Разказът е носител на Специалната награда на сем. Мелконян и приятели и е отличен на 3-то място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2014. Следващата седмица очаквайте „Студената планета“ от Петя Колева, класиран на 2-ро място в конкурса. Оригинална рисунка за илюстрацията: Николай Трошин, Ольга Дейнеко.

 

Две минути вечност

от Васил Джамбазов

 

Влакът пристигна навреме. Малката порутена гара изглеждаше депресиращо на фона на мрачното небе. Дъждът почти беше спрял и само леко росеше. Павел реши да тръгне пеша, докато го пресрещне брат му с колата. Щеше да му дойде добре след пътуването.

Гарата беше на 3 километра от селото. Пътят минаваше покрай изоставен химически завод. Чувал беше истории как след голяма авария преди години по времето на старата власт бил затворен и сега се рушеше. Два комина стърчаха самотно на фона на сивото небе.

Вървеше вече десетина минути, когато дъждът се усили внезапно. Едри капки започнаха да удрят лицето му. Разпъна чадъра си. Часовникът показваше 18:21. Брат му трябваше да дойде след минути, нямаше смисъл да се връща до гарата. Слабият дъжд се превърна в порой. Вече едва виждаше през водната стена. Нагази в кал и прокле решението си да повърви. След минути беше целият мокър и сам сред нищото. Започна да го обзема някаква странна паника. Стъпи накриво, препъна се и падна. През дъжда забеляза отляво разрушена постройка. Нощта се спускаше и вече почти нищо не виждаше. Старият асфалтов път беше осеян с опасни дупки, закрити от водата. Падна в една и почти загуби съзнание. Надигна се и през пороя съзря светлина от прозорец.

Захвърли чадъра и се затича към светлината. Искаше да се скрие. През плексигласовия прозорец не се виждаше вътре, само дочу музика и пиянско пеене. Павел нахлу, без да почука.

Вътре в неголямото помещение, приличащо на заводски стол, имаше банкет. Десетина мъже бяха насядали на стари пластмасови столове около двойка метални маси с издупчени от цигари карирани покривки. Повечето бяха във военни униформи, няколко носеха бели престилки. Най-едрият от мъжете имаше огромни мустаци и свиреше на акордеон. Другите пееха.

Песента секна и всички обърнаха учудени погледи към неочаквания гост. Мълчанието продължи няколко секунди, след което Павел започна канонада от извинения за нахлуването и за невероятния порой отвън. Мъжете се спогледаха и този, който носеше офицерска униформа, стана и дръпна стол. Подкани Павел с ръка да седне и му напълни чаша.

– Няма страшно, всичко е наред – бащински му каза възрастният мъж. Павел го оприличи на полковник. Всички останали се усмихнаха някак кисело за миг, след което мустакатият мъж опъна отново акордеона.

– Къде се намирам? – попита Павел.

Полковникът се засмя и не отговори нищо. На свой ред го попита как се казва и откъде идва. Павел се надвикваше с акордеона в разказа си.

– Само да спре дъждът, и си тръгвам…

Полковникът се усмихна вяло и се загледа с невиждащ поглед в чашата си.

– Какво празнувате? – попита Павел.

Полковникът посочи стената, където висеше транспарант с първомайски лозунг.

– Но… но… сега сме ноември – промълви Павел. В този миг музиката спря, всички погледнаха часовника на стената и замлъкнаха – показваше 21:41.

Някъде под земята се чу силен съскащ шум. Бързо се усили и цялата стая се разтресе. Павел помисли, че е земетресение. Стана от стола и тръгна да излиза. Реакцията на останалите го озадачи. Всички гледаха с някакво бездушно спокойствие. Мустакатият мъж вдигна чашата си, изля половината върху клавишите на акордеона и извика:

– Да пием за новия член на нашето вечно празненство!

Бутилките паднаха от масата, докато стаята се тресеше неистово. Павел беше ужасен от сюрреалистичното спокойствие на хората и изкрещя:

– Да бягаме!

– Няма смисъл, ела тук – спокойно каза Полковникът.

Последва чудовищна експлозия. Светът се завъртя като цветен калейдоскоп и всичко се сля в безкрайна чернота…

Павел се надигна от локвата и през пороя съзря светлината от прозореца.

– Какво, по дяволите става, тук? – каза и тръгна към светлината.

Същият плексигласов прозорец, същата къщичка, същата музика. Нахлу, без да почука. Същите хора около същата маса. Полковникът се надигна от мястото си.

– Спокойно, Павка. Нека ти кажа накратко – това тук е военна база, в бункера отдолу се зарежда ракета с гориво. След две минути ще последва мощен взрив. Но някак сме затворени в кратък отрязък от време, като същите събития се повтарят вечно. Дори помним случилото се в предишните. Не си първият, влязъл в цикълa, затова се успокой, измъкване няма…

Мислите в главата му се изпариха.

– Не, не може да е вярно…

Излезе навън и се затича през полето, спъваше се, падаше и пак тичаше. Земята започна да се тресе. Павел спря и видя в далечината автомобилни фарове. Взривната вълна го подхвана и го хвърли във въздуха…

Влезе отново без да почука. Никой не му обърна внимание, акордеонът свиреше, бутилките дрънчаха. Полковникът напълни чаша. Павел я изпи и се заслуша в пиянската песен. Свистящият шум започна да се надига под земята…

– Трябва да направим нещо! – изкрещя истерично Павел, след като нахлу. Всички го погледнаха. Полковникът пак напълни чаша.

– Няма какво да направим. Просто продължаваме да пием. Пробвахме всичко, но отрязъкът от време е много кратък. Един безкраен двуминутен празник.

Павел хвана една бутилка, разби я в земята и кресна:

– Трябва да спрем зареждането на ракетата и експлозията!

– Имаш две минути да стигнеш до бялата постройка по пътеката вляво от входа. Вътре отвори металния шлюз на пода и слез по стълбата. Наляво, после надясно, следват две врати. На таблото има шалтер. Втората врата е заключена и трябва да разбие. Така и не намерихме ключа. Две минути не стигат. Но сега няма да стане.

Стенният часовник показваше 21:42, а някъде под земята се чу свистене…

Павел се изправи от локвата и се затича към бялата постройка. Падна няколко пъти, но успя да стигне вратата. Отвори металния шлюз на пода и заслиза надолу. Бетонният под започна да се тресе. Миг по-късно експлодира.

Със всеки следващ опит беше по-бърз и успя да стигне втората врата. Изрита я с все сила. Ядът, вложен в удара, накара вратата да отхвръкне. Съзря прекъсвача и протегната ръка към него. Светът изчезна в ярка експлозия.

 

Намериха Павел след два дни, паднал на пътя, водещ към бившият химически завод. Лекарското заключение беше „мозъчен кръвоизлив“.

Странното в случая беше, че тези, които го откриха, разказваха страшни истории за това как лицето му било застинало в гримаса на ярост, а дясната му ръка била изпъната напред, сякаш за да сграбчи нещо.

 

Васил Джамбазов е роден и израснал в град Павликени. За момента „почти“ завършил магистър по информатика във Великотърновския университет. Работи в сферата на информационните технологии от четири години, но истинската му страст остават книгите и музиката.

 

Конкурс за кратък фантастичен разказ
по повод годишнина
от рождението на Агоп Мелконян
(2014)