Книги Колонка

Тад Уилямс – Спомен, Печал и Трън (Колонката на Ана Хелс)

Спомен, Печал и Трън (Колонката на Ана Хелс)

Признавам, че се подведох по заглавието. Звучеше толкова поетично, красиво и загатващо абсолютно всичко възможно и невъзможно, че нямаше реален начин да пропусна точно тези четири малки тухлички с изящни гръбчета, създадени да красят една стилна и не много крещяща „Аз съм фентъзи фрийк” книжна полица в моя скромен дом. И айде, със 180 се сблъсках челно с реалността на един що-годе хубав, но премного мандахерцащ се роман – епопея, очевидно можещ да се побере в половината си обем, без каквито и да е трудности или загуби за света и човечеството, който макар и трибют към великото, извънземно, основополагащо ВНП, копира сюжета в степен на протяжност и трудно намерима логичност на мотивационно ниво у героите, но не успява да пресъздаде онова, величавото, каращо Питър Джаксън да излее милиарди в извеждането на думите на голям и малък екран за непритежаващите добре развита фантазия.


Но за какво става дума в тия близо 3000 страници епичност? Обичайните елементи са налични начело със сирака – герой, минаващ обезателното израстване в трудности, но за мое съжаление, нееволюиращ с достатъчни темпове размах или поне магичност за вкуса ми – признавам, че обичам кик-ас пичовете, които вдигат левъли на фентъзийната сцена по-бързо, отколкото редактиран с шестнайсетичен чийт-редактор герой от старовремска игра. Все пак показателно е, че основният спасител на деня носи толкова идейно сбърканото прозвище Идиота. А когато идиоти тръгнат да спасяват света, вярвайте ми – не е останало кой знае колко да се спасява. Имаме разни лоши на няколко хилядолетия, които я от скука, я от лудост, тръгват да замразяват света в някакъв опит да убият всичко около тях, включително и самите себе си, има и някакви добри, генетично идентични с лошите, вероятна заемка между нещо средно от туата де-данан и средностатистически елфи, които се включват активно в последната част на действията с повече от неохота, и разбира се ей ни и нас – жалките тъповати хорица, които освен да измираме не особено оригинално, за друго не ни стига акъла. Има и някакви джуджета, ама са доста скучновати, и даже жените им нямат бради. И яздят овце. Пак заемка от ирландските малки хора, омесени с малко ескимоски нрави. Та злите демони обсебват жалките хора, част от последните тръгват да се шматкат в кръг, изчаквайки другарите им да поизмрат, след което се връщат за реванш. И след нормалното количество косвени жертви плюс някой и друг сравнително симпатичен сайд-кик, животът се връща в обичайното си русло.

Та имаше ли смисъл да се четат тия ми ти хиляди страници? Имаше, спокойни бъдете. Елегичният и протяжен стил поне е завършен и зрял, преводът е умел и професионално добър, допринасящ несъмнено към качествата и общото въздействие на текста. Мудното действие всъщност те успокоява, тъповатите герои активизират емпатичните центрове в читателските чутурки, а предвидимостта на развитието на идеите ти дава онова, поне за мен, страшно силно усещане за смисленост и надежда в света. Факт е, че тук имаме едни от най-дразнещите и нелогични женски персонажи, както и най-слабохарактерните и съмняващите се мъжки такива от КНВ насам, но пък може да се приеме и за реалистичното разнообразие на фона на общото увлечение на фентъзийните автори да правят героите си бързо и необмислено непобедими и уверени спасители на деня. Многото второстепенни играчи допълват историята съвсем на място, без да натежат и да изискват наличието на дебел тефтер, в който да си ги нанасяш с имена, фамилии и обвързаности с главните такива. Сетингите минават през обичайното богато многообразие на фентъзийните реалмии – от мрачни и злокобни замъци, през ледени полета, гъсти джунгли, безлюдни камънаци, страховити морски ширини. Историята е разказана през погледа на всички замесени, и това надникване в този или онзи обичаен ден, дават едно доста по-ценно пълнокръвие и идентичност на образите, и те карат да разбираш, да, реално да разбираш за какво точно и конкретно се борят всичките в това мазало от мечти и амбиции, докато пушечното месо се опитва да оцелява на полето, както винаги.

Не мисля, че Тад е лош автор, напротив – той е един сравнително добър, лесно приемлив, лесно смилаем, въобще доста лесен писател, в който всеки би могъл да открие нещо свое и приятно, лично и забавно, дали сигурно познато, или странно стряскащо (макар и по-рядко) – има неща, от които всеки почитател на жанра би останал доволен и не особено разочарован от инвестираните средства в нови четири подпирачки на маси тип тухла четворка. Светът на Уилямс е кротко добър, обикновен и едновременно с това мистичен на едно доста реалистично, до колкото е възможно това, ниво, със своя си религия, порядки и бъдеще, чиито свидетели имаме удоволствието да бъдем. Още едно заглавие, което наистина ме радва, че премина през очите ми.

А за тези, които се чудят – Спомен, Печал и Трън са мечове. Вълшебни да. Един пръстен ги владее… Опа, това беше друго. Просто тук са имали повече метал за изковаване.

7 comments on “Тад Уилямс – Спомен, Печал и Трън (Колонката на Ана Хелс)

  1. А аз се радвам, че това представяне ми мина пред очите. Ще мога най-сетне да въздъхна облекчено и да си пренасоча куража към някоя друга дебела поредица. От по-наситените… :D

    (Истината е, че за Memory, Sorrow and Thorn се колебая от има-няма десет години.)

    Чувал съм, че асъл силният, бляскавият, въображенският Тад Уилямс е в Otherland. Което се води научна фантастика, ама про форма – и там сред многото вирт-светове се появява, да речем, Средната земя… Обаче пак дебело, бре! :/ Пробвала ли си го?

  2. Ревюто ми хареса, аз съм чел поредицата доста отдавна , и доста неща съм забравил , но помня че стилът на Тад Уилямс бе добър , макар и доста развлачен и останах доволен. Главния герой Саймън Идиота премина през етапите от малък , дразнител до дразнител тинейджър , за мен си остана смотан до края , но някои от страничните герои ми харесаха като Камарис и един херцог -северняк ( не мога да си спомня как се казва). Наскоро прочетох и един съвсем приличен разказ развиващ се в същия свят стотина години по-рано „Горящия човек’ беше включен в сборника ‘Легенди ‘ на Силвърбърг , та и този разказ бе добър.
    Мнението ми е че Тад Уилямс пише добре , не е на нивото на Р.Скот Бакър , Мартин или Стивън Ериксън , но поредицата му ми хареса. Едва ли скоро ще я препрочитам , но бих я препоръчал на човек , който търси добре написано не толкова претенциозно фентъзи.

  3. Мисля, че аз съм го пробвал. Зарязах го, както правя с малко книги. Не знам дали това ти говори много. :) Общо взето беше киберпънк превърнат в подхвърляне из чужди произведения с цел максимално размотаване и запълване на обем. Малко сълзлива мелодрама и недостатъчно оригинални елементи. Лично впечатление, разбира се.

  4. Твърде дълго се чудех, дали да ги чета или да не ги чета. И сега съжалявам, защото от поредицата мога да намеря само „Камъкът на раздялата“ .

  5. Това ми е първия сблъсък с Уилямс, не мога да кажа, че е неприятен, просто мъъъничко разочароващ. Имам от него и Войната на цветятя, и Адърланд ( която , до колкото знам , е някакво чудовище на българското книгоиздаване – в 6 книги са нацепени само една и половина книги от оригиналната тетралогия ), но и на тях ще им дойде времето, къде на български, къде в оригинал. Въобще Уилямс си е малко губивремка, идеална за студени зимни нощи :)

  6. (И на мен „Горящият човек“ ми хареса. Както и повестта на Джордан в същия сборник. И си викам: „Лелеее… ако и романите им са толкоз плътни…“ Но не би. :( )

    Otherland го споменах заради небивало ласкавите думи за него в Encycloepdia of Science Fiction на Clute и Nichols. (Там обикновено всичко е под ножа. ;) Сега ме засърбя да потърся повече – и ето що открих:

    http://www.tadwilliams.com/books/otherland-game/

    Брях…

    (Е, поне Уилямсовото светостроителство е дало плод. :D)

  7. Супер ревю, както винаги.
    Тая поредица и аз я помня като нещо мудно и скучно. Изтраях само до към първи том. Щастливо съм забравила всичко случващо се в него.

Коментарите са изключени.