Натъкнах се на поредицата „Железните феи“ от Джули Кагава преди няколко години, докато си ровех безгрижно из Goodreads, търсейки си нещо интересно и различно за четене. Резюмето ме заинтригува до някаква степен, но тъй като все пак това беше тийнейджърска поредица, а те имат неприятното свойство въпреки похвалите изписани на задната корица да се оказват пълно разочарование (визирам „Паднали ангели“ на Лорън Кейт, която всеки сериозен читател на фентъзи трябва да избягва по всякакъв начин), направих това, което обикновено правя в подобни случаи. Намерих си книгите в интернет, разрових се, прочетох от тук от там и реших – да, мога да си позволя да дам 30 лева и отгоре за тази поредица. Ще попитате защо?

Заради говорещата котка.

Въпреки недостатъците на повествованието и героите не останах разочарована. В центъра на по-голямата част от историята е Мегън Чейс – обикновено, невзрачно момиче от Луизиана, чийто баща е изчезнал преди години, а пък майка й се е омъжила повторно, и то не за кога да е, а за свиневъд. Това не я прави много популярна в училище, а като прибавим и износените й дрехи и неодобрението на доведения й баща към модерните технологии, си е жив кошмар за всяко почти навършило шестнайсет години момиче. Но пък приятелят й Роби Гудфел, а.к.а Робин Гудфелоу (който е чел „Сън в лятна нощ“, веднага ще се сети), винаги е до нея да я развеселява с номерата си.

Всичко обаче тотално се променя, след като малкият й полубрат Итън внезапно от миличко детенце се превръща в непознато страшилище, поне в очите на Мегън. И естествено, разкритието не закъснява – Итън е бил подменен с дете на феи и отведен в техния свят, а пък забавният и шеговит Робин се оказва небезизвестният Пък. Решена да върне брат си на всяка цена, Мегън се озовава заедно с Пък в царството на феите – Нивганивга, – където се натъква на много същества, искащи да я изядат за закуска, среща студения и безмилостен, поне на пръв поглед, Аш, син на кралица Маб, който, пак естествено, веднага й хваща окото, и се сприятелява с Грималкин – обичащия да трупа услуги котарак, който рядко прави нещо безплатно.

В процеса на търсене на Итън, Мегън открива и железните феи, нов вид същества, рожби на технологията и смъртна заплаха за всички останали обитатели на Нивганивга. Така нашата героиня се оказва по средата на борбата между старото и новото и връщането обратно у дома, за което толкова копнее, се оказва по-трудно от всякога. Особено когато че тя самата е част от този свят.

Не мога да нарека сюжета напълно оригинален, но Кагава изгражда един многопластов свят.

Свят, базиран на митове и легенди, към които авторката прибавя нещо и от себе си. Различни същества надничат от страниците на книгите – нимфи, гноми, джуджета, гоблини, тролове, появява се дори Големият лош вълк и имах чувството, че всичко, що е свързано с въображението и магията, е натъпкано вътре. Личи си, че са положени усилия да се разучат старите митологични същества и да се намери правилната комбинация. Описанията на местностите, от друга страна, карат целия този свят и героите му да оживеят пред погледа. Четейки, можех да си представя всичко, почти до най-малкия детайл, и да усетя красотата и опасността на околния свят и не можех да не му се възхищавам. Даже ми се прииска и аз да се озова там, нищо, че е противопоказно за хора. Точно този уникален приказно описателен стил спасява на моменти лошия диалог и бавното действие.

Железните феи са другото, което отличава поредицата. Като идея и изпълнение мога да кажа, че авторката се справя отлично. Обяснението за съществуването им звучи логично, а и си личи, че е вложен много труд в това да комбинира технологията и същността на феите в едно и да се получи нещо смислено. Така и конфликтът в сърцето на поредицата се измества от обичайната битка между доброто и злото и се фокусира към битка между старото и новото, между магията и науката и дали въобще двете могат да съществуват ръка за ръка. Има добри и лоши и от двете страни, но когато става въпрос за оцеляването ти като вид, никой не може да те упрекне, че си готов на най-лошото.

Мег като героиня в цялата тази ситуация си има своите предимства и недостатъци, като най-силно у нея е изразена упоритостта. Въпреки всички ужаси, които й се струпват на главата, тя нито за миг не се отказва от брат си, не си и помисля да се върне без него, а в следващите книги доказва, че е интелигентна, смела и жертвоготовна. Има магически сили, но не е от онези героини, които се научават в рамките на няколко страници да ги владеят и после са напълно непобедими, а през повечето време трябва да разчита на човешките си способности и помощта на приятелите си. Най-важното, с което тя изключително ме впечатли, бе това, че порасна, и от момиче, което разчиташе на чужда помощ се превърна в жена, която каза в прав текст, че не се нуждае от закрилата и помощта на Аш.

За мъжкото присъствие мога да кажа, че Аш и Пък са традиционните мъжки персонажи – привлекателни, смели, добри бойци и всеки един от тях си има своите демони. Някога са били приятели, после стават смъртни врагове, а Мег се оказва тази, която отново раздухва искрата на приятелството между тях, макар пропастта и омразата между двамата да си остава. Тази динамика между тях донякъде компенсира смешния любовен триъгълник и ги прави нещо повече от лакеи на Мег, готови да направят всичко за да я зарадват.

От всички герои Грималкин най-много се изявява, поне за мен. Котаракът е типичен представител на своя вид – когато ти трябва най-много, никога го няма, изчезва веднага щом надуши опасност, не прави нищо безплатно и макар да си дава вид, че ти помага от скука, вътрешно те харесва. И в описанията на движенията му и в речта му Кагава е успяла да улови котешката природа и я е съчетала перфектно със студения и безразличен характер на феите, което те кара да се замислиш над същността на котките.

А сега накратко и за основните недостатъци на поредицата. Единият е, че Мег е типичната героиня за подобен род книги – в началото е напълно безлична, срамежлива, не смята, че е хубава и минава доста време, преди да покаже, че не е съвсем безгръбначна. Отгоре на това прекарва десетина–двайсет страници страдайки по Аш и чудейки се защо той не й обръща внимание. Накратко тийнейджърска драма, и точно тази част -– лошо написана и дразнеща на n-та степен.

Другото нещо, което разочарова, е любовният триъгълник, най-вече защото няма никаква интрига и веднага ми беше ясно кой ще го огрее и на кого ще му бият шута към страничната линия. Но изглежда, подобен триъгълник се е превърнал в нещо задължително за жанра, защото и други поредици следват същата формула – момиче се влюбва в лошо момче, изниква някаква пречка да бъдат заедно, приятелят решава да се пробва и накрая момичето се събира с любимия си. За мен това си е хабене на хартия, щом авторът поне не се опитва да ни накара макар и за момент да повярваме, че изходът може да е различен от очаквания.

Въпреки тези си проблеми „Железните феи“ е увлекателно четиво, изпълнено с приключения, романтика, обрати и симпатични герои. То е една стара приказка, разказана по нов начин, която като всички приказки те потапя в един необикновен свят и те кара да забравиш реалността, макар и за малко. Все още не е преведена на български език, но да се надяваме, че това ще се поправи в скоро време.

Григорина Саева

The Iron King, от Julie Kagawa