(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

 

Легендата за Сперман

фантастичен разказ

от Симеон Христов

 

Безкръвното и най-вече мълниеносно завладяване на Земята на 21.12.2012 година изненада повече извънземните окупатори, отколкото самите земяни. За броени дни световните правителствата капитулираха, признаха се за победени и дори се натискаха да работят за тях. В известен смисъл хомо сапиенс бяха узрели за подобна участ, тъй като отдавна ползваха технологиите на пришълците. Малцина измежду хората проумяваха какво се случва, а знаещите вече не ги интересуваше, защото бяха близо до целта си – вечен или поне хилядолетен живот. Най-влиятелните хора на планетата и наследниците им от векове работеха по този въпрос, а нашествениците им го поднесоха даром. Иронията се състоеше в това, че го даваха на всички и по този начин лишиха преуспелите от триумфа им да го притежават само за себе си.

Пришълците тържествено се появиха след договорка със световните лидери, но същите тези, които от векове си играеха на конспирация с тях, останаха жестоко измамени. Мисионерите от мъглявината „Конска глава“ – така гостите наричат себе си – посветиха всички земяни в идеологията си и обезсмислиха извечните користни стремления на върхушката. Магнатите нямаше как да спекулират с парите си, военните не можеха да водят войни, а обещаното дълголетие рязко намали прираста на нови хора. Дори и най-ожесточените религии постепенно загубиха почитателите си и вместо народите да се заяждат кой помежду им е по-правоверен, сега възхваляваха Мисионерите.

Тези същества, които много приличаха на земяните, живееха по две-три хиляди години и не изпитваха или поне не показваха никакви чувства спрямо хората. В техните моралните норми геноцидът беше изключен, но решението им да обезлюдят планетата бе непоклатимо. За в бъдеще възнамеряваха да поддържат по няколко милиона от човеците за разнообразие, но настоящите милиарди бяха излишни: можеха да доживеят до дълбоки старини, но малка част от тях щяха да оставят поколение зад себе си.

Както казахме, Мисионерите много приличаха на хората: също като тях имаха различен цвят на кожата, но изглеждаха по-слаби и някак издължени. Фините черти на лицата им бяха загадъчно вглъбени и по свой начин красиви, което несъмнено допринасяше за успеха на делото им. При среща отблизо по-нестабилните жители на Земята веднага ги припознаваха за новите си идоли, захвърляха старите идеологии и подмамени от жаждата за дълголетие, се подлагаха на съответната операция: жените масово премахваха детеродните си органи, а мъжете се подлагаха на вазектомия.

Неусетно аборигените изоставяха семействата, променяха местожителството си по полов признак, а компютрите успешно заместваха човешката близост. Засипвани с нови и нови технологии, хората обърнаха взор към самите себе си и зачакаха дълголетието. Храна имаше в изобилие, защото Мисионерите дариха безценните си машини за въглеродни ястия, така че изчезна и напрежението между бедни и богати. Лишени от любов и от рожби, хората отдадоха обичта си на пришълците.

1.

Двадесет години по-късно, през лятото на 2032 година, по пътя към един от градовете на бившата Източна Европа се движеше странна процесия. Водеше я пълничък мъж, току-що навършил четиридесет и пет. Косата му бе снежнобяла, къса и щръкнала, като заскрежена от слана тревица, а самият той бе среден на ръст и всеки извисил се над него би забелязал особената плешивина по темето му с форма на геврек. Този родилен отпечатък придаваше леко мистичен вид на Спиридон Манов и често караше хората да шушукат зад гърба му. Следваха го две дървени каручки, теглени от по едно – също като косата му – белоснежни понита. На фона на рядко отминаващите автомобили с електрически двигатели това направо си беше представление. Разгърден, силно окосмен по гърдите, Спиридон махаше на всяка кола, покланяше се и сочеше към канатите на возилата си, където с едри букви на кирилица, бе изписано: „Ромео и Жулиета“ – новият прочит на Шекспир от Мисионерите. Представление на Кукления театър от Читалище „Жар“.

Спиридон Манов наложи на главата си моряшка шапка с две провиснали ленти отзад, изпъна орязаните си до колената панталони нагоре и продължи по прашното шосе. Напредналите технологии не привличаха този самотен артист и той обикаляше селище след селище, за да представя своето изкуство, както са го правели древните разказвачи на истории. В двете каручки носеше реквизита и своите кукли, а в главата си – куп забравени от хората приказки. Скалите край пътя все повече се извисяваха, скриха слънцето, а пътят рязко свърна надясно, за до го отведе в едно от усойните си стеснения.

– Спри! – закова го настойчив женски глас. – Кой си и какъв си?

„Започва се“ – с досада помисли актьорът и подхвана една от своите роли:

– Кой пита за великия Спиридон Манов? Дошъл съм с мир и истории, които да разкажа на всички.

– Тоя е смахнат! – отсече първата от жените, които се появиха измежду безразборно струпаните скални късове.

Тъмни впити бричове подчертаваха стройните й крака, а под прозрачната риза нагоре се откриваше не по-малко вълнуваща гледка. Лицето й обаче, с отсечени груби черти и присмехулни тъмни въглени за очи, не вещаеше нищо добро за мъжкото съсловие. „Поредната мъжкарана“, простена наум разказвачът.

– За къде си тръгнал с тоя цирк?

– Отивам, където ме води пътят… – решително отвърна Спиридон. – С благословията на безсмъртните Мисионери.

Последните думи явно охладиха яростта на предводителката, защото даде знак на спътничките си и те само го наобиколиха. Кукловодът многократно се бе срещал с подобни фанатици и знаеше, че жените са най-опасни: особено като тази командирка. Такива като нея вземаха властта в новите поселища и не даваха на никой мъж да припари натам. Те раздаваха правосъдие, имаха разрешение да прилагат сила, а ако попаднеха на опасен престъпник, викаха пришълците на помощ. И сред мъжете имаше подобни екземпляри, ала все пак намираше по-радушен прием. Все пак и той се водеше за мъж.

– Безобиден е – с презрение го изгледа втората по старшинство. Бе най-хубава от всички, с истински руси коси до кръста и с миловидно, почти момичешко лице.

– Върви след нас! – заповяда главатарката, даде знак на две от подопечните си да останат на пост и тръгна по шосето.

„Момин проход!“ – прочете Спиридон на избледняла табела, щом отминаха завоя и отбеляза мястото в паметта си, където картотекираше всяко населено кътче. От години обикаляше из родната си страна, известна преди промяната с името България, и не спираше да се удивява на красивите гледки. Преди пътуваше рядко и винаги с автомобил, а сега за добро или зло можеше да се наслади на всичко това пеша. Не му трябваше да блъска до седемдесет за пенсия, не се страхуваше от злодеи, а изкуството му осигуряваше храна и постеля, където и да замръкнеше…

Скоро го отбиха по отъпкан селски път и някъде след километър стигнаха до строени в редица дървени бунгала. Понитата надушиха водата зад тях и нетърпеливо затеглиха.

– Красиво е – опита да се разговори Спиридон с русата девойка. Бяха заобиколили къщичките и езерото пред него блестеше от следобедното слънце. – Сигурно има риба?

– Ще ядеш каквото има, човеко! – сряза го водачката, за която разбра, че се казва Елвира. – И престани да говориш с Ани, че ще отидеш при рибата. В първата постройка ще намериш храна – посочи му тя назад. – Виждам, че трябва да се погрижиш и за животните. Щом привършиш, ще се явиш на пристана, за да ни разкажеш историята си преди часът за вечерна молитва! Внимавай какво ще изречеш, защото господарката Мома-Кома има навика да ни посещава. Тя живее на отсрещния бряг и с радост ще чуе прочита на събратята си относно древната пиеса на Шекспир. Убеждават ме, че си безопасен, но много внимавай! Не вярвам на съществата от мъжки пол и съм се напатила от тях още преди промените. И най-малката задявка с някое от момичетата ще ти донесе нечувани мъки и прогонване завинаги от Момин проход!

Рязко се обърна, да подчертае заканите си, а Спиридон изтръпна: на колана й отзад кафенееше кобурът със страшното оръжие на мисионерите – парализаторът. Приличаше на револвер, но вместо с куршуми болезнено парализираше жертвата с виолетово лъчение. Според степента на облъчването тя се гърчеше с часове или дни, а той вече бе убеден, че тази жена няма да го пожали.

– Благодаря, сестро! – прошепна тихо, да не го чуе, разпрегна понитата и след като ги пусна да похапнат от избуялата трева край брега, се насочи към кухнята.

Отраженията на залязващото слънце се криеха във водата, когато артистът пристъпи на платформата. Десетметров коридор от тъмни дъски водеше навътре в езерото, а на внушителната правоъгълна площадка, навлечени с белоснежни роби, се бяха събрали двадесетина жени – временният страж на Момин проход. Вече знаеше, че се редуват през седмица на пътя; да пазят своята непорочност, както и други неща, които той така и не проумяваше. Жените се бяха наредили като ято, с Елвира начело, и припяваха химн за възхвала на пришълците от „Конска глава“. Хвалебствията, общо взето, се състояха от клетви за девственост, вярност и вяра в бъдещето. Не бе забравена и майката Земя, която трябваше да бъде лекувана от арогантността на хората, а това бе възможно единствено чрез тяхното тотално намаляване. След много години всяка лишена от органи жена можела да си ги възвърне и тогава щяла мъдро да помисли за поколение, ала видите ли – сега било време на пречистване.

„Що за свят стана нашият?“ – тъжно мислеше Спиридон, докато на лицето си изобразяваше възторг и сричаше думите на заключителната песен.

– Разкажи ни за пиесата? – прикова го гласът на Елвира, щом поклонението приключи.

– Мислех да ви я изиграя – смути се артистът. – За половин час ще построя сцената си.

– Ще я изиграеш в града, и то само ако я одобрим! – сряза го главатарката. – Искаме първо да ни я разкажеш. Тук и сега!

Дали от вечерната омара, или от думите й, Спиридон плувна във влага. Сетивата му надушваха клопката, която отдавна се затягаше около него, а оттук нямаше измъкване. Информацията, че господарката Мома-Кома живее отсреща, го вледени въпреки приятното време и той притеснено започна:

– Както знаете, пиесата се развива преди много години в една страна, наричана впоследствие Италия.

– Продължавай и говори по-силно! – насърчи го Елвира, но всъщност го скова още повече.

„Майната ти!“ – поздрави я вътрешно и верен на дарбата си, се взе в ръце. Вече не бе невзрачното мъжле с изпъкнал корем и повехнали рамене, а последният разказвач на истории. Тъмните очи излъчваха жар, носът му се изостри като на хищна птица, а родилният геврек на темето му блещукаше като венец от хиляди светулки. Възправи се срещу слушателите и продължи с школуван глас:

– В далечен град и в далечно минало живеели двама млади, девойка и момък – приказно красиви и горди с произхода си. Той бил Ромео, а тя се наричала Жулиета. От заможни семейства произлизали и се радвали на щастлив живот, докато не придошли бедите. Заслепени от суетата си, родителите и на двамата решили да ги задомят, да ги венчаят един за друг, а изобилните им внуци да наследят богатствата на двата рода. Как ли не се противели младите, ала напразно. Непреклонните родители държели на своето и сякаш нямало никаква сила на света, която да възпре безумието им.

За минутка Спиридон прекъсна речта си и огледа публиката. Винаги му прилошаваше на това място, защото вместо жадуваните протести и очакваните гнили плодове по главата си, получаваше сълзи и тъповато разбиране относно изкривената истина. За броени години дълголетните пришълци бяха съсипали дори и литературното наследство на човечеството и като нищо щяха да го изличат от планетата. В крайна сметка бе принуден да продължи:

– Тогава красивите младежи решили да сложат край на живота си. Погинали един до друг, за да покажат на света, че е време всеки сам да постигне въжделенията си. Така ние след толкова векове се убеждаваме, че още в древността е имало почитатели на Мисионерите, а Шекспир е бил литературен пророк!

– Добре казано! – изтри сълзите си Елвира. Бе толкова невероятно, тази корава жена да плаче? – А сега се качвай в лодката. Всяка вечер господарката Мома-Кома взима една от нас за разтуха, ала този път е предпочела твоята компания. Лично ще й разкажеш поучителната си история, а на сутринта, щом се върнеш, ще те отведем в града. Струва ми се, че пиесата ти ще се отрази добре на нашите посестрими.

Спиридон отново изпадна в смут. Едва сега забеляза приближаващата ладия, движена към пристана от невидими подемници – кървавочервена, с побита на носа конска глава. Не бе по-дълга от три метра, но му се стори, че може да побере всички беди на земята. Беше попаднал в капан.

2.

Ладията безшумно го носеше към развръзката. Заобиколи няколко вдадени във водата скали и след като прекоси по диагонал езерото, се насочи към живописен залив, обрасъл с ниски смокинови дръвчета. Земята под тях бе мека като килим – усети го при допира с голите си нозе, – а уханието наоколо бе като за последно вдишване. „Няма да посмеят! – мислеше усилено. – В идеологията им няма място за убийства и мъчения спрямо престъпилите повелите.“ Сковано тръгна по едва видимата пътека и след няколко завоя се стъписа от гледката: озова се в закрито с жив плет пространство, осветено от цветни еднометрови кълба, застинали неподвижно във въздуха. От тях нежната тревица малко синееше, а шареното каре по средата му напомни за пикниците сред природата, правени от хората, когато са били влюбени.

Обречено пристъпи към застланото одеяло, едновременно изплашен, но и любопитен от ставащото. „Грозде, истинско бяло месо от пиле, бутилка вино и много много цветя“, изброяваха мислите му. Почувства се поканен на значимо събитие и неволно закопча пред гърдите си вехтата риза. Придърпа накриво отрязаните крачоли към коленете си и седна в крайчеца на трапезата. Оставаше му само да чака.

– Спиридон Манов! – произнесе омаен глас зад гърба му. Страхът и опасенията се изпариха, изтласкани от чудните трели. Щом се извърна и я видя, пристигна блаженството. Такава красота бе достойна само за божествените създания: ефирна, само с воал, изтъкан от най-нежните нишки в сребро и осеян с разноцветни камъчета, пред него стоеше богинята на хубостта. Възбуждащо, неподвижно и загадъчно в спокойствието си, излъчването й го караше да се просне в краката й и да плаче от щастие… само защото я бе видял отблизо. Стройната фигура неземно го доближи и кулминацията дойде, щом изваяната ръка легна върху главата му. Обходи кръга, засветил отново от изпитаното вълнение, а после погали очите му. – Или да те наричам Сперман! Нали така се представяш на жените.

– Аз! Аз не разбирам! – отчаяно се чу той да казва.

Артистичното убежище, скрито навътре в същността му, бе отворило врати, за да скрие в него омагьосаните си възприятия и да продължи напред. Иначе щеше да се пречупи.

– Не разбираш, значи? – отвърна Мома-Кома. Пъхна в сочната си уста гроздово зърно и щом го схруска, душата на Сперман отново литна. Толкова привлекателна бе тази неземна жена. Това ли беше неговото изпитание? – А как ще обясниш факта, че откъдето и да минеш, зад теб остава редица от бебета? За няколко години си заплодил двадесет и седем жени. За твое сведение тази бройка се равнява на новородените из цялата Земя. Да не говорим, че другите зачатия се случват по най-затънтените места, където трудно достига нашето учение. Твоите обаче са тук – в моите владения!

– Аз съм само скромен артист – едва си наложи да отвърне той. – Откъде ви хрумна, господарке? Та аз толкова Ви обичам! – последното го каза по-лесно, защото имаше и доза истина. Не би отказал на такава красавица.

– Видяхте докъде ви докара това обичане! – констатира неземната. – Сега с теб, Спермане, ще поиграем на една ваша игра. Всеки ще зададе по един въпрос, а другият ще му отговори честно. Сам знаеш, че децата ти не са застрашени и ще доживеят до дълбоки старини. Примири се с това и забрави за още потомци. Естествено, ще продължиш с перверзните си лудории, но ние ще се погрижим по пътя си да не срещнеш повече детеродни женски.

Сперман трескаво преценяваше предложението. В крайна сметка се потопи мислено в близката вода и зачака да му хрумне нещо спасително.

– Как го правиш, е моят единствен въпрос? – извади го на сухо гласът. – Помисли си, докато разливам виното. Оказа се, че тази напитка ни допада.

В желанието си да получи отсрочка той надигна чашата и дълго пи от пенливата течност. Как можеше да сподели на една извънземна съкровената тайна: как нашествието им го завари в школата по вентрилоквистика на почитания от всички дядо Славейков. Горкият старец не можа да преживее окупацията и си отиде преждевременно, оставяйки го с твърде малко от наученото. Въпреки последвалите самостоятелни упражнения Сперман можеше да произнася с корема си само една-единствена дума. Останалото, което издаваше, бяха объркващи и често противоречиви звуци.

– Какво да правя? Разказвам приказки – удари го пак на отлагане той.

– Не ми пробутвай твоите приказки. – с ледена усмивка го възпря неземната. – Как примамваш жертвите си? Как ги принуждаваш да ти се отдадат, а после да разнасят името ти и да те почитат едва ли не като спасител на човечеството?

Ледът от усмивката й направи мост между двата свята, проникна в него през очите му и леко по леко започна да го обездвижва. Затова той смело наля нова чаша и след като постопли тялото и духа, направи хода си:

– Ще ти кажа, но при едно условие.

– Така да е, Спермане. Стига да не искаш още деца!

– Нека задам пръв въпроса си? – замоли я с последните остатъци от отиващата си сила.

– Питай! – доволно отвърна Мома-Кома. – Само един въпрос!

– Кажи ми как се нарича жената, която те е дарила с живот? Кажи ми думичката на вашия език и щом я науча, ще ти разкрия всичко.

Неземната насреща му, макар и дошла от звездите, видимо се смути. Красивото лице се напрегна, а после се сгърчи, забравило за своята решителност и мъдрост. Вече изразяваше недоумение.

– Не помня – възкликна Мома-Кома. – Толкова отдавна беше.

После се окопити и отново разкри изящните зъбки:

– Загуби, Спермане! Не мога да отговоря на въпрос, чийто отговор не зная, а ти се възползва от правото си да питаш. Твой ред е да отговориш.

„На всички земни езици думата е една и съща? – трескаво размишляваше Сперман. – Защо да не е същата и на езика на „Конска глава“? Взел отчаяното решение, той пое може би последния си земен дъх, стегна всички мускули по тялото си и я каза: „Мамо!“, произнесе с корема си, докато гледаше красивата жена в очите, а от устата му не излизаше никакъв звук: последва бебешки плач, заменен в края от веселото гукане на обичано дете.

Смущение и гняв, и най-вече изумление, се надпреварваха по обърканото лице насреща му:

– Какво направи с мен? – шепнеха устните, а изящните ръце, в началото бавно, но после пламенно, го привлякоха към себе си.

3.

Цял месец остана Сперман на другия бряг, а след още толкова Мисионерите си тръгнаха. След възстановяването на земния ред се носеха какви ли не предположения за тяхното заминаване. Едно от тях бе легендата за Сперман: за един самоотвержен мъж, нагърбил се да спаси човечеството. В стремежа си да събуди хората от Мисионерските сънища, той се амбицирал и спасил още една раса – на самите Мисионери. Дарявайки им първата рожба след хилядолетия на самовлюбеност, Сперман преоткрил смисъла на живота им и ги накарал да преосмислят духовните си критерии.

4.

Скоро отпразнувахме идването на двадесет и второто столетие. „Момин проход“ отдавна се нарича „Проходът на Сперман“ и всяка година, щом настъпи лятото, на близкото езеро се провежда събор. Идват хора от целия свят, пускат във водите миниатюрни ладийки с набучени по тях конски главички и молят духа на Сперман да ги дари с рожби: въжделенията за хилядолетен живот са отложени!

Симеон Димитров Христов е роден през 1958 г. в град Хасково, но от десет годишен живее в София. Практикува най-различни професии – едни сполучливо, други не. От шприцьор, сценичен работник и театър-майстор до организатор на художествени изработки. От седем години се занимава активно с писане. Има много литературни награди и отличия: трето място за разказ в Международната секция на Българските писатели – криминалисти (2010); второто място „По стъпките на лятото“(2011); награда за социална сатира в „Тера-фантастика – Бургас“; две номинации от Златен Кан; класиран в десятката на Българските фантасти за конкурса по случай годишнината на Агоп Мелконян; второ място на литературния конкурс в памет на д-р Димков-Лечителят (2012); Награда на публиката от Втория литературен конкурс „Състояние на полет“ (2012); Първа награда Литературен конкурс „Героизъм и безсмъртие“ (Славянско дружество -– България, 2013). През 2012 г. неговият роман „Букинистите“ се класира за финалния етап в конкурса на издателство „Бряг“, където предстои да бъде издаден. На фестивала за детско медийно изкуство (Варна, 2013) филм, заснет по разказ и стихове на Симеон Христов, печели Голямата награда „Арлекин“. Списание „Дракус“ – първа награда за фантастичен и първа награда за криминален разказ (2013г).