(Преводът е под водещата редакция на: Калин М. Ненов)

Лов на лунна светлина

фентъзи разказ

от Мариан Трута

 

Какво разкрива, Господи, луната?
Дивеч, ловец – ще паднат от меч.
Какво ни казва, Господи, луната?
Плячка са всички – дивеч, ловец.

 

В старата таверна сме, чакаме ловеца да изпие брендито си и да разкаже някоя от историите си. Трябва добре да го разпитаме, ако искаме да изкопчим нещо от него. За нас брендито е евтино. Евтино като въздуха, който дишаме. А и имаме време за губене. Много време.

Ето го ловеца: слаб, висок; странно лице, покрито с бръчки; грозен мъж с лекьосани дрехи и разчорлена белезникава коса. Сядаме на неговата маса и му поръчваме кана от онова жълто бренди, примесено с мед, отлежало в черничево буре, с обръчи, опушени на пламъка от букови листа.

Поглежда ни, сякаш вижда през нас, и пита:

– Коя си ти, по дяволите?

 

Аз съм кошута, добра мишена за ловец. Мишена, преди да дойде стрелата, плячка, след като стрелата ме прикове в смъртта. Ловец ще ме мъкне на гръб, на пазара ще ме занесе, за да нагости мръсните усти на гражданите с мен.

Аз съм кошута, казах. Завърнала се у дома. В неговите очи съм интересно, дори очарователно създание. Дълги жилести крака, силни бедра, стройни прасци, тесен, но красиво заоблен таз, недокосната вагина, в която всеки би изпразнил семето си за по-малко от минута. Дълга рубинена коса покрива раменете и гърдите ми, гърди нито прекалено големи, нито твърде малки, твърди, да кажем, с големи зърна; гърди, за които си струва да умреш. Или да напишеш „Песен на песните“. Те са за всички, включително ловеца. Но в себе си нося кошутата.

 

Посочваме глинената кана, където чака брендито. Той пие, без да отлепя очи от нас. Задавя се, кашля, изтрива мутрата си с мръсния ръкав, който, подсказват ни сетивата, все още носи кървави петна. От друг някой, може би кошута. Или пък друга плячка. Една от причините да сме тук, е да разберем какво ловува. А, всеизвестно е, какво може да накара мъж да говори, ако не брендито?

Още една глътка, още един поглед. И пак въпрос.

– Чу’аш ли ме? Коя си ти, дейба?

Усмихваме се. Какво да кажем? Как да му кажем?

– Искаш име ли? Аз съм… Клеаринт.

– Това не е име – заявява той.

Не е. На него не му трябва име. Той само души, като звяр. Души ни; иска ни, но кой в тази кръчма, кой не би ни пожелал? Някъде, някой свири на цигулка.

– Ти си една от курвите на господаря?

– Щяха ли да ми позволят да се разхождам сама из целия град? – връщаме му въпроса.

– Какво искаш от мен?

– Говори се, че ловуваш…

– Така е – кимва той.

– Какво ловиш?

Глътка от кирпичената кана и после – пак – мръсният ръкав през устата.

– Всичко.

Затваряме очи. От думите му ни боли. „Всичко“ означава и наши сестри. Ето ни нас, седим на една маса с ловеца: жена-кошута. Стада, малки, големи, елените ни водят, елените ни пазят, елените ни любят. Щастливи сме, защото не мислим за смъртта. Мислим единствено за пашата и за сукалчетата си. Мислим за прохладни дъждове и копринени снегове. За студени пролети; гори, където да се крием от жегата. Ние сме въплъщение на рая. Така Господ устрои света. Ние сме нежни и чисти.

 

Ето нещо, което не приемам. Може би сме забравили причината, поради която Господ ни е създал. Не за да ни преследват. А за да живеем за Негова слава. Не за да ни убиват хората. А да се грижим за света. Така смятам аз. Клеаринт е име, измислено от женската ми половина. След хиляда години може да е марка паста за зъби. В реклама, по телевизията. Ето как мислят хората. Но на мен не ми харесва така. Затова съм тук сега. Да изпълня една заповед.

 

Той дори не забелязва колко дълго мигаме след думите му. Или може би само се е преструвал. Бърз е и усеща нещо наоколо си; може би миризмата ни, миризмата на жена. Или пък усеща кошутата.

– Значи не си на господаря? Чия си тогава?

– Ничия.

Пресуши брендито си. Ще поиска пак. Ще му дадем още едно, щом трябва. Обляга се на масата.

– Видях те, като влизаше в бара – казва. – Никой не те погледна. Сякаш не си истинска… Дойде до моята маса, седна до мен, без страх и без срам. Черпи ме питие. Питаш ме дали ловувам, след като всеки знае, че така си изкарвам хляба. Не си от имението – щях да съм чувал за теб, все някак, – имаш странно име… Дори сега, като говорим, никой не ни гледа. Туй не трябва ли да ме попритесни?

Обмисляме дали да не поръчаме още бренди. Нека да пие, нека забрави страха и да си спомни историите си.

 

Светът ме вижда. Само мен; кошутата нося дълбоко в себе си, добре скрита. Светът вижда толкова от мен, колкото и както пожелая аз. Никой не ще дойде да ме пита коя съм и на кого съм, никой няма да ме приближи, докато аз не го поискам. Никой обикновен човек не може да види кошутата. Освен, разбира се, ловец. Като този тук. Но дори той едва долавя нещо, брендито притъпява сетивата му и, във всеки случай, той не очаква ние да го връхлетим. Само е леко притеснен. Затова, да му дадем малко спокойствие. Да му дадем бренди.

 

– Бил си воин – опитваме се да го разприказваме, след като е поръчана още една кана бренди.

– Стигнах чак до Йерусалим – въздъхва. – Бях млад, понятие си нямах от жени, като заминавах… Бях в свитата на стария господар, Бог да го прости, трябваше постоянно да търча подир него с колчан стрели; той рядко използваше меч, харесваше му се лъкът, понеже казваше, че не понася отвратителната миризма на сарацините… Той сложи лък в ръцете ми. С него бях на лов за първи път. И благодарение на него разбрах що за отчаяние и смърт са жените.

Пуска ни широка усмивка; брендито се люлее в него, влажно и грубиянски.

– Затова винаги предпочитам курвите – продължава той, – те искат само пари… или нещо за ядене. Понякога се отплащат с драскотини и ожулвания… но дори те са по-добре от оковите, които всяка друга жена би увесила през врата ти!

– Каза, че си бил чак до Йерусалим – връщаме го обратно.

– Бях там, видях крепостта, пометох сарацините, две години бях там… не беше кой знае какво. Някои от нас умряха, други не. Аз бях от онези, дето се завърнаха. Аз и старият господар. Той доживя да създаде младия господар. След като се роди момчето му, ритна камбаната. Някои казват, че оная дебела свиня, жена му, го е отровила… хе-хе, затова курвите са по-…

– За Йерусалим…

– Какво ми го натякваш тоя шибан Йерусалим? – крясва той.

Навежда се през масата, хваща едно от зърната ни и силно го стиска, докато в очите ни не избиват сълзи.

– Какво искаш да знаеш – шепти той, – кой те праща, какво знаеш, та питаш ли, питаш?

– Боли ни! – изхлипваме.

Той ни пуска, душейки въздуха. Крием се, колкото можем. Не харесваме болката; още една причина да сме тук, близо до ловеца, да го разпитваме, да научим повече, да видим колко знае.

– Муцуната ти мяза на еврейска – казва той, – чудя се дали не идваш от там, въпреки че… младичка изглеждаш, не може да си се родила, когато аз съм бил там… или… не мислиш, че може аз да съм баща ти, нали?

И избухва в смях.

– Може и да си достатъчно голяма, преди трийсет години опознах и сарацини, и евреи.

– Никога не съм била в Йерусалим – отговаряме. – Но съм чувала много за града. За хората, които са били там… много неща. И особено за една книга… „Не ме гледайте, че съм почерняла, понеже слънцето ме е припърлило. Синовете на майка ми, като се разгневиха на мене, поставиха ме пазачка на лозята; но своето лозе не опазих.“ Напомня ли ти за нещо?

– Не знам нищо за никаква книга.

Изобщо не се съмнявахме, че ще признае. Виждаме го как търси острието си под масата. Виждаме как го вади от канията си; всичко това виждаме, но той не знае. Виждаме всичко, което пожелаем. А също знаем и че той не обича схватките с нож. Предпочита лъка, както са го обучили. Защото когато пусне стрелата, не вижда очите на плячката. Не я гледа в очите.

– Не мога да чета – лъже, – ти можеш ли?

– Не съм ти дъщеря. Не съм такава, за каквато ме мислиш. – Опитваме се да избегнем въпроса.

Той става рязко, бута каната с бренди и опира острието във врата ни. И тук нашата история можеше да приключи.

 

Навън, при дървените стени на хана, става тъмно и дъждовно; вътре посетителите стават приказливи и подпийнали, чупят глинени халби, вдигат наздравици с бренди или вино. И все пак наоколо няма много жени. Повечето от тях, вече доволно буйни, позволяват на мъжете да ги доят; ухажват ги или просто искат да се натискат, след което може и да се сдобият с нещо. Може би с пари. Или с дете. Без значение. Жестовете на ловеца не остават незабелязани. Двама селяни ни гледат. Разбира се, защото ние си го пожелаваме.

– Можеш да ме разпориш, ако искаш. Но защо ти е? Ще те хванат и утре ще си на бесилото. А дори и да успееш да им се изплъзнеш сега, ще си престъпник, беглец, криещ се из цялата страна; рано или късно ще ти се прииска да беше умрял, ще си плячка, ще те търсят, без подслон, ще се превърнеш в дивеча, който убиваш сега. Сигурна съм, че не би ти харесало… така че прибери си ножа. Хайде!

Подчинява се. Думите ни са били достатъчни. Но ние знаем, че възнамерява да ни убие. Точно затова се усмихва.

– Нищо не ме задържа тук –казва. – Тръгвам си, само гледай. Ще изляза през оная врата, ще изчезна в нощта и никой след това няма да знае… освен ти може би, ако си вещица… защото ти си вещица, нали? Ще тръгнеш ли след мен? Ще ме последваш ли?

Той е объркан. Не това целяхме. Не смятахме, че ще стане така. Сбъркахме. Но имаме извинение, за първи път ни е да говорим с ловец. По-различен е, в сравнение с всички селяни, с които сме били досега. Донякъде той е като нас. Дивак. Живее от нашата плът.

– Не исках да стане така – казваме му. – Не исках да те уплаша… сега ти се страхуваш. Но аз не се боя от теб. Аз съм само една жена. Разбира се, че ще те последвам. Изминах целия път дотук само за да се срещна с теб. Няма да те изпусна сега.

Той се приготвя за тръгване, мята чантата през рамо и се запътва към вратата, вървейки странно, почти заднишком. Точно в този момент искаме всички да го гледат. Към него се извръщат лица – съсухрени и мършави; пияници с влажни очи; проститутки, чиято хубост не ги е напуснала, само се е потулила; гладни непрокопсаници; мръсни търговци, изпълнени с гордост; кротки хорица. Никой не вижда нас. Защото не искаме. Мърлявата тълпа го гледа сякаш току-що се е появил от въздуха. Някои го зяпат с почуда. Други просто се хилят.

Той отваря тежката дървена врата. Дъждът го обгръща, докато се загубва в нощта.

 

– Той ли е?

– Той е – отговаря кошутата – Изплаши го.

– Да го изпитваме ли още?

– Вече го изпита. Бил е в Йерусалим. За книгата излъга. Какво повече ти трябва? Убий го!

– Но той нищо не знае. Имай милост, кошуто…

– Милостта е за добросърдечните и кротки хора. На зверовете подхожда бич. Той не е нищо повече от звяр. По-лошо: той е човек. И излъга. Носи греха в себе си, първородния грях. Убий го!

– Ще се сражава.

– Ти също.

– Ами книгата?

Кошутата не казва нищо друго. Оставя ме сред тишина. Оставя ме с мислите ми, мисли на една клета жена. Кошутата е отмъщението, аз съм пазителката. Кошутата е мила, аз съм жестока и безмилостна. Кошутата заповядва, аз убивам.

 

Не след дълго излизаме и ние. Вали силно. Хубава нощ, мислим си. Пусти пътища. Тъма, едва прорязвана от срамежливи снопове светлина, пропуснати от дървени кепенци. Кални потоци до краката. За момент сме объркани – къде да го търсим? Долавяме повей във влажния въздух. Едва открили пътя, блъсваме се в някой непознат, той пада в калта, а ние отминаваме. Намираме се на тясна уличка, захвърляме дрипите си, за да сме възможно най-свободни, въпреки че ни е студено. За минувачите сме тайнствено, неясно същество, което бързо се стопява сред дъжда. Усещаме ловеца, някъде пред нас. На края на града. В къща на два етажа. Усещаме страха му, дебела диря там, откъдето е минал, едва заличена от водата, сипеща се отгоре… Слухтим до вратата, отвътре идват слаби звуци. Току-що накладен огън, предполагаме; представяме си стаята, гледаща към пътя, огромна камина, маса от неодялани трупи, лавици по стените, шкафове из цялата стая. Стълби, които висят по стените, стъпала към горния етаж. Дървен под, почернял от маслото, втривано в гредите му. И спотаен между мебелите, ловецът. Чуваме шепота му.

– Тук някъде трябва да е, спомни си.

– Натряскал си се – отвръща женски глас. – Никаква книга не си ми давал. Махай се, ще събудиш мъжа ми.

– Майната му на мъжа ти! Не разбираш ли?! Всички ще умрем! Дай ми книгата, глупачке, опитай се да се сетиш къде е.

– Нищо не знам – лъже тя, – не знам за каква книга говориш, пусни ме, ще събудиш цялата къща.

Шумове на първия етаж, дрезгавият глас на разтревожен мъж.

– С кой говориш, жено? Къде ми е гърнето, щото ми се…

– С никой, отивай да спиш.

И след това, шептейки:

– Скрий се тук и млъквай, нито дума! Само главоболия ми носиш.

Тежки стъпки по стълбите, oригня. Шуртенето подсказва, че мъжът е намерил гърнето си. После вратата се отваря и едно плоско лице зяпва дъждовната нощ.

– Ама че време! – мърмори той, докато изхвърля течността на пътя.

Почти ни докосва, почти ни вижда. Но ние не искаме да ни виждат. Така че се промъкваме, приближаваме се до камината, скриваме се зад един гардероб – този, в който се крие ловецът. Усещаме го и, сигурни сме, той също ни усеща. Само че не може да обясни какво точно усеща. Затова е изплашен. Тресе се от страх. Свиреп ужас втечнява вътрешностите му. В гардероба се чувства като в капан. И всичко, което може да направи, е да отвърне на удара. На сляпо, без мишена, без смисъл. На свой ред, той иска просто да убие, или поне да изплаши някого. Сега е само кълбо от инстинкти, без разум. Не това искахме.

Изскача от гардероба, жената го гледа онемяла, също като мъжа й, застанал до нея. Гърнето се изплъзва от ръката му, строшава се и от пода се надига зловоние.

– Кой, по дяволите, си ти? Какво правиш тук?

Обръща се към жена си:

– Ти си го скрила тук, а, курво?

Повече не успява да каже. Ловецът вече е намерил гърлото му с камата си. Мъжът се строполява върху останките от гърнето, но това надали ще го притеснява.

– Книгата – изръмжава ловецът. – Къде е книгата?

Жената го зяпа безизразно. Сякаш не е на този свят. Никаква реакция, когато острието разпаря гръдния й кош. Гледаме двете тела, ужасени. Съжаляваме ги, не искахме да стане така. Ако не бяхме там, можеше още да са живи.

 

– Убий го!

– Книгата, нека първо я намери.

– Не това искам.

– Ако я намери някой друг, ще ни преследват отново и отново.

– Винаги ще ни преследват, така или иначе.

– Замълчи, кошуто.

 

– Тук някъде си – шепти ловецът. – Усещам те…

Знаем, че не говори на нас, а на книгата. С нея има силата да ни издири. Да ни вижда, да си ни представя, да ни желае. Запалва свещ, преобръща някакъв стар сандък, отваря изтърбушени мебели, прекатурва масата, проверява стените, дори пода, повдига капак, под който зяпва тъмно мазе. Отдолу се издига силната миризма на обръчи от бъчви, изгнило дърво, безкрайна мръсотия. Смъква се по прогнилите стълби, но ние го чакаме край огъня. Ще ни чуе, ако го последваме. Знаем, че ще се върне. По-късно ще решим.

 

– Книгата трябваше да се е изгубила.

– Ние трябваше да се грижим за нея – напомням й.

– Думите Господни са вътре. Цялата доброта и непорочност са в тази книга. Всичкото щастие, което някой може да изпита през живота си, е записано там. Не това ни наранява. А фактът, че ходят на лов за нас. Затвори го долу в мазето, изгори къщата, отмъсти си! Той достатъчно ни е убивал!

– Почакай, кошуто!

 

Той излиза от мазето. Обзема ни възбуда. Намерил е книгата; държи я като трофей. Преценяваме, че е крайно време да ни види. И той ни забелязва, до огъня. Приближава се до стълбите. И ни вижда. Накъдето и да се обърне, ние сме там и го чакаме. Движим се бързо като очите му. Той би могъл да ни уцели с острието. Но премисля, знае, че няма да му е трудно. Освен ако ние не пожелаем обратното.

– Ако отворя книгата, мога да те убия – казва. – Само като зачета на глас. Ако ме пуснеш да си вървя, нищо няма да ти сторя.

– Не мога да те пусна. Искаме това, което си е наше.

Той се усмихва. Отгръща старите корици, направени от ароматно дърво, сега обгорени.

 

– Трябваше да го убиеш по-рано! Сега той нас ще довърши! – оплаква се кошутата.

– Няма да го направи – отвръщам й. – Забравяш, че аз съм и жена. И той ни иска…

 

– Четох за тебе в книгата. Познавам силите ти, любимите ти места. Армии от херувими са си играли с теб, преди да ги сложат за охрана на портите на Рая. Вие сте били господарките на света, преди човечеството да се появи. Вие издухвате облаците и прогонвате бурите, следите сънищата ни, събирате се в незнайни гори, като си мислите, че сте създадени, за да спасите… света.

– Добротата и чистотата на света – прошепваме.

– Да, вярно, вие сте добри, милостиви и чисти. – Хили се. – И какво получавате в замяна? Сънищата ни… пише го тук.

Той блъска книгата, страниците й. Ако опитаме да му я вземем, ще ни разпори като едното нищо. Защото, ако той само погледне първата дума в тази книга, край с нас. Никой не знае Името ми. Кошутата ще бъде пощадена. А тя е лесна плячка за ловеца. Той го знае. Сега само си играе. Правил го е и преди. С други същества като нас. Първо ни обладава, после ни отстрелва. Имаше и други ловци преди него. И те си играеха с нас. Рано или късно книгата ставаше наше притежание. И ние я криехме колкото можехме. Но винаги я намираха. А нас винаги ни преследваха. Така са устроени нещата на този свят. Книгата е намерена. Защото дървесината, от която са направени кориците й, е дошла от Дървото на живота и познанието. А страниците са били негови плодове. Но все пак не забравяйте, че първа от плодовете е вкусила жена.

– Ти си сукуба – казва ловецът. – И в моя власт е да те обладая.

Той ни посочва пода, да легнем. Хвърля мръсните си дрипи близо до огъня, държи книгата отворена, заплашва ни с нея. Ще ни обладае, както е правил преди, не с нас, но с други като нас. Лягаме, приготвяме се, чакаме го да влезе в нас. И той идва, вкусва ни, отпива ни. Камината пламти, цепениците пукат и искрят, въглени подскачат наоколо ни. Подът започва да пуши, дрехите на ловеца се подпалват, малки ясни пламъци подхващат танц. Опитва се да се освободи, но ние сме го стиснали вътре в себе си, в сладката ни утроба, сега не може да ни избяга. Пламъкът го обхваща и той крещи, мъчи се да се освободи, пуска книгата или по-скоро – хвърля я, опитва се да ни удуши. Колко глупаво. Не ни е страх нито от ръцете му, нито от огъня – само металът и думите могат да ни убият. Затова сега сме толкова спокойни. Чакаме го да се превърне в пепел, изправяме се, очистваме се от останките му, взимаме книгата и излизаме навън в нощта, оставяйки зад себе си горяща къща. Скоро целият град ще е в пламъци. Малцина ще подмине гибелта. Ето това е отмъщение.

 

– И къде ще скриеш Книгата?

– Няма да я крия, ще я пазя при себе си. Заспивай, кошуто…

 

Книгата, която не ни е позволено да четем, а само да пазим, ще остане с нас. Всъщност винаги ще е с мен. Аз съм Клеаринт, жена-кошута, застанала на хълма, докато гледам как градът гори. Високо в небето луната блести. Издухала съм облаците, прогонила съм бурята. Отправям се в търсене на друг град, който да превърна в пепел. Или пък да му пратя болест. Или война. Или каквото хората си пожелаят. Защото отсега нататък това ще е съдбата ми. Да притежавам Живота и Познанието. Иначе казано, Смъртта.

 

Превод: Илка Чечова, Светла Йосифова

 

За преводачите:

Илка Чечова изучава скандинавистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Коректор и редактор в Човешката библиотека. Превежда.

Светла Йосифова е филолог, възпитаничка на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. Приятел и сътрудник на aлманах „ФантАstika“, Чобит, ескейпист. Обича да чете и превежда.

Мариан Трута (Marian Truţӑ) е автор на статии и прозаични текстове в множество периодични издания, преводач на румънски на първия том на двутомната антология Rӑzboinicii (Warriors) от Дж. Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоис и на Rӑzboiul bӑtrânilor (Войната на старците, Old Man’s War) от Джон Скалзи. Администратор на европейския портал за научна фантастика Europa SF Portal

Посетете сайта на Мариан Трута: mariantruta.ro