За мен най-доброто фентъзи е личното, ограничаващо се до няколко почти интимно близки герои, допускащо те до личните им светове, мисли и чувства, понасящо те в персонално пътешествие през реалмии, наситени с магия, битки и загуба на всичко важно и ценно с единствената цел да се спаси светът, някоя и друга вселена, или поне една заслужаваща си усилието душа. И в този смисъл Дейвид Далглиш е създал поредица, отговаряща на всички мои възможни изисквания към идеалната книга с ярък главен протагонист, доволно количество кръв и натурална безсърдечност, плюс добре описани битки, зрелищни магии и умело представени без даже и полъх на бурбонска ванилия любовни истории, адекватни на жестокия сетинг наоколо.

Добре дошли в света на танцуващите сенки.

Историята е мрачна, неортодоксална и на моменти отчаяна до ръба на острието, надвиснало над невинен девически врат. Картата, на която се развиват събитията, се ограничава в два града, завладени от престъпност, корупция и властническо безсилие. Позната картинка, ха. Крадците, убийците и рекетьорите са стройно организирани в гилдии, които са в повечето време на ръба между войната и скритото сътрудничество – очевидно алюзия на повечето от политическите организации по света. Стражителите на града са порядъчно продажни, кралят – достойно глупав, тлъст и алчен, а градските управници си знаят добре интереса и се завиват през глава в по-бурните нощи. Парите владеят умове и съзнания, за религията почти не остава място, а маговете са рядко срещани, тъй като одарените по принцип избягват мръсотията на низшите духом.

Дарк фентъзи сетинг от най-висш порядък.

Естествено, от калта на мизерията и пропитата с кървава прах утроба на безименна майка се ражда и нашият главен герой – красиво и умно хлапе, обречено да научи за отнемането на живот по-рано, отколкото да събира две и две. С баща, полудял главатар на най-ужасната престъпна гилдия в града, няма как да очакваме изпълнено с благочестие и пойни птички детство: играчките биват бързо заместени с намазани с отрова остриета, обичайните игри на криеница се изместват от дебненето на наемни убийци, даващи мило и драго да разфасоват на дребно бъдещия наследник на жестоките Паяци, а разликата между днешни приятели и утрешни жертви е стеснена понякога до няколко дни време. Отглеждането на перфектния убиец – със съвършени умения, нечовешка хладнокръвност и абсолютна безчувственост – се оказва най-злият план на явно свръхвнимателно изграден като ултимативно отвратителен образ на истинския закоравял престъпник, подчиняващ натуралните бащини и човешки инстинкти на волята си в преследване на илюзорната цел за почти световно властване без опортюнизъм и ограничения. Идеалният герой, в който да се влюбите, ако си падате по лоши момчета, в които се надявате да разпалите положителното като никоя друга досега.

И започва едно истински задъхано приключение.

Което проследява пътя на младото объркано съзнание, разкъсващо се между синовната обич, дори и към чудовището, което се води някакъв вид родител, и желанието за нещо по-добро, по-справедливо и доста по-малко кърваво от настоящето. Светлината трябва да бъде внимателно прикривана, защото всяка грешка и издайничество на наличието на каквато и да била човешка емоция обикновено резултатира в саморъчната показна екзекуция на приятел, учител, любима и въобще – същество със значимост, която трябва да бъде намалена до нула на всяка цена. Но все пак надеждата остава жива, пък била и под формата на миниатюрна искрица, която само срещата с един зъл бог би могла да накара да заживее в смъртта на спомените и раздвоението на личността между това, което човек е обречен да бъде от средата си и това, което човек може да бъде само благодарение на личното си желание и усилия.

Далглиш е великолепен ноар автор.

И мога да го сравня само с някои от новите ми любимци като Абъркромби, Бауринг и Хайц. Той безмилостно избива почти всеки, който покаже потенциал за доброта, можещ да развали идеалния образ на детето убиец Арон, учейки че чрез смъртта и загубата една силна личност може не само да се отрони като лист пред буря или изроди до нечовешка купчина от смъртоносна плът, а да се превърне в човек, достоен за обич и уважение, надрастващ грешките и миналите принуждения на съдбата, гледащ напред и търсещ съвършенството и добротата дори там, където привидно няма нищо освен болка и вик на отчаяние. В тъмнината е обичайното място за раждане на истинската светлина. И Танцът на сянката ни отнася точно до най-мрачните селения на човешката деградация, и все пак ни оставя чисти и окрилени от вярата, че винаги нещата могат да се оправят някак, от някого, някога.

С искрена увереност мога да нарека Дейвид Далглиш новия ми фентъзи любимец. И се надявам, че издателство MBG Books ще доведат на бял свят и продължението на историята, както и страничните поредици за полу-орките и паладините и каквото друго е излязло изпод перото на мрачния майстор на задъханите, емоционално зловещи истории, заради които толкова обичам фентъзито като жанр. Надявам се да има и много последователи и сред българските автори – почитатели на дарк мотивите и оригиналните образи, намиращи пътя към сърцата на читателите си сред сенките на недоизречените нужди. Ако има такива – ги призовавам да се включат в конкурса за нов български фентъзи роман на издателството и да ни омаят, както заслужаваме – повече информация ето тук: Конкурс за фентъзи роман.

Ана Хелс