Още като видях кой е романът носител на тазгодишните награди „Хюго“, проверих какво чета в действителност от всичко, което чета в момента, и както си подозирах, съм си все така хипнотизиран от популярната страна на жанра като модерно явление. Съществува една разлика между литературната и жанровата страна на фантастиката, която не може да бъде дефинирана правилно, без постоянно да прекрачваш мъглявите й граници и да съзерцаваш формите, родени в главите на главните виновници за това явление. „Стоманените пещери“ (The Caves of Steel) на Айзък Азимов е жанровата страна на фантастиката в колизия с темите и психологическите търсения на други фантастични, но далеч по-литературни образци. Ако приемем, че фантастиката е литература, а не упражнение по футурология или прогноза за времето, романът на Азимов, съжалявам да го съобщя на запалените му почитатели – сред които съм и аз, естествено, – не е особено блестящ световен пример. Ако обаче съотнесем темите му към движението, което ще укрепне с пълна сила от 60-те нататък, първото приключение на детектива от бъдещето Илайджа Бейли може да е и най-интересното нещо на света.
Илайджа Бейли на една от кориците на „The Caves of Steel“.
Горното не е встъпление към сравнение с тазгодишния носител на „Хюго“ за най-добър роман. „Redshirts“ е итерация на итерацията, в най-добрия случай изкупена от сегментирания си, но странно вълнуващ финал. „Стоманените пещери“ е спирка по отделния път на изключително плодовит писател, който дори и в началото на 50-те години търси своята голяма тема. Някъде по това време, в разговор със своя редактор и наставник Джон Кемпбъл, Азимов е заинтригуван от въпроса съвместими ли са криминалният и научнофантастичният жанр? Според Кемпбъл, радетел на твърдата научна фантастика, а по-късно и активен застъпник на по-съмнителни направления в науката като теориите за летящите чинии и парапсихологията, всичко, което се иска от писателя, е да изобрети достатъчно „факти“ от бъдещето, с което да разреши случая още с възникването му. Това, твърди той, изключва разгръщането на правдоподобна история. Азимов от друга страна поддържа идеята, че всичко опира до вече установените правила в криминалния жанр, които позволяват уликите да бъдат укрити в тъканта на историята и ефектът от произведението да остане същият. След което се заема да го докаже на практика със…
Историята
Първо не бива да забравяме твърдата си вяра, че фантастиката почти винаги описва съвременността, и „Стоманените пещери“ не е изключение от това правило. Америка от 50-те е процъфтяваща държава с многомилионни градове, където ефективността, изобретателността и колосалните ресурси са даденост, която обаче е изправена пред нерешените проблеми на равноправието на расова и полова основа. В едно още по-претъпкано, усложнено и урегулирано бъдеще на гигантски мегаполиси с двайсетмилионни населения, където проблемите на равноправието са си все така налице, Илайджа Бейли е редови детектив от нюйоркско полицейско управление, получил неочаквано назначение.
Непосредствено до Града Ню Йорк се издига така нареченият Град на спейсърите – неочаквана дори за жителите на Земята противопоставеност със собственото им минало. Спейсърите са хора, които преди повече от хиляда години са колонизирали над 50 планети в междузвездното пространството около Слънчевата система, но фактът, че са се доверили напълно на роботите и стерилните условия за живот, ги е направил уязвими въпреки огромната им технологична мощ – за тях претъпканите условия за живот на планетата са неприемливи, Земята е дом на осем милиарда души, а населението на 50-те външни планети е поддържано до минимум. Двете страни изпитват естествено недоверие една към друга и това е наложило прокарването на разделителна линия между двете култури, която неизбежно бива пронизвана от страх и любопитство. В такъв момент от историята на човечеството и точно когато спейсърите като че ли правят постъпки за повторно сближаване с родната си планета, като предлагат на жителите й да споделят с тях научните си познания за производството на хуманоидни роботи, на територията на града им е извършено убийство. Убит е създателят на първия робот – робот, който почти напълно прилича на човек. Тъй като на Земята има доста силни настроения срещу роботите, които непрестанно изтласкват още и още хора от работните им места, ситуацията е деликатна. И сякаш от никъде на Бейли възлагат да разреши случая, но при условието, че работи с представител на спейсърите, който за най-голям ужас на Бейли е не друго, а хуманоиден робот. И не само е хуманоиден робот, но е точно копие на жертвата на убийството, което ще разследват!
Оттук-нататък следва относително праволинейно, но с достатъчно усложняващи обстоятелства и лутания действие, водещо до сърцевината на проблема и финалното му разрешение. Верен на епохата и нейната чувствителност, Азимов запазва единствено за финала – под формата на триизмерен запис – грозната картина на разчлененото тяло на жертвата, което още веднъж ми напомни колко дълъг път е извървян до естетиката на насилието като основен похват в разказването. Както всяка научна фантастика и тази е постоянно на ръба да остарее безнадеждно, но Азимов е достатъчно далновиден писател и опитен учен, за да избегне опасността. Описанията на технологиите са сведени до абсолютния минимум, а когато са конкретни, описват взаимодействието на героите с тях единствено с лек, но авторитетен намек за научност (например алуминиевото устройство за възпроизвеждане на триизмерна снимка на местопрестъплението, чиято „атомна структура“ е променена по уникален начин, за да побере трансмисията от Града на спейсърите). Като се изключат роботите, в които от днешна гледна точка не виждаме нищо оригинално, с една-две идеи романът все още наистина впечатлява, но пък както се оказва, това не е благодарение на…
Героите
Тук, понякога в излишък, владее обичайната типизираност, без която и най-добрият разказвач не може да привлече вниманието ви. Като се започне от самия Илайджа „Лайдж“ Бейли – ченге от кариерата, издигнал се почти от нищото до следовател клас Ц-5. Бейли не се бои да залага на карта теориите и да следва интуицията си, дори когато теориите му се оказват напълно погрешни и му се налага да научи нещо ново по трудния начин. Той е представител на закона и разума с един-два семейни проблема. От друга страна Р. Данил Оливау – Р. за робот – е неговият идеален спътник в разгадаването на това нетипично престъпление, „свежата гледна точка“, прицелът, позволяващ ни да осъзнаем по-добре света, откъдето произхождат схващанията на Бейли. Данил е и катализаторът на промените, които ще настъпят в детектива, но най-вече носи в себе си зараждащата се „голяма идея“ на Азимов, просто още не може да разбере човечеството напълно. Всъщност в един великолепен момент на самоосъзнаване, все така в стереотипната си роля на безценна машина помощник, роботът ще произнесе най-интересните думи в романа:
„Не знам коя английска дума би била подходяща за психологическия факт: малодушие, съвест или състрадание. Запознат съм с речниковите им значения, но не мога да отсъдя.“
…и с това ще отвори широко вратата за най-зрелите поредици на Азимов.
С изключение на Данил и Бейли обаче всички останали са предвидливо изрязани от картон – от почти благоверната съпруга със своеобразен нрав, бунтуващия се син, претрупания от работа, отговарящ пред още по-голямото началство началник на Бейли, кресливата лелка от магазина за обувки, коварната низка твар от нелегалното терористично крило на „медиевистите“, до потъналите в академичните си интереси и идеализъм учени и от двете страни на барикадата. Което в никакъв случай не означава, че нещата са толкова зле, колкото ги представям: героите са изпълнени грижливо и изчерпателно за целта. В типичен стил и за по-късния си период Азимов обожава диалога и го използва докрай. Героите му общуват вербално, сюжетът се разкрива в разговора помежду им. Това работи толкова добре, че често продължителните описания на Града и разясненията за социалната страна на това бъдеще, въпреки че дори и за момент да не отегчават, изглеждат дежурни. Истинските герои – както се оказва, причината романът и до днес да привлича петици, четворки и по някоя бясна тройка от случайни феминисти в Goodreads – за Азимов са…
Големите идеи
Роботите. Градовете. Земята. Колонизацията. И едно убийство, което на пръв поглед няма как да бъде извършено поради уникалната бъдеща конфигурация на изброеното. Всяка една от тези идеи в творчеството на писателя заслужава отделен прочит. Най-близка до темата на романа, но само в зачатък, който ще се трансформира в Колонизация на Галактиката с напредването на поредицата за Бейли, е темата за Градовете. Градовете са Стоманените пещери, в които човечеството се е скрило от проблемите си в опит да ги разреши. На този етап колонизирането на околните планети е стигнало до задънена улица като процес, след като колонизаторите неочаквано са се оказали в състояние на изобилие и охолство благодарение на Роботите. Колонизаторите достигат възраст от триста години, в тях е изчезнал живецът за откривателство, имат какво да губят. В същото време на Земята проблемът с недостига на ресурси и свободно пространство се изостря все повече от наложената от страна на колонизаторите блокада и сляпото упорство на хората, изгубени в правилата на „класата“ и „ефикасността“. Земните жители мразят роботите, защото обезсмислят правото им да съществуват, колонизаторите мразят хората, защото в буквалния смисъл контактът с тях означава зараза и смърт. Роботите, все още непостигнали способността да „отсъждат“, са ограничени от Трите закона, безправни наблюдатели на човешката история.
От всичко това има изход и той е вплетен умело в…
Развръзката
Жанрът на класическата мистерия, с който се е заел авторът тук, не изисква от читателя сложни интелектуални упражнения. Всъщност един от основните похвати на този жанр предоставя цялата налична информация на читателя, но до последния момент го води по пътя към разбулването на загадката от гледната точка на „следователя“, с което го подканя да напусне себе си. Следователят невинаги разполага с всички факти и работата на писателя е улеснена допълнително, като нерядко се свежда до, умелото описание на опитите на извършителите на престъплението да заблудят сетивата на търсещия истината. Едва с разкриването на някои аспекти от възприятията на детектива читателят вижда логиката зад действията на убиеца. С това, както и с употребата на едно от големите достойнства на всяко запомнящо се литературно произведение – малко или голямо – главният герой израства. Някак в този случай, съзнателно или не, доброволно или не, Бейли успява да надмогне предразсъдъците си и след няколко завършили с провал опити – да различни ясно очертанията на престъплението. Развръзката е само прелюдия към по-голямата сцена и нейните герои-идеи в света на Азимов. Извършителят на убийството е разкрит, но действията му са предпоставка за промяна и в самата жизнена среда на Бейли. Пренаселената Земя може би е ключът към повторното колонизиране на Галактиката, който ще ни отведе във вселената на другите големи идеи: Империята, Фондацията и ключовата роля на роботите в съдбата на хората…
Тоест това не е краят. След „Стоманените пещери“ идва ред на „Голото слънце“ – втората книга от своеобразната трилогия за Илайджа Бейли.
Първо издание с твърди корици на „The Caves of Steel“.