихо, сграбчвайки брънките с остри като бръснач нокти. Главата му бе като на рис. Високи туфички черна козина красяха ушите му, а от брадичката му стърчеше дълга, черна брада. Очите му светеха, пламтящи изотвътре.

Котката се спря и ме погледна. Голямата й паст се отвори, разкривайки ми гора от бели зъби, дълги и остри като ками.

– Питай.

Аз примигнах.

– Ти последна държа жълъда – прошепна Саймън. – Трябва да зададеш въпроса, или то ще избие всички ни.

Котката отново ми показа зъбите си.

За всичко, което попитах, щеше да има цена.

– Питай – каза котката с глас, изпъстрен с неземно ръмжене.

– Питай, Кейт – подкани ме Саймън.

– Питай! – извика един от влъхвите.

Поех си дълбоко дъх.

Котката се приведе нетърпеливо напред.

– Искаш ли малко мляко?

Котката се усмихна още по-широко:

– Да.

Саймън изстена.

– Ей сегичка се връщам.

Затичах надолу по стълбите. Три минути по-късно котката лочеше мляко от кристалната купа за пунш на Саймън.

– Можеше да попиташ всичко – каза съществото помежду близванията.

– Но ти щеше да ми вземеш всичко – отвърнах му. – Така ми коства само мъничко мляко.

На сутринта Питърс дойде да ме смени. Не че му оставях особено тежка задача. След като дъбът изчезна, влъхвите решиха, че след като и Павел, и Григорий бяха мъртви, всички сметки бяха уредени и е време да спрем с това. Още със завръщането ни в апартамента Саймън се заключи в спалнята и отказваше да излезе. Загубата на жълъда му се беше отразила доста зле. Толкова по-добре. Предадох превзетия си клиент на Питърс, взех си Пеги и се запътих към Гилдията.

Общо взето сметнах, че съм свършила забележително добра работа. Изгубих клиента за поне две минути, оставих да го наръгат в корема, гледах безучастно как пробожда нападателя си в окото, което определено не му влизаше в задълженията, и му коствах специалния жълъд и близо пет месеца труд. Фактът, че клиентът ми се оказа отрепка и сексуален извратеняк, в действителност не бяха от значение в случая.

Голям телохранител се показах. Ура. Юху. Стигнах до Гилдията, върнах Пеги и си попълних бланките. Понякога печелиш, понякога губиш. Поне Саймън оцеля. Нямаше да ми платят, но поръчката не завърши с мъртъв клиент в ръцете ми.

Взех си боклуците и тръгнах към изхода.

– Кейт – извика секретарят иззад гишето.

Обърнах се. Никой не помнеше името на секретаря. Беше просто „секретар“.

Той ми размаха някакъв плик:

– Парите.

Завъртях насред крачка:

– Парите?

– За поръчката. Клиентът се обади. Каза, че отсега-нататък иска да работи единствено с теб. Какво сте правили вие двамата цяла нощ?

– Спорехме по философски теми. – Грабнах плика и преброих банкнотите. Три бона. Да му се не надяваш.

Пристъпих извън портала в облачната сутрин. Бях будна от повече от трийсет и шест часа. Искаше ми са само да си открия някое тихо местенце, да се сгуша и да се изключа от света.

Висок, слаб мъж закрачи към мен, замятайки настрани дългата си до кръста, черна коса. Вървеше като танцьор, а лицето му можеше да спре автобус. Погледнах в сините му очи и забелязах познато самодоволство в дълбините им.

– Здрасти, Саймън.

– Как разбра?

Свих рамене и продължих по пътя си.

– Може би ще успеем да сключим сделка – каза той, изравнявайки крачки с моите. – Нямам никакво намерения да загубя баса ни. Ще открия форма, на която няма да устоиш.

– Успех.

– Подозирам, че ще опиташ да ме избягваш, което ще направи победата ми малко по-трудна.

– Бинго.

– Затова реших да ти дам стимул, на който няма да устоиш. Давам ти шейсет процента отстъпка на услугите си. Това е невероятна оферта.

Разсмях се. Ако си мислеше, че бих му платила двайсет и шест долара на минута за времето му, не беше познал.

– Смей се сега – усмихна се Саймън. – Но рано или късно ще опреш до моята експертиза.

Той се спря. Аз продължих да вървя към намусения изгрев. Имах три хиляди долара и трябваше да си купя шоколад.

 

превод от английски: Зорница Цветкова – Ашли

редакция: Cellfourteen, Gost, Shannara, Presly

„Илона Андрюз“ е псевдоним на съпружеско-писателски дует. Илона е родена в Русия, а Гордън е бивш сержант по комуникациите от армията на САЩ. Противно на слуховете, Гордън никога не е бил разузнавач с разрешително да убива, а Илона не е прелъстилата го мистериозна руска шпионка. Запознават се в колежа, в часовете по основи на писането на съчинения, където Илона получава по-добрата оценка (Гордън все още не може да го преглътне).

Понастоящем Гордън и Илона живеят в Тексас с двете си деца и много кучета и котки.

Двамата са съавтори на две бестселър-поредици на „Ню Йорк Таймс“ и „ЮЕсЕй Тудей“ – ърбън-фентъзито „Кейт Дениълс“ и романтичното ърбън-фентъзи „Ръбът“, и работят по продълженията и на двете.

Повече информация за авторите и произведенията им можете да откриете на техния официален сайт: www.ilona-andrews.com

Преводът на този разказ се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на авторите.

Зорница Цветкова – Ашли е добре познат книжен книжен блогър и преводач. Посетете сайта й, The Diary of An Addicted Reader, където ще откриете огромно количество пикантни ревюта на необикновени книги.