Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Изображение за илюстрацията по мотиви на: Лиляна Дворянова (фрагмент от корицата на „Прочетено в очите ти“ от Йовица Ачин).

 

Разказите на сръбския писател Йовица Ачин ще ви стреснат, объркат и очароват. Твърде вероятно е след прочитането им да изпитате удоволствие, но и малко страх. Лекотата, с която се чете Ачин, е равна по мащаб единствено на огромните пространства на необяснимото, неудобното и предизвикателното, които отварят историите му. Има и фантастични елементи, да. Но те са повече част от играта, отколкото ангажимент с жанра. Ачин не е от писателите, които се опитват да подредят късчетата от счупения модерен свят, но светлината, която хвърля в тъмните процепи между тях, е светлината на голям писател. Ако Павич ви е твърде отнесен и съноподобен, но харесвате особения Давид Албахари, Йовица Ачин е точно за вас. И ако „Престоят ми сред трампазлините“ не ви стигне, поровете в архивите на „Литературен вестник“ за великолепния разказ „Рецензия“.

Владимир Полеганов

 

Престоят ми сред трампазлините

фантастичен разказ

от Йовица Ачин

 

Това е препис на петната, получени под въздействието на мескалин. Предполагам, или това все пак е догадка, че произхождат от чудовището, наречено Ам-аМ и са, така да се каже, благодарствена грамота, една от многото, които съм написал на другите досега, защото без тях нямаше да ме има!

* * *

Измъкнаха ме от най-дълбокия ми сън и ме изпратиха да прекарам няколко дни от живота си сред трампазлините, които приличат на насекоми, а може и да са насекоми, защото въпреки богатия изследователски опит, който ми приписват, не бих казал, че са от нашия вид.

Естествено, веднага след като слязох на техния бряг, трампазлините знаеха с кого си имат работа. Приеха ме любезно, като надничаха в очите ми. Записвам, че са гостолюбиви.

През първата нощ, убедени, че по никакъв начин няма да успея да заспя, ми предложиха някоя от техните трампазлинки да ми прави компания. Не се осмелих да откажа на предложението им, израз на великодушие и на проявеното разбиране към моето положение на смъртно същество. Бях чужденец, но за трампазлините това понятие е непознато. Всичко им е близко, всички са им ближни.

Избраната трампазлинка бавно и мазно се приближаваше. Пътьом правеше завъртания, сякаш се събува, извиваше се разюздано пред ужасените ми очи, както умеят само най-изкусните гъсеници. Имах чувството, че е стонога, а може и да имаше сто крака. Тялото й беше покрито със ситни люспици, твърди като метал. Бяха електриковосини на цвят. Върху тях никнеха много тънки косъмчета,

зелени, зелени.

Страхът, погнусата в мен накрая избухнаха в буря от електрически импулси. Всяко косъмче на трампазлинката се сля с всяко от милионите влакна в моите мускули. Зноят на космите – със студа на люспите. И това жарко-ледено сливане продължи през цялата нощ. Само потръпвах. Нямаше шанс да мигна. Станах от постелята освежен.

Записвам, че по отношение на размножаването трампазлините са ненаситни. И че люспестата им броня има вкус на канела, а косъмчетата им напомнят цвета на карамфил.

* * *

На другия ден трампазлините ме разглеждаха с учудване. Не разбрах защо ме гледаха така. Както и да е, не вярвам, че заслужавах някакво удивление. По-скоро трябваше да ме презрат. Не знам защо заслужавам презрение, но го заслужавам. Може би защото през цялата нощ се възползвах сладострастно от тяхната женска, която сега носи в себе си плода на нашия мрачен разврат.

Всъщност ме гледаха така, сякаш съм един от тях, а не посетител със задачата да проучи техните тайни и да докладва за обичаите им.

Вечерта на същия ден, слънцето току-що бе залязло, в знак на внимание ми изпратиха за компания нова трампазлинка, за която бих казал, че е морско конче, ако не знаех, че става дума за истинско трампазлинско създание. Този път в мен нямаше съпротива, а пристъпих към нея с открито сърце. И естествено, това ми струваше много убождания, много стенания, всяко от които беше семе или яйчице.

Записвам за настойчивостта на моята еднонощна приятелка на зазоряване да положи в гръдния ми кош яйца, вероятно с убеждението, че тялото ми е най-доброто гнездо за нашето потомство. Едва устоях на нейните опити, а през деня удивлението на трампазлините към мен продължи с ненакърнен плам. Най-много изпъкваха в това отношение трампазлините, напомнящи на доста уголемени комари, на ръст два пъти по-едри от мен, с лице посипано със звезди и с горящи очи като на малариен комар.

* * *

Престоят сред трампазлините започна да ми харесва. Престанах да гледам на мисията да поживея сред тях като на задача, наложена ми отгоре. Или само ми се струваше, че променям отношението си, защото продължавах да изпълнявам дълга си съвестно, но някак неохотно. Най-големи усилия ми костваше задължението да записвам всичко.

На гощавката, организирана в моя чест, ме накараха да изям някои от трампазлините, които представляваха истински паяци от най-различни видове, пържени и печени, напих се и с вино, за което съседът ми по маса обясни, че е изискана напитка от изцедени въшки и молци по рецепта, стара колкото цивилизацията на трампазлините. Вече бях толкова пиян, че не запомних рецептата и не успях да я запиша. Но записвам, че трампазлините са умерени в яденето и пиенето, макар че могат да останат на трапезата през целия ден и до късно през нощта. Записвам и че са мили.

* * *

Когато ме настаниха в леглото, докато светът се въртеше и превърташе в главата ми, с последните проблясъци на разума ме осени мисълта, че тази нощ ще бъда пощаден от по-нататъшното им гостоприемство, когато до мен се притиснаха три от най-хубавите женски: черна месна муха, прекрасна непълнолетна пеперуда и горска оса. Приковаха ме помежду си. Не си спомням какво се случи след това. Слънцето беше високо в небето, а аз преливах от сила, когато скочих от леглото, влажно от слюнки, и промърморих някаква благодарност на красавиците за страстната игра. Те бяха разтеглили широко устни в беззвучен смях и подскачаха край мен. После навсякъде по тялото си забелязах драскотини, по които кръвта вече беше засъхнала.

Това беше последният ден от престоя ми сред трампазлините. Бях научил всичко, което бе възможно, за тази непозната форма на живот, основаваща се на безгранична любов и освежаващо чифтосване.

* * *

Върнах се вкъщи горд с извършеното и отново потънах в сън, който продължих точно от мястото, където ме бяха прекъснали с поканата за експедиция на острова на трампазлините. Вярно е, че продължението не беше така спокойно както началото, а бе накъсано като пламъче на вятър, което всеки миг – аха да угасне. Докато се гърчех в треска, видях себе си отново да записвам нещо. Погледнах по-добре. Пишех, че чрез мен най-сетне е започнало нашествието на трампазлините срещу нашия свят, чиято съдба е предрешена.

Щях да се събудя болен, съсипан, а лекарите, дошли да ме прегледат, щяха да ми кажат, че за болестта ми няма лечение, че този вид зараза все още е във фаза на изследване, че не ми остава много време и най-добре да се сбогувам с всичко, докато все още имам възможност да го сторя.

Записвам в мислите си под пламъка на гаснещата свещ, че пропуснах невероятния и изключителен шанс да остана завинаги при трампазлините и да живея вечно, защото трампазлините са безсмъртни, а женските им са несравними в някои неща, добри опрашвачки, точно както и мъжките, можете да ми вярвате.

Също щях да запиша и че не съм пропилял шанса си, защото така се научих да живея сред трампазлините, и щях да допиша: също, също и че може би не съм пропуснал шанса си; тъй като и без това не разполагам със сигурни доказателства, че съм го пропуснал, защото, бога ми, такъв шанс не е за изпускане.

 

Превод от сръбски: Русанка Ляпова

 

 

Прочетено в очите ти, от Йовица Ачин

 

Престоят ми сред трампазлините, из „Прочетено в очите ти (разкази на свещ)“
от Йовица Ачин
се публикува в електронно списание „Сборище на трубадури“
със съдействието на изд. „Ерго“

 

Йовица Ачин (р. 1946, Зренянин) е литературен критик, преводач, есеист и разказвач. Склонен към експериментиране и смесване на литературните жанрове, в неговата творческа интерпретация литературата е синтетично състояние на духа, което абсорбира в себе си всички изкуства и форми на говорене. Автор на „Политиката на паяка“ (1978), „Поетика на лудостта“ (1986), „Поетика на лъжата“ (1991), „Пеперуден съновник“ (1993), „Извънземни явления“ (1999), както и последните му творби „Еротичен речник на сръбския език“ (2003) „Дневник на прогонената душа“ (2005). Разказът „Престоят ми сред трампазлините“ е част от сборника „Прочетено в очите ти“ (2006, Виталова награда за книга на годината).