Костенурката Шари

Бавно като костенурка обикалям
корубата на земята. Аз съм преобърнат
кораб на околосветско пътешествие
с четири люспести крака вместо мачти.
Аз съм дракон без мечти, който бавно
обикаля земята. Никъде няма нито една
принцеса. Една стъпка, две стъпки, три.
Не знам какво следва след това. Бавно
като костенурка обикалям корубата
на земята. София, Сан Франциско.
Не разбирам от география. Слушам
единствено музиката на имената.
До-ре-ми-фа. Ла-ла-ла-ла. Знам хиляди
песни. Помагат при дълги пътешествия.
Обикалям бавно земята. Повтарям нещата,
които знам. Чувствам се вкъщи всеки път,
когато пристигам на края на света.
Когато корабът на имената потъва, пея.

Първият камък

Извадени очи, изхвърлени в океана. Прекрасни
прозрачни тела от течно стъкло, през които се вижда
душата (или липсата на душа). Няма нищо скрито
тук. Няма дълбоки тайни, бездънно
подсъзнание. Като отворени часовници
медузите тиктакат на повърхността, туптят
желираните им сърца. Вода във вода.

И все пак: спомням си онова лято на скалите
край Калиакра. Ветровито, матово небе.
Гларусите, които напразно се бореха
с вятъра; оклюмалите корморани, накацали
като криви зъби по ръба. А долу, в гърлото
на Черно море – медузите. Ужасни, безформени
чудовища. Спомням си как ги съзерцавах
безмилостно, как вдигнах най-големия камък.

Експлозията беше ослепителна.

Корубата на костенурката

Като ковчег. Като двама
души, вкопчени един в друг.
Като две филии хляб. Като корици
на енциклопедия. Като кръгли камъни. Като
каменна килия. Като килер. Като
буркан. Като бурка. Като театрални
завеси. Като маска. Като кръгла маса,
под която играят деца. Като
утроба от кости.