Издателство „Бард“ натрупаха чудесен опит с представянето на български език на Робърт Силвърбърг. В каталога им има романи както от експерименталните, така и от класическите периоди на творческата му кариера. Затова ми се стори съвсем логично следващият щрих към тази интересна и провокативна картина да е публикуването на най-мащабния му проект – сагата за планетата Маджипур – в поредицата им „Велики майстори на фентъзи и фантастика“. Надявам се това, което започва с преиздаване на любимия на много читатели „Замъкът на лорд Валънтайн“, да стигне до издаване на пълната поредица, която от миналата година вече наброява осем тома с романи, разкази и повести.
През 1952 г. историята на Джак Ванс The Big Planet дава на фантастичната литература един от най-впечатляващите за читателя и удобни за автора на приключенски истории образ – този на огромната планета, която е не-обходима, почти немислима и практически безкрайна. Три десетилетия по-късно Робърт Силвърбърг взима този образ и създава своята планета Маджипур, чиито океани са толкова дълбоки, че в тях могат да потънат цели планети с нормални размери. А по бреговете на тези океани, в гъстите джунгли на континентите и по върховете на чудовищно високите планини има градове, населени с раси от всякакви светове (това също ни връща към Джак Ванс и неговата „Планета на приключенията“), повечето съвсем нечовешки.
Но истинското лице на Маджипур е това на метаморфа. Огромната планета е родното място на същества, които могат да приемат формата на останалите и да имитират поведението им. Повечето истории за Маджипур са истории с метаморфи. Този детайл (защото в някои от романите и повестите от поредицата е наистина само детайл) откъсва Голямата планета на Силвърбърг от приключенското и я пренася в психологическото и политическото. Всеки разказ от този свят е многолик. Всяка история показва, че фантастиката вече всъщност е друга.
Промяната се вижда дори на „техническото“ ниво поредица. Интересно е да се проследи как първите романи са по-скоро сайънс фентъзи, близки до Ърт на Джийн Улф и Дарковър на Марион Зимър Брадли, а по-късните – един вид квазиисторическо фентъзи, нещо като „Песен за огън и лед“, но с метаморфи. Но това не отразява просто жанровия (и може би донякъде пазарен) нюх на Силвърбърг, който винаги е насочвал и оформял кариерата му така, че той да е винаги, по думите на Азимов, на няколко крачки пред останалите фантасти. Това е убедителна промяна във фокуса на разказа от едно по-съвременно към едно отминало общество, защото никоя история не е истински жива, ако е разказана само тук и сега.