Водещ на рубриката „Ревю“: Ана Хелс. Текстът участва в Конкурса за авторско ревю на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници в конкурса.

[starrater tpl=45 read_only=1]

Принцът на тръните – Марк Лорънс

от Атанас Николов

Да накараш публиката да те намрази е сравнително лесно. Да й се харесаш не е толкова лесно, но е постижимо. Но за да успееш да предизвикаш противоречие както в тълпите от фентъзи читатели, така и на личностна, морална основа… Е, за това се иска допълнителен талант, който Марк Лорънс е развил до съвършенство.

„Разделената империя“ е трилогия, първите две части от която са вече на българския пазар. Подхванах „Принцът на тръните“ още когато беше само една намразена от много и обичана от малко книга. Тъкмо това обаче ме накара да я започна, защото обикновено онова, което масата мрази, заради собствените си морални разбирания, се оказва цяло съкровище в същността си.

Изпълнена с огромно количество натурализъм, брутални сцени и чиста проба психопатия на моменти, историята е болезнено реална, често засягаща личните ни представи за света и доброто у хората. Това не е една епична приказка с архетипни герои, които застават на двата края на черно-белия спектър. Тук спектърът изобщо не съществува. Няма персонаж, който да не заслужава смърт, но в същото време толкова лесно се привързах към много от тях, че друг на мое място би изпитвал вина, след като установи, че подкрепя превъплъщение на злото, а след това би се изтерзавал, защото е осъзнал, че той самият не е по-малко зло същество от описаните в книгата. Авторът успява да изкара наяве онова в нас, което обичаме да мразим във всички останали. И го постига много умело – с невероятна проза, която просто оставя добър вкус в устата, дори когато ни горчи от събитията.

Историята в книгата е представена в първо лице, от гледната точка на Йорг, тринадесетгодишен младеж, за когото няма да сбъркаме, ако го наречем психопат с мания за величие. Обещал си е да стане крал преди петнадесетия си рожден ден. Преди да се стигне до там обаче, действието ни е поднесено в две времеви линии – когато Йорг е на тринадесет, и четири години пред това. Втората линия започва, когато едва деветгодишен протагонистът става свидетел на убийството на майка си и по-малкия си брат. Събитие, което се превръща в самата същност на главния герой. Толкова го извращава, че още в първите страници четем как този почти хлапак, заедно с неговата група главорези, след като са нападнали и разграбили село, решават да си поиграят с намереното. Йорг убива водача на селото и изнасилва дъщеря му.

Главен проблем за мен беше фактът, че едно тринадесетгодишно дете може да е начело на разбойническа група, да им е взел страха, да убива безнаказано, че и да изнасилва жени. Изглеждаше ми прекалено нереалистично на фона на целия реализъм в книгата. Но след известен размисъл, осъзнах, че тринадесет и малко по-късно четиринадесет години са били достатъчни някога, за да се смята някой за боеспособен и годен за разплод.

Няма да си кривя душата, истината е, че в много моменти от книгата ми се е искало някой просто да прекърши вратлето на нашия главен герой. Но с откриването на повече събития от миналото му, осъзнах, че ние самите не сме много по-различни от него и тогава започнах да си давам сметка, че това не е просто някакво фентъзи с нестандартна история. Има редове, които си струва да бъдат цитирани многократно, просто защото са толкова приложими и към днешното време.

Тук следва да отбележа, че светът в книгата е нашият или много еднакъв на нашия. Споменават се древногръцки философи, съществува някаква форма на извъртяно с годините християнство, дори картата наподобява Европа. Тъкмо затова се вижда, че авторът всъщност е много ерудиран човек. Книгата е изпълнена с тънки шеги и препратки към събития от нашето минало, както и нещо, което малко хора забелязват – библейски хумор. Саркастичното отношение към религиите и християнството в частност е напълно очевидно, но само за запознатите стават ясни по-детайлните закачки. Като човек, който изучава Библията, нямаше как да не ми направи впечатление доброто познаване на религиозната книга, което има Лорънс. Много е трудно да не отблъснеш хората в днешно време, ако открито влагаш такива неща в произведенията си, но Марк успява не само да мине между капките, но и да разшири представите на хората покрай бързината на действието, а това за мен беше приятна изненада и истинска наслада за ума. От цитати на източни учители до думи на Чърчил, всичко е поднесено внимателно и в точните моменти, така че да не минем през редовете просто така.

Като капак на всичко, книгата е изпълнена със самоирония, черен хумор и отричане от всяко съжаление. Тонът е измамно лек, посланието – истинско. Най-сериозният минус на книгата е, че не могат да се развият напълно всички персонажи. Йорг търпи голямо развитие, но повечето от другите се променят някак незабележимо и макар да знам, че това се дължи на разказването изцяло от една гледна точка и то от първо лице, все пак е жалко да се остави потенциалът на толкова интересни герои, които се надявам и вие да откриете.

След всичко казано, трябва да се отбележи, че книгата не е за всеки. Ако трудно понасяте сексуални сцени, изнасилвания и убийства за забавление, тогава това не е вашата поредица. Ако обаче нямате проблем с това и искате нещо оригинално, играещо си с моралните ви възгледи и съвестта ви, каращо ви да се чувствате безпомощни в един истински жесток свят, разширяващо мирогледа ви и поучавайки ви почти недоловимо, е – тогава Марк Лорънс и „Принцът на тръните“ е за точно за вас. А следващите две книги са дори по-добри.

Прочетете всичко за конкурса и ни разкажете за любимата си книга.

Принцът на тръните, от Марк Лорънс