Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost. Илюстрация: фрагмент от „Добрыня и змей“ (Русский музей), Иван Билибин.

Приказка

фентъзи

от Валентина Димова

Било не преди много време,
но някъде далеч от тук.
Смел момък тръгнал да превземе
опасна мощ от някой друг.

А този някой бил коварен,
той имал власт, слуги, жена.
Народът му бил благодарен,
че има покрив и храна.

Не знаел никой, че магия,
по-зла от всичко на света,
и дух, и разум страстно крие,
но нека после за това.

Та момъкът пристигнал тихо,
във скромен дом се подслонил,
разбрал, стопаните не биха
открили колко път е бил,

за да им върне свободата.
Гостили го с добра храна
и на трапезата богата
бокал оставили с мана.

Маната, казала жената,
ти дава сила, весел дух.
Юнакът близнал от маната
и бил за два-три мига глух.

Магията на господаря
той много бързо разпознал.
Нахранил се, не разговарял,
че време няма, проумял.

Направо тръгнал към двореца
да срещне своя мрачен враг,
а там сияйната принцеса
посрещнала го с поглед благ.

Обикнал момъкът очите,
по-сини и от езера,
видял във тях – умът промит е
от същата оназ мана.

„Девойко, ида при баща ти,
води ме, нося дар голям.
За тоз народ той непознат е,
но с радост тебе ще го дам.“

Тя припнала като кошута,
завела го при царя стар,
а той подплашен се залутал –
познал нечакания дар.

А момъкът ръце разперил
и огън блеснал между тях,
но съпротива не намерил,
а царят се превърнал в прах.

Разтичали се стражи черни,
пленили дръзкия юнак.
На царя вече мъртъв верни,
потънали все още в мрак.

„Що стори?“ – Младата принцеса
заплакала от все сърце.
„Ти ще откриеш пътя лесно“,
юнакът плеснал пак с ръце.

Тоз час фатален меч пронизал
незащитените гърди,
а мракът бързо се изнизвал
от бистро сините очи.

Принцесата видяла ясно,
разбрала със сърце, с душа,
че нещо силно и прекрасно
превърнало е в ден нощта.

И в миг усетила – баща ?
магьосник зъл бил техен цар,
а по дворове и площади
народът тичал, млад и стар,

съзнавали, че дишат леко,
че мислят чисто и летят
мечтите им така далеко,
като умити в благодат.

„Що сторихте? Убихте нея,
самата чиста светлина!“
Главата тежко се люлее,
а момъкът бере душа.

„Недей, прекрасна! Дай да видя
в очите ти безкрая само.
Тогаз спокоен ще си ида,
че свобода без жертва няма.“

Валентина Димова живее и работи в гр. Казанлък. Преподава вероучение и творческо писане на деца и младежи в ОДК „Св. Иван Рилски“. Ръководител на клуб „Светлини сред сенките“, който се занимава с писане, илюстриране и издаване на колективни романи.

Пише разкази от 7-годишна. Печелила е конкурси като дете, но вече не помни имената им. Откакто работи с деца, участва по-рядко в конкурси. Печелила е трета награда в международния конкурс „Златен кан“ с разказа „Зелените мисли на Уторпия“. Има публикации в местни и национални издания като списанията „Осем“ и „Обекти“. „Приказка“ е първият й стихотворен опит!

Прочетете и разказа „Нищо случайно“ от Валентина Димова.