Библиотека Български разкази Конкурс Агоп Мелконян Конкурси

Студената планета, от Петя Колева – фантастичен разказ

Илюстрация към Студената планетна, от Петя Колева -- фантастичен разказ


Разказът е отличен на 2-ро място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2014. Прочетете разказа, отличен на 3-то място, „Две минути вечност“ от Васил Джамбазов. Следващата седмица очаквайте „Машина за истории“ от Яница Христова, класиран на 1-во място в конкурса. Оригинална рисунка за илюстрацията: Vacuum cube transparent, от Clarence Risher (CC: BY-SA).

 

Студената планета

от Петя Колева

 

– Мирославе! Миро! Пак са тука!

Лицето на баба ми не е кой знае каква гледка и без да се взирам в него от десет сантиметра. Дъхът й е смесица от ментови бонбони и чубрица. Това обяснява последната част на кошмара, от който ме изтръгва грубото й разтърсване – как се опитвам да тичам, преследван от растениеподобно чудовище на скейтборд, а краката ми затъват до коленете в мека дъвка и то ме настига без никакво усилие.

– Мирко! Пак са тука – извънземните!

Избутвам я не особено деликатно и се надигам. Тук съм от една седмица и оттогава не съм се наспивал. И ми е писнало. Майка ми трябваше да се върне от поредния симпозиум вчера, но вместо това телефонира.

– Ще си при баба ти още три дни – нали не объркваме нещо?

Не, не обърквате! Само дето пропускам втората лекция на гостуващ професор. Антрополог от световна величина с полево изследване сред ескимосите от племето пангниртунг. Живял с тях половин година, а сега ни идва на крака в Софийския университет. Нищо не обърквате!

Халюцинациите на баба ми също са достойни за изучаване, между впрочем.

Вече съм станал, треперя по боксерки, докато шляпам след нея в мразовитото януарско утро. Набутвам я в стаята й.

– Лягай, бабо, сега ще ти донеса още дърва за печката – ей тука пред вратата ще ги оставя… Нали не е угаснала?

– Не е, Мирко, не е… ама те обичат топлото – казвала съм ти, – това е, което ги привлича… На тяхната планета цяла година е студено, а си нямат дърва вече, затова са тука – да се размножават на топло, нашата зима им е сезонът за размножаване… Влез де, може тоя път да ги видиш – малки едни, сини, – да не кажеш, че съм луда…

Че е луда, луда е. Но поне не се налага да я обслужвам. Готви си, яде, мие се. Сама си изхвърля нощното гърне. Само с ума не е наред. Първите дни се опитвах да говоря с нея, влизах, оглеждах стаята.

– Никого няма, бабо Мире, спокойно… – Кръстен съм на нея, между другото.

– Ами скриват се, защото мойта стая искат. Заради калорифера е – топлиш се на ток, затова се крият от тебе. Жив огън търсят…

На третия ден спрях да надничам и да я успокоявам. Няма смисъл. Нищо не може да я разубеди – тя си ги вижда.

Надувам радиото в ледената кухничка и паля газовия котлон. Така и така съм станал – ще й сваря чай и едно яйце за закуска. Запарвам липовия цвят, който брахме лятото – за една бройка щях да си счупя врата от амбиция да ошушкам най-високия клон. После кипвам в кафеничето смесицата от ръж, леблебия и кафе, която баба Мира ме научи да пия като малък. В нейна чест добавям и щипка сол, както правеше тя. Вкусът не е лош. Само малко особен.

– Мирко! И кафето ги привлича!

Подскачам и разливам част от съдържанието на чашката по пуловера, с който спя. Промъкнала се зад мен и ме гледа с широко отворени очи.

– Бабо, стига вече! Направих ти закуска.

Обелвам яйцето и го нарязвам на четири в чинийката до сиренето и намазаната с масло филийка. Тя я поема с набръчканата си ръка.

– Казах ли ти, че ще снасят – само че техните яйца са квадратни, големи, във всяко има по три извънземни, сплетени на плитка. И като се излюпят, ще ме ядат, докато закрепнат… отвътре ще ме ядат, докато ме свършат! Яйцето ще можеш да го видиш – то няма как да се скрие!

– Добре, добре – побутвам я да се прибира на топло, отнасям кафето в стаята си, оставям го на шкафчето до леглото и включвам калорифера.

За мен няма опасност, да – топля се на ток. Ония от студената планета ядат само тия, дето са на дърва. Толкова съм изморен!

Мрачно отварям първи том на „АВС на етнологията“. Трудно ми е да се съсредоточа, но зачитам.

„Какъв е генезисът на тази удивителна концепция? Защо едно или друго божество или дух се спира именно на това, а не на друго лице и прави именно него свой избраник? Какви са мотивите за тази специална симпатия?“ *

Статията на Щернберг за избраничеството в религията постепенно ме унася, въпреки кафето. Заспивам.

 

– Мирко! Събуди се!

Въпреки че изглежда немощна, баба ме раздрусва доста убедително.

– Мире, снесоха!

Сядам в леглото, бесен съм. До устата й отляво има парченце сирене.

– Ако не горях дъб, нямаше…

– Абе ти ще ме оставиш ли да се наспя бе! – изкрещявам.

Посягам да я отблъсна назад, тя се хваща за раменете ми.

– Като сложих дъбовото дърво в печката, и снесоха, ела да видиш яйцето! Под масата е, квадратно, синьо, прозрачно…

Нещо в главата ми прекъсва, спирам да я чувам, устата й продължава да се движи, парченцето сирене пада и на бавен каданс се затъркалва по блузата й, а кокалестите й пръсти, забити в раменете ми, ми причиняват болка.

– А-а-а-а-а! – изревавам срещу нея и я блъсвам с длани в гърдите, тя се откопчва от мен и полита назад, пада. И млъква.

Яростта ми изчезва така внезапно, както се е появила. Скачам и коленича до нея.

– Бабо! Бабо Мире!

Пъхам длан под главата и я повдигам. Очите й са затворени и лицето й е смущаващо спокойно. Паникьосвам се. Нещо мокри ръката ми, издърпвам я и поглеждам – червено. Хвърлям се към мобилния.

– 112 слуша!

 

Полицаят е висок и пълен.

– Чакаме линейката, макар че… – не довършва. – Име и фамилия? Каква е връзката ви с пострадалата? Какво точно се случи?

Седя на леглото и отговарям като насън. Едва чувам гласа си. Записва всичко в малък тефтер. Поглежда ме.

– Между другото, в стаята й под масата има прозрачен син куб. С нещо като плитка вътре. Знаете ли какво е това?

Последното, което виждам, преди да изгубя съзнание, е малко синкаво тяло, мярнало се за миг в коридора.

 

* Из „АВС на етнологията“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1992 – Бел. а.

 

Снимка на Петя КолеваПетя Колева участва за пръв път в подобен конкурс. Досега не се е занимавала с нищо, свързано с литература. Работила е като видеооператор, тонрежисьор, търговски представител, готвач в аюрведична кухня, уличен артист. В момента подготвя сборник с разкази.

 

Корица на Конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян (2014)

Конкурс за кратък фантастичен разказ
по повод годишнина
от рождението на Агоп Мелконян
(2014)

 

9 comments on “Студената планета, от Петя Колева – фантастичен разказ

  1. Претупан е краят, което е нормално с оглед на правилата, иначе е добре.

  2. И още един коментар, за да стане навалица. Аз малко съм като един чукча, дето е писател, а не читател, както и повечето участници, явно, така че щом съм прочел нещо от край до край значи, че ми е харесало.

  3. Много е увлекателно даже! Краят наистина е малко неясен, но разказчето е хубаво

  4. Аз нямам такъв проблем с финала, но в интерес на истината най-вече харесвам заглавието и мисля, че заслужава втори поглед. :)

  5. Разказът е увлекателен.Хареса ми,но не разбрах къде е фантастиката…Това си е чиста реалност.

  6. „Последното, което виждам, преди да изгубя съзнание, е малко синкаво тяло, мярнало се за миг в коридора.“
    Имате ли такива вкъщи? :)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.