Спомняте ли си онова чудесно време, в разгара на хормоналния растеж, когато нищо друго освен другият, а понякога и собственият ти пол не те интересува повече от слънцето и луната, когато пъпките са по-голямо зло от световния глад и когато няма такова нещо като твърде къса пола или твърде много стилизант на косата, а някакви зли учители по литература ни връчваха стотици страници елегии за отдавна умрели гърци, борещи се храбро пред отдавна изчезналата и може би никога несъществувала Троя заради някаква мацка на име Елена, и се опитваха да ни втълпят, че това е супервисока литература, надживяла векове и хилядолетия посредственост, яко заровила нокти в системата за обществено образование в световен мащаб?
Щяхте ли да се заинтересувате повече, ако Ахил беше тъпоумен мускуляга с леко хомосексуален вкус, Хектор беше импотентен, Андромаха – лесбийка, Парис е оплешивяващ книжен плъх, Елена е безлична доячка, Хекуба – дърта вещица отровителка, а Приам – развратен алкохолик, пъхащ се под полата на всяка женска, минаваща околовръст? Траките са козоебци, микенците – серийни убийци, троянците – разплути мъжеложци. Битките са не просто някакви неразбираеми единоборства, ами 3-д пръскалка за кръв в стил Спартак или Рим, или който и да ХБО сериал, а сексът не е никакъв мираж, ами всеки изнасилва всеки по няколко пъти, на всяко преминаване покрай забутаното му селце. Фън, а? Със сигурност щяхте да изядете Омира с кориците. Ама не. Както винаги, официалната версия за събитията е твърде обрана, скучновата и едноизмерна, малко романтична, твърде героична и много справедливо усмихната, с шепа богове симпатяги за разкош.
Е, в Троя на Дейвид Гемел богове няма. Ни едничък. Но разфасования, насилие, битки до пълно изтребление на всичко що диша от убавци с плочки в стил 300 – бол. Идеалният сценарий за следващия кървав сериал с прелестен метросексуален мъжкар, борещ се за семейството, света и идеалите си, докато влачи винаги красиви непокътнати девици към ложето с една ръка, а с другата размахва меч – непобедим убиец срещу вразите изродясници, за отмъщение на загубените приятели верни. Или някакъв такъв комерсиален холивудски шит, който ще се глътне лесно и ще задоволи жаждата за кръв, секс и неслучваща се реално справедливост у редовия зрител.
Но какво всъщност виждам аз в творението на Гемел? Исторически роман, напълно чист като жанр, нямащ нищо фентъзийно в себе си, предаден по канона през очите на страничните герои и личните съдби, придаващ повече човешки облик или животински такъв на всяко иначе скучновато име като Одисей, Агамемнон или Менелай, да речем. Уж различните видове гърци се ядат взаимно, насилват и убиват на ротационен принцип и най-вече – си вярват искрено, че всичко се прави в името на чест и справедливост. Чужденците винаги схващат саморазрушителния звук на избухваща бомба от тип „Ние сме различни, затова трябва да ви избием“, но разбира се, местните патриоти са последните, които го вдяват, и то не напълно. Ако ме питате – и досега техните следхилядолетни потомци не са много наясно, че разликата е само в мисленето, а кръвта и карантиите по плажа вонят еднакво, независимо троянски или микенски стомах ги е поизпуснал по пътя си.
Всички са воини, жени и мъже, възхищаващи си се взаимно, но и непропускащи да си сложат по някоя кървава огърлица, ако политическите възгледи и най-вече алчността го изискват. Времена на красиви хора, порещи се като зайци из земи с чудесен климат и кристално синьо море. Реализмът на Гемел е смущаващо точен и трилърен, разтуптява и не оставя незасегнати редовите читатели, оставени да си помислят за секунда, че те тази история за Троята я знаят. Нищо не знаете, приятели, тепърва ще отворите очите си и ще отмахнете покрова на героичността и готовите литературни анализи от 9 клас. Или от по-ранен клас беше? Обърква ме съвременната образователна система. И я няма розовопръстата зора, нито пък някой смутолевя нещо за гнева на Ахила Пелеев – всички са пушечно месо за хладно оръжие, помитащо съдби и сърца, ненаучени на нищо друго освен на мъст, война и похот.
Гемеловият прочит на Омировите стихове в далеч по-четивен начин е един от интересните случаи в книжния ми досегашен опит, в който се радвах малко повече от нормалното, когато избиват герои и от двете страни, и колкото по-жестоко – толкова по-добре. Щото герои тук значи безсърдечни масови убийци, дето в нормалните държави ги пържат на електрически столове. А в класическите трактати същите престъпници получават богато от пая на ореола на времето и символизма на успеха.
Гемел е жесток и мъдър разказвач, захванал погледа ни в менгемето на думите си и насочил немигащия ни взор към ужаса, безмислието и абсурда на войната с онзи студен и методичен описателен начин на гениите, след който казваш едно простичко „WTF правя с моя живот“ и пиеш едно голямо без лед, за да можеш по-бързичко да позабравиш. Блъсване в стената на реалността от нереалните дни със скоростта на разлютен кон. Как да се гледа на историята след това?
