(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)
Покварителят
фантастичен разказ
от Михаил Литвиненко
– Остави ни сами – отсече свещеникът. Беше мъж на средна възраст с прошарена коса и светлозелени очи. Сандра излезе и прогнилата дървена врата се затвори с протяжно скърцане.
След като се увери, че са сами в малката стая, свещеникът се приближи към бременната и стисна дланта ѝ. Отпусната и ледена. Болната бълнуваше неразбираемо. Нямаше време. Той впи поглед в затворените очи. Момичето утихна и клепачите ѝ бавно се отвориха. Достатъчно, за да се разходи в душата ѝ. Стаята се размаза за миг.
Залезът озаряваше в пурпурночервено небето на хоризонта. Градината, така топла и уютна през деня, сега излъчваше тъжна самота. Не му бе трудно да я открие сред вехнещите цветя – старица, седнала на стара счупена пейка. Плачеше тихо. Свещеникът с уверена крачка се запъти към нея. Седна и сложи ръка на рамото ѝ. Допирът му бе смразяващ и властен.
– Защо повика свещеник, Стела? Да ме измамиш ли се опитваш? Да ти е хрумвало, че точно в църквата имаме най-много слуги?
Жената изтръпна. Той отхвърли назад качулката – тук, в душата ѝ, нямаше смисъл да крие истинското си лице – тъмносива кожа и големи зелени очи, присвита уста с остри като бръснач зъби.
– Късно е за разкаяние! Знаеш за какво съм дошъл.
– Моля те, Атаел, остави ми го! Ще ти дам всичко друго, което пожелаеш…
– Имахме уговорка – ти направи избор, аз изпълних своята част, а сега се отмяташ!
– Знам, умолявам те! Вземи моята душа, но пощади детето!
Погледът на демона бе пронизващ.
– Вечната младост има цена, Стела! Нима мислиш, че покварената ти душа струва колкото неговата?
– Нямам какво друго да предложа… – изстена глухо тя.
– Покъртително! – В гласа на Покварителя пролича студена насмешка – майчинска привързаност на старица към неродено дете. – Ако бях смъртен, бих се усъмнил в искреността ти…
– Сгреших…
– И го осъзна чак сега? Не те ли предупредих – в твоя случай не съм крил нищо?
Тя сведе поглед. Сама бе избрала да няма деца преди демонът да ѝ позволи. С годините почти бе забравила за това. Но сега бе дошъл за обещаното…
– Не те обвинявам… Очаквах младостта да ми донесе щастие…
– А не ти ли донесе?
– Само в началото…
– Не мисля така – дори сега, когато детето умре при раждането, а ти оживееш, можеш да бъдеш щастлива още десетки години. Мнозина биха ти завидели…
Стела не отговори. Спомените нахлуха, по-болезнени от всякога. В началото се бе наслаждавала на избора си, но с годините се бе наложило все по-често да се мести от град в град, за да не я запомнят, за да не забележат, че не се променя. Накрая се бе завърнала в родния си град, където вече нямаше живи познати. За кратко дори се бе замогнала, но накрая не ѝ бе останало нищо. Старата порутена къща в покрайнините бе новият ѝ дом, далеч от хорските погледи. Но и за това демонът я бе предупредил преди избора… Сякаш този избор бе предопределил всичко и след него Атаел бе контролирал живота ѝ…
В градината падаше здрач. Хладен полъх развя косите на старицата.
– Няма как да разбереш… – проплака горчиво накрая.
– Права си – няма. И какво искаш – да оставиш сирак, който не познава майка си? Да се скита по света и да се бори за оцеляване? Това по-добре ли е за него от смъртта?
– Не може ли църквата да го приеме?
– Достатъчно поквара посяхме и в църквата, Стела. Ако го взема там, много е вероятно да тръгне по твоя път. Щом сега съжаляваш за решението си, как би се почувствала тогава?
– Не знам, направи каквото е необходимо, само го пощади!
– Но ти не го направи някога, нали? Няма как да изпълня молбата ти – за разлика от вас смъртните, ние демоните не можем да избираме пътя си. – Покварителят направи кратка пауза, сякаш се замисли. – Аз изпълнявам волята на Господаря, а той иска душата на детето. Трябва да му я дам.
– А моята душа?
– Ще вземем и твоята, но години по-късно. Не е сега времето. Тогава може да станеш една от нас, точно като мен. Трябва да си благодарна – тази чест не се полага на всеки.
– Не искам да живея повече така, моля те!
– Сама го пожела – душа на старица в тяло на момиче. И сама избираш как ще живееш – дали ще се радваш на младостта си, или ще изпитваш угризения. Но и те ще отминат с времето…
Той стана и я остави сама с мъката ѝ. Вятърът вече бе студен и режещ.
Реалността отново се очерта около свещеника – прашна и мизерна стая в порутената къща, забравена от всички.
На вратата се почука. Той отвори и даде знак на Сандра да се приближи. Съдбовният миг наближаваше.
Болките бяха непоносими. Стела не бе на себе си. Сандра бе помагала на десетки родилки, но пребледня. Усещаше смъртта във въздуха – някой щеше да умре – майката, детето или и двамата. Свещеникът се молеше за душата на болната, стиснал ръката ѝ.
Накрая се чу плачът на новороденото. Сандра го пое. В този миг виковете на Стела утихнаха. Очите гледаха изцъклени в тавана. Сандра се втренчи в нея за миг.
– Подрани, Озает! – изсъска Атаел и изтръгна детето, преди да е реагирала. Покварителят не можеше да бъде изненадан, особено от себеподобните си.
Сандра се обърна рязко. Очите ѝ, черни до преди миг, сега бяха огненочервени. Очи на обсебена.
– Ти престъпи волята му, Атаел! – изръмжа гневно Озает и вдигна ръка за удар. И точно в този миг го усети – огромен питон стягаше хватката си около шията на Сандра. Тя се строполи на земята в отчаяна борба със змията.
Атаел грабна парче плат и бързо напусна къщата с детето на ръце. Миг по-късно цялата постройка избухна в пламъци зад гърба му.
Покварителят очакваше съвсем скоро други пратеници на Господаря да го открият. Но – дотогава – трябваше да спечели време и да скрие детето. Съзнаваше, че наказанието ще бъде сурово. Въпреки това не съжаляваше – за пръв път усети вкуса на свободата.