Да почнем оттам, че Ана Хелс като вид четящ индивид не поглежда дори за секунда към книги с реализъм, религия или личностно израстване. Защото не обича реалността, за религията знае всичко, което й трябва, а е израснала колкото й е нужно за момента.
Хиперион се оказа, меко казано, спорна за мен като качества книга, тъй като е пропита до ушите с религиозни извращения на душата, съвсем реалистично близко бъдеще, обезкуражаващо съчетание на класическа човешка тъпота и преждевременно очовечени машинни съзнания, които по никакъв начин не се свързват нито с една моя емпатична клетка, а по-скоро прогарят картини на анихилация и унищожение в огън, каквото в крайна сметка се и случва, и за финал някакви философски епитафии от мъртви и неродени поети на видения, достатъчно последователни, за да впечатлят и изкуствените интелекти. Дали умът ми е настроен да разбира повече родените създатели на богове ИИ-тата от човешките тълпи мързеливи, презадоволени, тесногръди колонизатори, единодушни само по темата, че ново бъдеще може да изгради само върху тлеещите пепелища от минало, не зная. Противна елегия за бъдещите поколения с коефициент на интелект по-малък и от този на настояща подивяла тълпа, напоена с много поезия на Кийтс (да си отбележа да го погледна най-накрая този човек, че бива цитиран не от една книга или автор като прозорец към алтернативното бъдеще или минало, или може би най-реалистично казано, настояще, случващо се зад ръба на периферното ни зрение). Но изключително изящно и проникновено описана помия в крайна сметка, ако на човек му се чете за липсващата еволюция на емоционалната интелигентност, която въпреки усилията на предполагаеми батальони уж индигови, кристални и кой знае какви още деца е най-реалистичното ни тъмно бъдеще. Холо-чалга, психо-дрога, хроно-насилие. Кошмари наяве, макар и не погледнати плътно в очите. Но да бъдем конкретни.
Хиперион е мегаломански проект, с грандоманската структура на изтрещял бог, стъпкващ досадните си творения, за да освободи място за бъдещето или просто за нищото. Симънс е гениален автор, нямам никакво съмнение в това. Разкрива светове, които не искам да си представям дори в тежките моменти на дива мизантропия, когато искам да създавам само за да унищожа, със заплашителна детайлност и смазваща ин-йор-фейс реалност на лакът разстояние. Историите на седем, или повече, често и по-малко, поклонници на последното търсене на Бога в лицето на чудовище, изплувало от кошмарните видения за бъдещето, което между другото е съвсем като излязло от Реална фантазия брой двеста и втори, да речем, ни завъртат във вихъра на привидно последната битка на съзнанието с технологията. Завърналият се Бог е далеч по-близък, неразбираем и неутешим от благодетеля на която и да е вяра, която човеците са се осмелили да изобретят с малките си неелектронни умове. Пред нея тихо подгъват коляно уж колоси на вътрешната стабилност като католицизма, будизма, исляма, наред с агностицизма, нихилизма като вариант на мислене и на дори чистия атеизъм. Доказателство за липса на божественост или крайна вяра в основата на Бога. Объркано и помитащо, минаващо през съдби на изтлели таланти, огорчени родители, неосъществени обичащи, несбъднали се предатели, измамени спасители, безцелни поклонници. О, да, и чувствителни киборзи или киборгове, или както там се казва на нещо, което е генетично човек, но е плъгнато като Нео в матрицата на общо основание и сърфира, докато диша, из бъдещия вариант на мрежата.
Ако някой се е сетил за Вълшебникът от Оз, не е случайно. Пилигримите на болката са понесли своите тегла към най-величавия майстор на негативните усещания, искайки от него някакъв вариант на помощ с отрицателен знак. Първият том на сагата Хиперион застига своя финал точно на пътеката от златни плочки, и там трябваше и да остане. Оригиналната постройка, различните съдби и подходи в описването им, надникването зад гърба на толкова много прокълнати да бъдат интересни животи, завъртането на действието във вихъра на времето, почващ отникъде и завършващ в противоположна посока, трябваше да останат единствени господари на историята в ума на сравнително впечатления читател дори от моя критичен тип, но плодотворната идея бива безмилостно доизстискана през задръстената цедка на предполагаемата авторска или агентска лакомия в Падането…, наричано от мен и Падението на Хиперион. Не обичам да ми се обяснява прекалено, но явно разясненията от тип „и той направи така, защото тя му беше казала, тъй като те така наредиха“ са нужни за изпускащите връзката на събитията. Историите са сънища на пси- или ки-, или сайбо(р)гове, достигнали до човешките уши по силата на политика и интереси, на които машините явно се научават с най-голяма леснота, са новата рамка, в която Симънс продължавала да плете своята мрежа за наивници. И за фон имаме зрелищното унищожение на няколко свята, милиарди бездушници и грижливо създавани порядки и мрежи от правила за живот, но това на мен лично ми бе безпределно неинтересно. Личните съдби на обречениците се разтягат до невъзможност и деус екс макина се проявява отново, за да спаси човечеството с цената на хаотична смърт и пожертвана бледа надежда, макар че точно в тези книги деусът си се мота с ръцете ножици в по-голямата част от времето, набучвайки си по някое човешка суши-душа за разтуха, и общо взето, плашейки гаргите за неумрелите все още кандидати за различен живот, го играе мълчаливия зъл, победен от силата на една детска ръчичка.
Ендимион продължава болезнената сага утопия още напред в бъдещето, разбърквайки в казана още уж от същото, но дори гениалността е изтощителна, така че пропуснах тази гозба за загладилата косъм читателска моя свидна душа. Такива книги обаче са нужни, дори само като единствените ни примери за четивна класика, която, докосвайки правилната душа, ще вдъхнови и въздигне в тера-пространството на ума желанието за промяна и различие и може би ще ни спести масовото жертвоприношение на олтара на разрушителния край на времето, за който ни се налага да мислим в някоя и друга секунда от битието ни. Хиперион или ще ви грабне в лапите си и ще ви притисне във всички точки на преклонението и ужаса на атавистичната памет на кръвта, или ще ви накара да потърсите някое по-сигурно убежище за търсещата ви фантазия, искаща спасение от злата си близначка, реалността. Но равнодушието не е изход в тази игра. Не и ненаказуем такъв.
Следете удобно ревютата през автоматичния абонамент или от страницата ни във Facebook.
Съвсем наскоро прочетох четирите книги във вселената на Хиперион плюс един от разказите, едва ли не принуден от масата изключително позитивни мнения из нета. Чувството, което ми остана след това се доближава адски много до споделеното по-горе от Ана Хелс. Симънс е невероятен писател, огромен фен съм на дуологията му Илион и Олимп, както и на по-новите му неща The Terror, Drood и Flashback, но тази поредица просто не е за мен. Не пропускам и възможността да не съм разбрал много от нещата представени от Симънс, но определено Хиперион няма да застане редом до другите му, любими за мен, творби.
Дам, и за мен първата книга беше откровение, а оттам нататък просто досадни извлияния. Краят пък доотми всичко хубаво, което почувствах от началото.
Ани – според мен си направила грешка. (Ако правилно разбрах „така че пропуснах тази гозба“, демек „Ендимион“ въобще не си го пробвала.)
„Ендимион“ е много по-стройна: и като сюжет; и като водеща идея. Аз навремето се радвах на „Хиперион“ за фантазьорството на автора и палитрата от идеи – но никога не се върнах да го препрочитам. „Ендимион“ обаче ми остава като една от животоформиращите книги, почти колкото „Реквиема“ на Зиндел. Дори само с посланието на Енея „Избери отново“, което се улавям да практикувам и до днешен ден…
Опитай. Отново. Whenever. :)
(Даже може да ти дам „Ендимионите“ на хартия, в оригинал. Добре упражняват английския. ;)
Ъм, не ща пък :) Може би след 5-6 години ще пробвам , но не и по-скоро. Като подрастващо пред бурканче със спаначено пюре съм, и ако го книгопогълна сега Ендимиона, ще направя всичко възможно да го изплювкам в зелена мазна вълна след консумация. А пък усещам някак, че Симънс си е страхотен автор, само дето аз не съм го допораснала все още.
Разбирам и си представям. :)
Сега само да добавя: аз пък не се харесах с „Илион“ и „Олимп“, най-пресния му епос. Тамън 50 пъти му се пробвах, и все на различни страници. И всеки път – на камък…
Свят като цвят. :)
Кал, да ти кажа Илион и на мен много трудно ми тръгна, но някъде към средата стана много яка. Поне на мен много ми хареса. Олимп също беше невероятна, въпреки големия си обем.
Тия 50 страници бяха от всякъде – началото, средата, та даже края. ;)
И аз наскоро се преборих с първите две книги за Хиперион (макар да седяха в очакване близо 2 години на рафта) и съм доста раздвоен доколко са ми харесали. То първата за мен беше повече като антология от разкази с обща идея. Все пак на моменти всички тези „божествени“ идеи и вметки ми идваха в повече.
Все пак съм решил да пробвам и другите две книги, обаче най-вероятно няма да стане в близката година.
Въпреки всичко усещам едно по… как да го нарека… положително чувство към поредицата, отколкото отрицателно.
Е, това ми беше последната капка. Все ми го препоръчваха този Хиперион, и все някак се разминавах с него, и ето защо… Веднъж направих грешката насила да чета една книга, която бягаше от мен с години, съжалих ужасно. Все повече се доближавам до фазата в която заглавията на всички книги, които ще мога да прочета докрая, се изясняват все повече. Е, сега знам и едно, което няма да прочета.
Благодаря за ревюто, много е красиво. Особено добре разбрах „ако на човек му се чете за липсващата еволюция на емоционалната интелигентност“. Аман от гении на „изстиналия“ разум. Нещо не ми е трупешко тези дни.
Ако се отказваш да четеш „Хиперион“ заради това ревю – недей! Напълно ми е ясно, че вкусовете на хората са различни и една книга няма как да се хареса на всички. Но не мога да разбера как някой, който не е чел книгата, може да разбере за какво става дума в нея от това ревю. Най-малкото, в нея изобщо не се разказва за „съвсем реалистично близко бъдеще“ – действието се развива в далечното бъдеще, а човешката цивилизация се проявява в много и най-различни форми – някои от които приличат на съвременното ни общество, а други са много различни. Изобщо, това е една от най-силните страни на романа – Симънс създава една многопластова и сложна вселена до степен, която трудно може да срещнеш в друга фантастична книга. Дори само заради това си струва да я прочетеш.
Критика, която не можах да разбера, е свързана с „липсващата еволюция на емоционалната интелигентност“. Не ми е много ясно какво иска да каже Ана Хелс с това. Така или иначе каквато и еволюция да отсъства, другата силна страна е точно емоционалния заряд на някои от историите – примерно на Ракел и на Сайри. Естествено, това, което носи емоционален заряд за едни, може да оставя други напълно безразлични. Но според мен ти от кои си – по отношение на историите от Хиперион – не преценявай на базата на това ревю. Дори да не ти хареса, това е книга, която заслужава да бъде прочетена – най-малкото, за да намериш собствените си причини да не я харесваш.
Поне 1/4 Хиперион всеки може да прочете, поне да го провери на вкус как ще му допадне, има я на безплатен достъп – да са живи и здрави читанковци. Книгата е епична за жанра си, а това , че не се оказа съвсем моята на първи и последващ поглед , не ми попречи да прочета цели две части от поредицата и да реша откровено да не я продължавам и все пак да я оценя, според мен, достойно високо за почитатели на сай-фая, каквато не съм. Така съм го усетила, така съм го описала. Харесвам друг тип на писане.
„На вкус и цвет товарищей нет“. На някои „Хиперион“ не им харесва точно с това, с което на мен ми харесва – например, че историята е разказана от 6 различни гледни точки, което, според мен, й придава по-голяма дълбочина и разкрива в повече детайли света на Хиперион. Претенциите ми към ревюто бяха свързани с това, че не е информативно и дори на места фактологията ти е откровено грешна (например, че действието не се развива в близкото бъдеще). Че не ти е харесала книгата е ясно, но това не е ревю за хора, които не са чели книгата, а мнение, което е по-скоро част от задочен спор с нейните фенове.
Спор, в който нямам намерение да влизам – книгата си я харесвам така или иначе, каквито и негативни ревюта да има за нея. Просто, според мен, човек, който не е чел книгата ще остане с погрешна представа ot твоето ревю. Аз, ако не я бях чел и трябваше да решавам на базата на това, което си написала, сигурно нямаше да го направя, а ми е може би любимата фантастика. Затова и съм отговорил на Morion да не базира решението си на твоето ревю.
Първо това не е спор , а дискусия по интересна тема :) Ако беше спор, щеше да има думи със звездички, хихи. Има десетки тъповати псевдо ревюта-преразкази, които си спойлват прилежно и фактологически твърде разливащо историята в досадни детайли – такива могат да се открият широко из нета. За мен доброто ревю предава светът на една книга в цветове, емоционални преживявания и почти без да разкрива кой знае колко от историята. И за това явно сме на различно мнение, което е добре. А това за близкото бъдеще – за мен близко значи възможно, нормално ставащо и логично последващо, а не като дата утре. Просто използвам повече значения на една дума. А едва ли 1 (едно ) почти негативно -а даже според мен това ревю хич не е негативно, ако искам да бъда крайно зла просто казвам – прати тая книга в огъня за подпалки – ревю би настроило един читател срещу дадена книга, при условие че има десетки положителни срещу моето мнение и от далеч по-известни блогъреещи. Истината е винаги по средата. Но ако човек не го влече към дадена книга, според моя опит обичайно значи нещо. Аз така се разочаровах от Кант , Камю и Джойс, които се насилих да ги чета преди петнайсетина години – не ми беше дошло времето тогава и такива прекрасни класици просто ми досадиха. Е, Симънс е далеч от тези имена, но схващате сравнението, надявам се. Съветът ми винаги е когато се съмнявате за дадена книга, да намерите отнякъде да попрочетете малка част от нея и да се доверите на интуицията си. Ти книговлюбването става за страничка време :)
Явно аз ще съм единственият, който ще защити и препоръча поредицата. Профилът ми с две-три-десет думи: 80 % фентъзи (сериозно, кръв, насилие, смърт на герои, без игра на шикалки) и 20 % сериозна фантастика (сапунените опери като последните 70-80 книги от поредицата на Бард по правило ги игнорирам в последните 7-8 години). Та, да си дойда на думата, единствените фантастики, които ще ми останат в паметта за последните 4-5 години са цифром 2: „Момиче на пружина“ на Бачигалупи (една крайно реалистична визия на близкото бъдеще) и Хиперионския цикъл, който лично си обявих за една от най-значимите фантастични саги в историята на фантастиката. Не съм съгласен, че има толкова много религия от философски тип. Всъщност Симънс втълпява идеята „обичай живота, остави другите да живеят“, в което не виждам нищо чак толкова религиозно по принцип. Изкуствените интелекти – защо ви се струват нереалистични, след като все още няма „истински“ такива, следователно не може да се твърди, че няма да разсъждават по подобен начин? Но най-сериозният ми аргумент е финалът, който успя да ме разчувства наистина, пък по принцип не съм такъв човек (за справка например, Мартин клъцна главата на Нед Старк, аз възкликнах доволно „яко“ и си отворих нова бира). Вярно е, че темата за месията е леко поизтъркана малко в последните две хиляди години, но какво от това, щом си върши добре работата точно в Хипериона?!? Обобщение – поредицата е задължителна за всеки фен на сериозната фантастика, поне за формиране на мнение. Пък и не е залят със сериозна фантастика нашият пазар в последните години така или иначе.
За финала с месията имаш предвид „Триумфът на Ендимион“, да?
Да, аз ги четох миналото лято накуп.
Смислена защита на Хиперион съм виждал/чел от Роланд и Трип на времето (за сведение – някъде в Шадоуденс може би е писано по въпроса).
Те (разбира се) хвърляха част от вината и на превода на български.
За мен това беше много скучен текст, който е по-скоро лоша реклама на фантастиката (спейсшипове, религия и поети-класици в едно не ми се връзват и до момента).
На места интерпретирането на други автори е толкова буквално, че може да бъде наречено и по друг начин. За някои това е майсторство, а за мен е по-скоро майсторски трик.
Както и да е – книгата явно вълнува определени среди и на определено ниво…сигурно така ще бъде и занапред.
Малко поразбуних духовете…
Slex, AnnaHells – може и да водите дискусия, но и двамата казвате едно и също нещо, поне по отношение на моето мнение – прочети и тогава взимай отношение. Но ми се ще да не чета извращения, дори и гениални, както и книги, които те уморяват и нищо не ти дават. Ревюто на AnnaHells беше наистина последната капка – чувал съм и преди доста приятни и неприятни неща, но фактологически неприятните са повече… но това може би принципно е така за нещата – позитивното е по-ефирно, по-трудно уловимо/изразимо.
Все пак, за да е плодотворна дискусията, мога да предложа да прочета малко (или много, ако вземе че ми хареса) и да споделя тук. Струва ми се , че трябва поне малко да е чопнато и парченце емоционалност в нея – писана е по/във връзка със/под влияние на Кийтс, който пък си е плачко, като мен (затова го и харесвам де :) ).
Благодаря за отношението.
С риск да досадя ;), ще повторя: „Ендимион“ + „Триумфът на Ендимион“ е по-стегнатата, по-сюжетната книга – и посланието ? е къ-де-къде по-ярко. („Избери отново“… ех, Енея. :) Та, Миро, може да почнеш от нея, ако ще правиш тест.
Според мен си малцинство в случая – повечето хора, които харесват поредицата, харесват всяка следваща книга все по-малко. Ендимион и Триумфът на Ендимион са ОК, но не са нищо особено. На мен лично там не ми хареса месианският лайтмотив – намирам го за прекалено изтъркан. А и цялата работа ми изглеждаше малко като че ли насила – сякаш Симънс ги е писал тези продължения, за да обере каквото може покрай успеха на „Хиперион“.
И какво като съм малцинство? :)
Съжалявам за агресивния тон – но почва да ми писва да ми обясняват какво мислят ПОВЕЧЕТО хора.
ПОВЕЧЕТО хора не са от най-ярките мислители. Забелязва се при разглеждане на кривите, описващи разпределението на интелигентността.
а от къде може да се закупи книгата? мисля да си взема стая с нея.