Библиотека Български разкази

Нарисувай ми град, от Милен Миланов (фантастичен разказ)

Нарисувай ми град, от Милен Миланов (фантастичен разказ)

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

 

Нарисувай ми град

фантастичен разказ

от Милен Миланов

 

Картина 1

Момичетата от Гън Стрийт

Мотото на града е „Винаги расте, никога – старее“, но всъщност най-доброто му олицетворение е разлагащият се труп на някоя престаряла курва. Тогава каква по-подходяща сцена би могъл да избере художникът за картина, чиято главна цел е да представи духа – живия и вонящ и прокажен и тъмен и тъжен дух на този град?

Средно голямото платно е издържано в мрачни, но топли цветове, кафяво, черно и кървавочервено, тук-таме бяло или убито жълто. На преден план имаме пресечката между две улици, на ъгъла бар, а пред вратата на бара – улична лампа, хвърляща цветно петно в основата си. Нощта е без луна и пръска ситен, но силен дъжд. Личи си най-вече около лампата, където платното всъщност прилича на снимка, правена със силно надраскан обектив. Нагоре по едната и надолу по другата улица почти не се виждат хора, входовете на плътно застроените по протежение на тротоара сгради изглеждат запуснати, някои дори изоставени, със заковани с дъски прозорци и изпочупени стъкла.

На една от стените има графит – огромни медузи и октоподи с изцъклени очи, хванали спринцовки с пипалата си. Под графита сляп клошар с черна кожа е свил гнездо от прогизнали кашони и невъзмутимо спи, прегърнал бастуна си. В дръжката на бастуна няма скрит нож или сабя. Трябва да я завъртиш по определен начин и от долния край извира вълна от ситни, смъртоносни сачми.

Ако погледнеш третия прозорец вдясно – на последния етаж на същата сградаq – сенките зад щората разиграват кабуки, разказващо историята на един семеен скандал. Вероятно скоро към двете човешки фигури ще бъде прибавена ваза, тиган, стол или кухненски нож, а защо не и пистолет, и завесата ще падне под акомпанимента на писъци.

Но нямаме време да проследим цялото действие. Подобни пиеси са залели сцените из целия град.

Централният елемент в картината, квинтесенцията на замисъла на твореца, всъщност се крие в бара на пресечката. Неоновият надпис на входа гласи „Синьото цвете“ и за доказателство, че това е името на мястото, едно цвете с широки листа разпръсква блясъка си сред мрачната топлота на останалата част от композицията.

Картината е нарисувана с такива детайли, че можеш да разгледаш трите фигури на масата най-близо до прозореца.

Три жени, скрили се от дъжда. Първата има много руса коса, къса дънкова пола и потник, който не цели да скрива кой знае какво от големия й бюст. Красивото й лице не чака да остарее, за да изглежда износено. На челото си носи татуиран кръст, просто за всеки случай.

Другата е дебела и червенокоса – защото някои мъже предпочитат стари жени с високи токчета и големи задници, забравили да остареят.

Третата, с къса черна коса и хърбаво тяло, прилича повече на момченце, отколкото на двадесет и седем годишна жена, развила малка сладка зависимост към Кристалната мечта.

– Казват, че мъжът в черно унищожил една от наказателните колонии.

Трите пият цветни коктейли с почти никакъв алкохол в тях – червен и два сини.

– Във вестниците нищо не казват за това. – Дебеланата вдига чашата със синя течност и отпива малка глътка. Колкото по-бързо изпие питието си, толкова по-скоро ще трябва да излезе навън. Дъждът не я притеснява, просто никой нормален човек не обича да бъде на улицата след залез.

– Казват, че изкарал там три месеца, работейки в мините. Проучвал устройството на лагера – как бил построен, стражите, навиците на всеки един човек и каторжник, и охрана и готвач, дори на коменданта. Никой не знае как е влязъл вътре, без да го забележат. Не че това е чудно, той е мъжът в черно, все пак.

Спира, за да захапе сламката, с която изсмуква част от червения коктейл – джин, текила, ягодов сок, лайм и разбит лед.

Дебелата изсумтява. Момичето момче просто зяпа отсъстващо.

– И тогава – една нощ, било страшна буря – заклал началника. Просто проникнал в квартирата му и му отрязал главата, както си спял, наполовина върху момичето, дето уж му била племеница. Запалил лагера на колонията, взривил тунелите на мината, убил голяма част от пазачите – останалите били пребити до смърт от каторжниците – и изчезнал в нощта.

– Дрън-дрън. И защо няма нищо по вестниците?

– Как виждаш – гласът на русата е паднал до съскащ шепот – Общината да позволи хората да научат за подобно нещо?

– Ти откъде знаеш тогава? – присмива й се онази.

– Чух.

– Чула тя. – Жената с червената рокля допива коктейла си и става. – Нека ти кажа какво мисля аз. Аз мисля, че ако някоя колония, ако някое учреждение на Общината бе унищожено от облечен в черно индивид, който те моля за собственото ти добро да си набиеш в главата, че не съществува, или от някой инцидент, или от пратен от небето потоп, все тая, във вестниците щеше да пише нещо. Щяха да кажат по телевизията.

Дебеланата повишава глас, докато излива тирадата си, и няколкото останали посетители в бара извръщат глави.

– Излизам – заявява тя, врътва задник и го прави.

На масата до прозореца настава тишина. От джубокса тих мъжки глас – дрезгав като пантите на вратата към таван, потънал в прах и паяжини – пее за някой си Джо, дето отдавна отпрашил за оня свят.

Третата жена, оная с късата коса, също става.

– Отивам до тоалетната. – Гласът е отсъстващ като погледа й.

Ще застане пред огледалото в дамската тоалетна, ще си отвори чантата, където я чака стъклено флаконче – виж я как отмята глава, дърпа първо единия, после другия си клепач и капва по три капки във всяко око. Необходимата доза, за да изкара нощта. Още толкова сутринта плюс една-две таблетки ще й позволят да заспи. След три месеца ще удвои дозата, след шест ще бъде мъртва. Дори другарките й по чашка ще кажат само по едно „горкичката, беше свястно момиче. И толкова младо, толкова младо“, а след това ще я забравят.

Русата седи на масата и разтрива татуировката на челото си. Напоследък я боли.

„По-добре си набий в главата, че не съществува“.

– Ако е така, какво ни оства? – пита тя празната улица от другата страна на стъклото, а дъждът се усилва.

 

Картина 2

Саймън Финикс среща мъжа в черно

Централният парк е строен по проект „Светът в един град“. Това се случва във времето, когато за пореден път населението се е заразило с идеята, че утопии могат да се създават и просъществуват повече от живота на пеперуда. Близо 1000 хектара в сърцето на мегалополиса се залесяват с гъсти букови гори, през които пълзи мрежа от пътеки, пейки, спортни площадки и зони за отдих – заравнени пространства с беседки и обособени огнища, където няколко семейства могат да прекарат приятно уикенда си с ядене, пиене и благославяне на късмета да се родят точно тук, точно сега, а не в някоя от варварските епохи преди интелектуалната революцията. Всичко на фона на ромолящи потоци, грохота на водопада Ахниал и песента на птиците.

Над цялта картина се извисява връх Морис – изкуствен хълм с височина 400 метра, на чието било се намира едно от най-емблематичните места в града. Архитектите, строили парка, са изписали като огромна будистка мантра „Разумът е прогрес, прогресът е разум“.

Сега над централния парк е нощ. Изобщо в ранния си период художникът си пада по нощни пейзажи. Саймън Финикс стои в основата на надписа и чака мъжа в черно. Някъде долу група сатанисти са запалили огромна клада и се занимават с ритуалите си по самопоругаване, напяват безсмилени заклинания и колят котки в жертва на Рогатия. Саймън Финикс изпитва само леко презрение към тях – разглезени дечица на стари богаташки фамилии, които не знаят как да запълват свободното си време и опитват да оправдаят съществуването си чрез служба на нещо, стоящо по-високо от тях. Из горите на парка дебнат по-опасни неща от банда опикани мамини синчета.

Луната изгрява иззад един от облаците и Финикс започва да гали лявата си ръка. Мъжът в черно обича драмите. Обича да се излага на безсмилени рискове. Тъпото копеле е оперирано от страх и ако се вярва на слуховете, не може да бъде убито. Слуховете за делата му обикновено се оказват верни; проблемът е, че тези за произхода и природата му са пълни глупости.

Казват, че мъжът в черно е демон, избягал от ада.

Или някой, убит от режима, сключил сделка с дявола да се върне като негова дясна ръка на земята.

Или пък е самият дявол.

Преди две години един журналист е разтръбил, че човекът в черно е изперкал преподавател по средновековна литература, предприел вендета срещу организираната престъпност и Градската управа в частност заради почти пълната липса на финансиране на катедрата му. Понеже литературата и историята се смятат за част от фонда на човешкото знание, т.е. с известна стойност за рационалния разум, но от тях не може да се извлече никаква директна практическа полза. Значи са знания от втора ръка.

Повечето журналисти обаче поддържат официалното становище на Общината – мъжът в черно, или Мрачния жътвар, или Барда, е градска легенда.

Има нещо вълнуващо в това да имаш среща с легенда, казва си Финикс и потръпва. Необходими са големи топки, за да чакаш мъжа в черно на подобно място. Финикс се гордее със своите. Все пак неслучайно е най-добрият контрабандист в града. Не е оцелял толкова време в бизнеса, за да се страхува.

Една сянка се отделя от мрака.

– Закъсняваш – казва Саймън.

– Свери си часовника.

Високата фигура носи шлифер с качулка, която отмята преди луната отново да се скрие. Саймън вижда дългата коса, която се спуска на мазни кичури покрай лицето; очите му са като на котка, а кожата като на мъртвец, прекарал два дни в моргата.

Саймън пали цигара.

– Казват, че са вредни.

– Тогава да спрат да ги произвеждат. Тъкмо ще отворят още една доходоносна ниша за контрабандистите.

– Имаш информация за мен?

– Трябваше ли да се срещаме тук? – Саймъйн се взира в дърветата зад тях; струва му се, че нещо се движи там.

– Обичам красиви места.

– Мога да те заведа – предлага контрабандистът – на три дни през блатата. После си далеч от целия този град. Говори се, че някъде на юг има колония на бежанци, които живеят нормално. Без Община, без тая проклета мъгла и дъжд и без вампири.

– Такова място не съществува – отсича мъжът в черно.

– И за теб разправят така.

Лицето му се разтяга в мъртвешка усмивка.

– Слушам те, Саймън Финикс, нямаме цяла нощ.

Дърпа силно от цигарата. Възнамерява да се наслаждава на тютюна максимално, докато последното парченце изгори.

– При мен дойде един тип. Бил в ПР отдела на Общината. Една сутрин се събудил в апартамента си – сещаш се, от онези на последните етажи на кулите в 5-та зона, където слънцето винаги грее. Събудило се копелето и видял, че му растат крила. Дойде при мен с всичките си спестени за курви и дрога пари и искаше да му помогна да избяга от Града, преди да го хванат от „Службата за борба с магията“. Снощи чакахме корабчето на доковете в Китайския квартал, с което щях да го отведа в блатата – за такива операции никога не ползвам „Посейдон“. Висяхме в една къчма и за десети път сигурно опитвах да харесам оризовата ракия. Онзи се потеше и постоянно се пипаше по гърба, знаеш ги как са тия. Нахлу цял отряд с каски и автомати. Застрелях двама и счупих гръкляна на един – той раздвижва пръстите на лявата си ръка, – обаче бяха завардили периметъра около кръчмата в радиус от две пресечки. Докато се усетя, бях в тясна стаичка с огледало на цялата стена, прикован към адски неудобен стол, а дебелият прокурор от другата страна на масата, свиня със старомоден двуреден костюм и големи розови бузи, ми обясняваше колко сериозно престъпление е укриването и подпомагането на личност, заподозряна в магическа активност. Че в комбинация с тройното убийство на служебно лице смъртното наказание било прекалено леко и ще свърша с доживотна присъда в някоя наказателна колония. Люблянка, най-вероятно.

Мъжът в черно кима. Саймън е свикнал мъжът да не коментира даже най-драматичните моменти. Попива информацията, която му предлага и после задава въпроси – дори това рядко. Саймън хвърля изгорелия филтър и продължава:

– Предложи ми сделка. Прокуратурата ще забрави провинението ми, ако направя малка услуга на Общината. – Подава му снимка с изписани данни на гърба. – Трябва да убия това момиче. Не знам защо. Странно е, но и честно казано не искам да схващам логиката на Общината.

Мъжът в черно разглежда снимката, прочита написаното на задната страна и я връща на Саймън.

– Било е нагласено.

– Прекалено късно разбрах – съгласява се контрабандистът.

– Ще го направиш, нали?

Саймън вдига примирено рамене.

– Възползват се от единствената ми истинска слабост – винаги си държа на думата.

Нещо се стрелва светкавично от храстите на ръба на гората. Мъжът в черно отскача и огромното космато същество напада Саймън. Събаря контрабандиста и го притиска към земята. Той протяга ръка и сграбчва нападателя за гърлото. Стиска, докато започва да пращи. Върколакът изквичава като сритан пес и понечва да се отскубне. Саймън му удря едно коляно в основата на гръдния кош и го мята по гръб. Серия изстрели отеква в нощта и в следващия момент Саймън се е надвесил запъхтян над трупа на чудовището. Половината череп на върколака липсва. Отпуска димящия пистолет и се обръща към мъжа в черно.

– Нямаше ли намерение да ми помогнеш?

Онзи скръства ръце и му се усмихва зловещо.

– Не изглеждаше като да имаш нужда от помощ.

Саймън прави недоволна физиономия.

– Ще опиташ да ме спреш, нали?

– Ако се наложи.

– Няма да отстъпя, знаеш. Дадох дума, без значение дали на тия свине. Ще убия момичето, а после – майната му на пенсионирането ми и малката къщичка в далечния край на блатото. Ще ида и ще подпаля Общината. Но преди това ще изпълня обещанието си.

– Дадената дума е единственото, което е останало на истинския мъж – изрича бавно Барда. – До следващата ни среща, Саймън Финикс.

Мъжът в черно се разтваря в нощта.

Откъм сатанисткото сборище се чуват писъци на ужас и вълчи вой. После всичко утихва.

 

Нарисувай ми град, от Милен Миланов (фантастичен разказ)

 

Картина 3

Огънят на свети Антоний

Представи си жилищен комплекс В-8. Дълги тесни улици, които се пресичат под прав ъгъл, тухлени сгради с П и Т-образна форма. Във вътрешните дворове вони на урина и с бурените и дърветата приличат на джунгла. Тук-таме някоя ръждясала люлка скърца на вятъра, а кучетата използват пързалките, за да се крият под тях от дъжда.

Пансионът „Дънуич“ е на последния етаж на сграда 63. Асансьорът не работи и обитателите трябва да качват 192-те стъпала до върха всеки ден, за да стигнат до вратата с електронна ключалка. Кодът е 2705 и щом го набереш, влизаш в тясно антре и хол, където по-голяма част от пространството е заето от масивен ъглов диван, хладилник с бира, малка библиотека и бюрото на домакина. Вляво са двете бани, тоалетните и кухнята. Ако продължиш напред от входа, стигаш до коридор с шест врати. През всяка врата влизаш в стая с четири двуетажни легла, на които спят обитателите – амбулантни търговци и студенти и странни птици, които са най-голямото съкровище на пансиона; постоянен извор на спекулации от страна на останалите. Нито киното, нито книгите, нито телевизията са в състояние да разнообразят вечерите на няколко изстрадали души повече от бутилка бира на дивана и развиване на теории какъв точно го играе дебелакът с дебелите очила и чорапите.

Ниското му тяло е овално, лицето му е овално, даже дланите му са овални. Носи черен анцуг и сива тениска. Излиза веднъж дневно, за да иде до магазина. През останалото време седи на дивана и гледа телевизия. Следобеда става, отива в стаята си и отваря сака, с който пристигна. Вади 42 чифта бели хавлиени чорапи и започва да строи пирамида с тях. После ги подрежда прилежно обратно в сака и пак го пъха под леглото. Връща се в хола и продължава с гледането на футбол. Така всеки ден в продължение на пет седмици. Никой не е сигурен как се казва, но винаги си плаща сметките навреме. Не създава кой знае какви проблеми.

Може би е слабоумен.

От време на време ти виси на главата, докато готвиш в кухнята, и нищо не казва. Когато разбере каквото там го интересува, се връща при чорапите и при спортния канал.

Сигурно е член на някоя от старите богаташки фамилии. Роднините му се срамуват от него, отпуснали са му малка издръжка и са го разкарали от имението на източния бряг.

Предната вечер Валерия седи зад бюрото и чете опърпана книга с меки корици – история за разум и чувствителност, и любов в някаква архаична епоха, когато дори е нямало течаща вода – и го наблюдава как гони Ирена, дребничкото момиченце с късата коса, дето все разправя, че е сервитьорка, обаче всички знаят къде ходи вечер, когато излиза за работа.

Ирена е преметнала хавлия през рамо и върви с поглед, забит право напред, а Чорапа се тътри по петите й:

– Ще вляза с теб и ще седна на столчето. Само ще те гледам.

Ирена затръшва вратата на банята под носа му. Чорапа се връща в хола. Бута очилата си със среден пръст, усмихва се на Валерия и казва:

– Прави се, че не разбира.

После сяда на дивана и търси дистанционното.

Може би е бивш учител. По география, история, защо не дори по литература. Някой ядосан десетокласник го причаква след училище и му удря една водопроводна тръба в главата като отмъщение за лятната сесия, на която го е оставил. С инвалидната пенсия и парите от продажбата на двустайния апартамент – транзакцията услужливо е извършена от посредник с евтин костюм – трябва да изкара няколко месеца в Дънуич. След това реката е гостоприемна за всички, когато пожелаят тинестите й ласки.

Това – предния ден. Тази сутрин Чорапа не излиза от стаята си, за да гледа репортажите от лигата по софтбол, по волейбол, по голф и тенис.

Някъде по обяд Валерия чете развръзката на романа, когато Карлос – мургавият студент по философия от леглото над Чорапа – връхлита във всекидневната и бледността личи дори на неговото лице:

– Чорапа – прошепва той и само дето не припада.

Десет човека седят, изнервени, в хола. Някой си гризат ноктите, други чупят пръсти, зяпат невиждащо телевизора и чакат Отряда за борба с карантинни болести. Чорапа лежи в леглото и чаршафите лепнат по мазното му тяло. Гушата му е разплута, по лицето и зад ушите му избиват едри червени циреи. Скоро ще плъзнат и по останалата част от тялото.

– Огънят на свети Антоний, това е. Огънят на свети Антоний, казвам ви – шепне Карлос и се люлее с ръце в скута; от време на време опипва гърлото си за подуване и краката му треперят. Иска да избяга, но ако е заразен, единствената му надежда – прилежно му е набито в младата главица – са хората с космонавтските костюми. – Огънят на свети Антоний…

…е нелегалното име на болестта, забранено по четвърти член, алинея трета, на Закона срещу религиозните практики. Всяка епоха си има своите кошмари под формата на бързоидваща и болезнена смърт – чума, едра шарка, испански грип. Огънят на свети Антоний е адът на епохата на Разума. Внесен в началото на века от последните преселници от Южна Америка. На всеки няколко години предизвиква епидемия в града. Борбата с нея им струва месец-два и много хора в карантинните отделения; някои дори се връщат оттам.

– Всички сме обречени – изкрещява Карлос и хуква към тоалетните. След малко оттам се разнася давене и звука на изливащо се в чинията стомашно съдържание.

Всичко, което исках, Валерия седи сковано на коженото кресло и приглажда краищата на роклята си на цветя, всичко, което исках, е да си дочета книгата. Да се прибера довечера и да вечерям с Били и той да не иска пак от мен онова нещо. Исках да се посмея и да ни е хубаво и да не се притеснявам, че ще иска да правя неща, за които не съм готова. Щяхме да гледаме филм и да се смеем и да не се налага да виждам гнева и разочарованието в очите му. Да не го чувам да изрича онези ужасни неща. Наистина не знам дали можех да издържа още много така. Но вече няма за какво да се притеснявам.

Сирените вият в далечината. След малко бронираните коли ще отцепят улицата. Войници с автомати, бронежилетки и противогази ще замаршируват нагоре по стълбите. Двама ще разбият вратата на пансиона, други двама ще застанат на входа, докато мъже с противозаразни костюми – лицата им няма да се виждат иззад матираните стъкла – влизат с помпите за стелизираща мъгла, с куфарчетата с уреди за анализ на въздух и на повърхности. Ще мъкнат и носилка, където да натоварят Чорапа. Изолиращ гумен балон ще се разгърне над носилката и плиткото хриптящо дишане на болния ще звучи приглушено, а вътрешната страна на балона бавно ще се запотява.

Не повече от четвърт час по-късно ще ги изведат по стълбите. Под строй и с насочени към гърбовете им автомати. Опитите за бягство не се толерират – законът е ясен, никой няма право да застрашава живота и здравето на съгражданите си.

Целият сценарий е ясен и се случва точно това. Карлос се връща с олюляване от банята и сяда на ръба на дивана.

– Можеше да ме ухапе вампир. – Истерията кротко се настанява в центъра на съзнанието му. – Или да ме пречука обикновен крадец на улицата. Да ме сгази камион или да получа повиквателно за армията. Но не, трябваше да стане това.

Откъм входната врата се чува пращене и пантите излитат с трясък.

 

Отвъд кордона са се събрали зяпачи. Любопитството е по-силно от инстинкта за самосъхранение. Тълпите не си падат толкова по екзекуциите, колкото по това да наблюдават марша на осъдения на смърт. Дългата разходка е по-интересна от самото хвърчене на главата.

Саймън Финикс пуши и наблюдва как типовете от Отряда за борба карантинни болести натоварват първо носилката в бронирания бус, а след това войниците посочват с дулата на пушките си къде да се настанят задържаните за карантина. Един по един вътре влизат треперещ латинос с вид на студент, един типичен амбулантен търговец с износено сако и панталон, дебелана, която трябва да е чистачката на пансиона; четвърто поред е дребничко бонбонче със закръглени форми и рокля на цветя, стигаща малко над коленете. Кожата й е бяла и въпреки уплахата и разстоянието помежду им Саймън забелязва леката руменина, избила по бузите й. Това момиче има красиво лице, казва си той. Чипо носле, сини очи, ситно-къдрава светла коса, излъчване на ангел, без нито капка перверзност, точно като на снимката. Направо да не повярваш.

Съвсем скоро всички са натоварени, барикадите се отдръпват, с тях – и запячите, грубо разблъскани от войниците. Огромните коли с надпис КОНТРОЛ НА СИЛНО ЗАРАЗНИТЕ БОЛЕСТИ, изписан по предните капаци и отстрани, се понасят с включени сирени в мъглата.

Саймън ги изпраща с поглед и пали нова цигара.

– Ей те сега си еба майката.

 

Картина 4

Етюд с плъхове и черно

Някъде в подземията на клиниката живеее огромна царица-майка, която на равни интервали ражда тлъсти, слузести, слепи плъхове. Децата й се нуждаят от няколко часа, преди да се ориентират в обстановката и да се поддат на първия импулс на всеки млад индивид, имал нещастието да се роди в подобно лишено от радост място. Изправят се на малките си крачета и започват да влачат по коридорите на подземието дебелата розорва опашка, стърчаща от задника им, докато не намерят наследените от предни поколения дупки в стената, през които се стига до водопроводните тръби и отдушниците на Общинската клиника за карантинни болести.

Любимото им ловно поле е моргата едно ниво по-горе. Ярката и студена флуоресцентна светлина в помещението би ги притеснила, ако очите им не са напълно закърнели. Води ги миризмата на основната им храна – смъртта, единствената цел в краткото им съществуване в света на абсолютния мрак. Безпогрешно се насочват към хладилниците. Във всеки хладилник на метално ложе е положена по една жертва на лошия късмет. Пирът започва от пръстите на краката, но понякога плъховете имат щастието да попаднат на прясно предал душата си в ръцете на Жъртваря и тогава прегризват скованите коремни мускули и стигат до все още топлите вътрешности в торса.

Случва се обаче някой заблуден плъх да продължи нагоре по тръбите и да излезе в коридора на карантинното отделение. Тук той няма как да намери храна, освен ако не проникне в заключената с блиндирана врата стая на някой от болните. Когато това не се случи, изпада в истерия, търчи из коридора и цвърчи, докато не намери обратния път към родината, а цвърченето му напомня писъците на изнасилвана жена.

Именно един такъв сритва доктор Спенсър, докато стои пред вратата с номер 91. Следобеда водят клиентите от онази комуна в някой от бедняшките квартали. Дебелакът умира няма и час след като го приемат. До десет вечерта никой от останалите не е проявил симптомите на Огъня на свети Антоний.

Едно от нещата, които широката общественост не знае, е, че инкубационният период на болестта е три дни. Първите видими симптоми се проявяват след още три. Тоест, според информацията на полевия екип, щом дебелакът е спазвал един дневен режим и обитателите и персоналът на пансиона не са се променяли през последните четири седмици, ако имаше някой заразен, вече да е пътник.

Едно от нещата, които никой доктор така и не разбира, е защо Огънят понякога просто не успява да порази определени организми. Известни са случаи, в които жителите на цели квартали измират като мухи, а при други в радиус от пет километра има един-двама болни.

Но тази вечер не е за въпроси без отговор.

Доктор Спенсър опипва чатала си и отключва вратата на 91.

Въпреки, че никой от задържаните не е заразен, след седмица ще пуснат само един, а останалите ще останат в изолатора, за да се контролира нивото на отговорност в населението. Безумно е да се допусне страхът от Огъня да изчезне. Точно като в някое риалити шоу – десет души влизат, един умира, един излиза. Може би двама, ако доктор Спенсър се чувства щастлив.

А емоционалното състояние на доктора зависи много от момичето в стаята.

Когато сянката на лекаря пада върху умореното й лице, Валерия се надига от леглото. Стаята прилича повече на килия с тясната си кушетка и никаквите прозорци, гърнето и мивката в единия ъгъл.

– Докторе, здравейте – казва тя. – Всичко наред ли е?

Широкоплещестият лекар само притваря вратата и се приближава бавно към нея.

– Разбира се, мила. Всичко винаги е наред, защото служителите на Общината винаги вършат работата си.

Докторът се надвесва над нея и започва да гали бузата й.

– А Чорапа… така де…

– Шшт – нежно поставя пръст върху устните й той.

– Приятелят ти е добре. Ти също ще бъдеш наред, няма опасност за теб. Но преди да те пуснем, се налага да ти бия една инжекция, превантивно.

Казва и я блъска. Валерия пада отново на кушетката. Понечва да изпищи, но доктор Спенсър запушва устата й, а със свободната си ръка смъква ластичните болнични гащи, които тя носи. След това понечва да отметне престилката, която са й дали да облече след стерилизиращия душ, но в този момент докторът рязко се изправя с наполовина гол задник. Отмята глава, изпъва гръб, ръцете му се свиват назад и от гърлото му започват да излизат давещи се звуци. Заедно с тях – гейзери от кръв, които бълбукат по ъгълчето на устата, а после се спускат по гърдите. Една капка пада точно върху щръкналия му пенис, а след това доктор Спенсър се свлича на пода.

 

Дългото тънко острие се прибира директно в лявата ръка на Саймън Финикс. Тази вечер той се радва, че онзи крокодил отхапа истинската му ръка и се наложи да я замести с тая хай-тек джаджа. По време на безшумното си промъкване из клиниката в употреба влизат както шперцовете, така и острието. Липсата на изстрели и шум от борба му пести неудобството да вдигне на крак цялата шибана армия, дето го играе охрана на комплекса.

Саймън се спуска и на свой ред запушва устата на Валерия. Вижда, че въпреки ужаса и умората първото му впечатление си остава непогрешимо – на живо това момиче е дори по-красиво, отколкото на снимката. За момент му дожалява и се замисля: Господи, наистина ли трябва да го направя? Какво им е сторила на тъпите копелета и защо, по дяволите, трябва да спазвам думата си, дадена точно на тях?

Очите на Валерия ще излязат от орбитите, когато вижда как непознатият насочва изпънатата длан на лявата си ръка – онази, с която преди секунди бе заклал доктор Спенсър – към челото й.

 

Нарисувай ми град, от Милен Миланов (фантастичен разказ)

 

Картина 5

Жокера раздава картите

Трябвало е да се досети, че нещо не е наред, когато забелязва как течението от отворения прозорец надува пердето, а в стаята цари сумрак. За негово съжаление Главен съветник Мауч мисли за циците на учителката (съветникът е модерен човек и изпитва пренебрежение към клишетата и освен това секретарката му има хубави крака и приятно лице, но никакви гърди), с която се среща всяка сряда, докато жена му организира поредното си чаено парти, на което се обсъжда изкуство и се правят планове за благотворителни балове. Дори само организацията на подобни неща гълта повече пари, отколкото изобщо могат да се съберат на тях, опитва да й обясни съветникът, а дъртата кранта му се разкрещява, че нищо не разбира.

Та, съветник Мауч си мисли как ще свърши върху циците на любовницата си, а преди това ще я чука на задна и бедрата му ще плющят по облия й задник и в първия момент въобще не забелязва, че тази вечер не е дошла на срещата им.

Мауч обича да се прави на строг и не подхвърля палави поздрави още от вратата. Иска да чука грубо и без да издава звуци и да се освободи от цялото напрежение, свързано с това да бъдеш дясна ръка на оная коза, кметицата, дето с всеки изминал ден изкукуригва все повече и повече.

Когато забелязва, че в стаята вместо миньонче с права черна коса и голям бюст го чака някой друг, вече е прекалено късно.

– Като ти гледам физиономията, ми иде да изрецитирам „Засрамен дяволът стоеше“, обаче си прекалено дебел, за да бъдеш дявол. – Мъжът в черно е препречил пътя към входната врата. – А, и не се хаби да вдигаш шум. Няма кой да те чуе.

Първичният инстинкт е да избяга, но краката на Мауч се подкосяват и той се свлича на пода, опирайки гръб на леглото.

– А-а-аз, н-н…

– Тихо. Не ми се слушат глупости.

Човекът в черно сяда по турски срещу него. В движение вади тесте карти.

– Ще играем една игра. Това – размахва тестето – са много важни и особени карти. Могат да кажат всичко за настоещето и бъдещето. Ще ти направя услугата да разтълкувам какво казват за теб, ако ти бъдеш така добър да ми отговориш на един въпрос. Става ли?

Главен съветник Мауч, с ризата и стогото си сако, който си пада по грубия секс с беззащитни пред властта му жени в евтини хотелски стаи, който обича свинските си пържоли мазни и уискито си отлежало, най-големият ценител на контрабандни пури от Южния остров, най-могъщият човек в Града след кметицата, кима.

– Започваме.

Мъжът в черно поставя три карти с лице надолу на пода между тях.

– Съвсем наскоро един от добрите контрабандисти в града, момче с чувство за чест и морал, с който малко общинари могат да се похвалят, е арестуван. За да го освободят, му поставят задачата да убие едно момиче. Обикновено, хубаво и ужасно добро момиче, от ония, които не вярваш, че все още съществуват. Защо?

Мъжът в черно обръща първата карта: гигант с козя глава и криле като на прилет, в чийто крака стоят оковани голи мъж и жена.

– Тц-тц. Първата карта се отнася за миналото. И това тук показва пороци, материализъм, невежество, похот и хедонизъм, безплоден фанатизъм.

Мъжът в черно обръща втората карта: в четирите ъгли на картата има облаци с по едно крилато същество, седящо върху тях – мъж, вол, лъв и орел. От краката на мъжа се спуска змия, тръгнала да се увива около кръг с неразбираеми символи, изписани във вътрешността му. Нещо с човешко тяло и глава на чакал носи колелото на раменете си, а на върха му седи сфинкс.

– Втората карта говори за настоящия момент. Намираш се в повратна точка в живота си. Пред теб се откриват немислими при други обстоятелства възможности да промениш съдбата си. Виждаш ли, това е хубаво, защото в твоите ръце са средствата да избягаш от предначертанато, да затвориш стария цикъл и да започнеш нов. Впрочем, бих се радвал на отговор на въпроса си.

Ръката му застива върху третата карта, докато гледа съветник Мауч право в очите. Мрачните бездни на вечността, видели всички ужаси в този и в другия свят, срещу воднистите безцветни петна, които разкриват единствено страх.

Съветник Мауч започва със заекване:

– А-а-аз…

– Дишай бавно и дълбоко. – Ръката на мъжа в черно все още е застинала в очакване над третата карта.

– Това момиче, Валерия Ауда – всеки може да говори бавно и ясно, стига да разбира достатъчно добре, че животът му зависи от това, – е незаконна дъщеря на кметицата. Незаконна дъщеря – натъртва съветник Мауч, – която се ражда, докато кметицата е все още много млада и всъщност е нямала разрешение за дете. И съпруг. Подхвърля я в някакво сиропиталище и откакто преди 8 години влезе в Общината, опитва да я намери. Но дори с нашите ресурси се оказа ужасно трудоемко. Сиропиталището, в което кметицата я оставила, затворило врати няколко месеца след това. Всички деца били разпределени по други места, а на всичко отгоре документацията се изгубила някъде по пътя. Отне ни много време да я намерим, но успяхме. И сега пратихме онзи престъпник да я убие. Тази работа не може да се свърши от служител на Общината, не бива да се поемат никакви рискове. Кметицата много държи на това, че никога не е пристъпвала нито един закон. Ако се разбере, че има незаконнородено дете, това ще бъде удар за имиджа й. Но и за нейната психика. С времето изперква все повече и повече, а работа на Общината е да моделира света според представите на кмета, независимо какво.

Съветник Мауч спира рязко и си поема въздух. Мъжът в черно се усмихва и Мауч потръпва от това лице на мъртвец, хилещо се на метър от лицето му.

Мъжът в черно обръща третата карта: рус мъж с дреха на цветя се движи с танцувална стъпка по планински път. В ръката си държи цвете, преметнал е торба през рамо, слънцето грее над главата му. В краката му подтичва малко бяло куче с провесен език.

– Оп. Извинявай. Тази карта се отнася за мен. Ти очевидно нямаш бъдеще.

 

Картина 6

Кротка развръзка

Очите на Валерия ще излязат от орбитите, когато вижда как непознатият насочва изпънатата длан на лявата си ръка – онази, с която преди секунди бе заклал доктор Спенсър – към челото й.

– Нима ще го направиш тук?

Саймън Финикс извръща глава. Мъжът в черно запълва рамката на вратата на болничната стая.

– Нищо толкова красиво и невинно не заслужава да умре в подобна дупка.

Премести погледа си в горния ъгъл на картината.

Връх Морис. „Разумът е прогрес, прогресът е разум“. Няма върколаци, няма сатанисти. Нощта е спокойна и по небето не се вижда нито един облак. Само лекият ветрец люлее клоните на дърветата, но в тази мелодия има нещо успокояващо.

Тримата – мрачният отмъстител, контрабандистът с чувство за чест и момичето, попаднало в центъра на кошмар, за който никога не е предполагало – стоят в кръг и се гледат.

– Какво е усещането съдбата ти да е в ръцете на престъпник? – обръща се Мъжът в черно към Валерия.

Тя не отоговаря.

Бардът на смъртта се усмихва. Каква прекрасна вечер, пълна с безброй обещания, безброй възможности, безброй страхове.

– Какво ще правиш?

Саймън Финикс не е щастлив.

– Никога не съм изоставял ангажимент, който съм поел.

– Това е твой избор. Но знаеш какво ще последва, ако решиш да изпълниш обещанието си.

– Не се страхувам от теб.

Жокерът се смее.

– Знам това, Саймън Финикс. Защо мислиш, че те харесвам толкова? Но това тук ни поставя в интересна ситуация. Няма едно правилно нещо. Всичко на този свят е правилно, стига да го погледнеш от подходящ ъгъл. Да убиеш, или да не убиеш? Едното решение ще те накара да се обърнеш срещу самия себе си, другото най-вероятно ще доведе до смъртта ти, защото няма да допусна да го изпълниш; а ако успееш, ще съжаляваш до края на дните си. По кой от двата пътя ще поемеш, Саймън Финикс?

Контрабандистът свива юмруци.

А Валерия успява да се осефери:

– Аз нямам ли право на глас в цялата работа?

– Ама тази вечер не оставяте усмивката да слезе от лицето ми! – Мъжът в черно извръща тялото си към Валерия – Не, принцесо. Ти си прекалено неопитна, за да държиш собствената си съдба в ръцете си. Всички сме били така, макар отдавна да съм забравил какво е усещането.

Долу Градът се разстила като на длан. Уродлив организъм с кофти храносмилателна система, по чиито артерии пъплят хора и автомобили. През нощта, осветен единствено от улични лампи и прозорци, зад които спокойствието е рядко срещано явление, може да мине дори за красив. Но това е онази декадентска красота, която е привлекателна до момента, в който не заживееш с нея.

Прекарай месец в Града и мечтай за избавление.

– Нима ще оставим шансът да реши? – В ръцете на мъжа в черно се появяват дълги ками и той започва да жонглира с тях.

Взел решение, Финикс вдига поглед.

Времето в една картина е странно. Веднъж статично, веднъж циклично, веднъж линейно. А от време на време толкова накъсано, че нямаш избор и прескачаш от момент в момент бързо и без право на избор.

Сцената на връх Морис си остава същата, само че сега са само двама.

– Хубаво е да знам, че все още мога да остана изненадан.

Градът е същият и няма да се промени още известно време.

– Спаси собствения си живот и не изложи твоя на риск. И за да изкупи прекрачената клетва, избра да изчезне от сцената на този водевил. Пък и винаги е мечтал да живее в блатата.

Вампирската мафия и върколаците и Общината ще бъдат на власт, после ще изчезнат. Няма вечни империи.

За пръв път от четвърт час насам мъжът в черно поглежда треперещата и неразбираща какво се случва Валерия. Усмивката му е единствената константа във вселената.

– А сега, принцесо, готова ли си да се научиш как да държиш съдбата в собствените си ръце?

* * *

Бибоп от Хенри, от Милен МилановМилен Миланов изпитва затруднения, когато трябва да обясни откъде е. В момента учи египтология и археология в Нов български университет. Има шапка, с която е бил на три континента. Името му краси корицата на един сборник с разкази и се споменава покрай няколко литературни конкурса, по-важните от които: лауреат на конкурса за дебютна книга на издателство „Арс“, 2009 г., в категория проза; специална награда от „Южна пролет“ 2011 за дебютна книга в категория проза; 2-ро място в конкурса „Петър Ковачев“ 2011 за кратък разказ.

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.