Българският читател отдавна познава творчеството на Емил-Мишел Чоран с „Наръчник по разложение. Признания и проклятия“, „Сълзи и светци“, „Тетрадки (1957-1972)“, „Изкушението да съществуваш“, „Шемет на скептицизма“ и „История и утопия“. Последният преводен том обединява два жанра: девет философски есета в „Пропадане във времето“ (1964), както и фрагменти под надслов „За неудобството да си роден“ (1973) 1. Ще подходя концептуално към книгата, като пристъпя към нея с два фрагмента. Това е жанрът, който творчеството на Чоран изповядва – една религия на отрицанието, на това усещане за битието, което може да пробуди само най-високата литература (Кунчева 2008: 256).
За жанра на фрагмента
Защо един жанр остава без дефиниция, какво е особеното при него. Целият корпус от текстове в традицията на т. нар. кратки жанрове показва тази закономерност. Сцеплението, онази не-проява на „чист“ литературен жанр идва от това, че фрагментът като такъв е продукт на философската традиция. Доста по-късно се проявява и в самата литература. До ден-днешен колебанието за принадлежността му към прозата остава.
Фрагментът е най-незастрашеният от графомани жанр. Защото не позволява развихряне на перото, а на ума. Не е ръкохватка за всеки. Това го прави не масов жанр. Елитарен, оскъден в появата си, прекалено разсъдъчен в направата си. Не всеки обича да чете фрагменти. Защото фабулата свършва бързо. Защото тук условно говорим за фабула. Поантата е прицелната точка. В случая най-точни са пропитите с ирония думи на самия Чоран, с които обяснява що е афоризъм?: „Огън без пламък. Никак не е чудно, че никой не желае да се топли на него.“ (Чоран 2012: 243). Това, което утвърждава фрагмента, преди да бъде дефиниран, е мисленето му като матрица на липсващи части. Подобна поетика на незавършеността всъщност конципира неговата естетическа формула: стилът – това е фрагментът! И все пак фрагментът за филолога е въпрос на жанр, не на дефиниция.
За Емил-Мишел Чоран
Един съвременен философ, останал недооценен, отвъд канавата на колосите. Философ, който отрича философията, определя я като „непоносима“. Завършил философия, но сам избрал говоренето без системата и характеристиките на собствено философското. Разбушувал суетното предизвикателство на хаоса с опоетизирана философия, пропита от ницшеански въжделения.
От разцеплението на всяка dogma получава истерията на проникновения смисъл. Чоран е провидял безсмислието на смисъла в свят, пропит от отчаяние, слабост и захвърленост. Провокацията на абсурда е най-кратката и безкрайна дефиниция на философията му. Защото за разлика от общоприетата представа той отрицава философската парадигма, подкопава устоите й, прави я невалидна. Опровергава първото и последното основание. Използва афоризма като словесен изразител на своята философия. Защото афоризмът е най-прикритата форма на изповед. Защото краткостта задава параметрите на дълбочината. Защото изповедта е единствено допустимата ни човешка суета. Защото мълчанието ражда вопъл, когато „сълзите се стичат от Хималаите“.
Иронията на Чоран е жизнеутвърждаваща. Тъй както абсурдът е „законен, позволен, приемлив…“. Текстовете на натурализирания французин са своеобразна кардиограма на едно трескаво човешко съществуване, гласът на онемелия от отчаяние. Законодателят (подобно на Ницше) на една философия, която ex nihilo съгражда отломките на човешко, твърде човешкото от лоното на изначалната нищета. На света, чиито обитатели сме, трябва да се гледа като на най-добрия от всички възможни светове.
С утвърдителната ирония на Чоран казусът е по презумпция решен.
