Водещ на рубриката „Български разказ“: Джовани „Гост“ Чемишанов. Изпращайте разкази за рубриката на редакционния ни адрес. Оригинална снимка за илюстрацията: The room of the moon, от Ricardo Lago (CC: BY-SA).

Лунна жена

от Милена Вражалска

Тя се протегна да издои луната. Нежната светлина проблесна по изящните ръце, заигра се с косите и погали лицето. Разтърси я хлад, който вледени вътрешностите й. Болката сякаш разсече тялото. Сви се на кълбо, но успя да сподави крясъците, удави ги в тихо ръмжене. С всяко следващо доене ставаше по-силна. Първите пъти, когато бе отнемала от силата на луната, неистовите й крясъци предупреждаваха Слънчевите. Те организираха хайки и я преследваха като диво животно. Но това бе отдавна.

Никога не успяваха да я хванат. Луната я пазеше от тях. Нощта бдеше като майка над лунното си чедо и я криеше в обятията си. Заблуждаваше враговете й, объркваше ги. Пращаше мъглите да скрият следите й, а ветровете да отвеят миризмата на страх.

Болката си отиде. Тя се изправи и уверено тръгна към града. Знаеше, че страхът я издава. Слънчевите надушваха Лунните по страха. Бе се научила да не се страхува. Особено нощем. Тогава земята бе на нейна страна, небето също.

Поредният град. Пусти улици, мръсни улици, шумни улици под чиито електрически стълбове се събираха отрепки, жълти таксита и проститутки. Пияни младежи и девойки, бързащи да пораснат. Пияни мъже и жени, които не искаха да остареят. И този разгулен нощен живот, който им даваше илюзията, че са го постигнали.

Притаила се в сенките, опряла гръб в ледената стена на висока кооперация, тя утихна и напрегна сетивата си. Очите й внимателно оглеждаха всеки един. Ноздрите й потръпваха, стараейки се да уловят онзи свеж полъх на лунен мъж, който от толкова дълго време жадуваше да открие.

Вместо това долови тежкото и сладникаво зловоние на Слънчев. Не се издаде с нищо, дори не потръпна от погнуса, когато миризмата нахлу в мозъка й и я зашемети закратко. Само пое по-дълбоко от хладния въздух и го задържа за дълго в гърдите си. Но самообладанието й не помогна. Нечия ръка се протегна от мрака и я сграбчи за косите.

Ако се бе огледала, можеше да го види и побегне. Но в старанието си да не се издаде стана плячка на Слънчев. За първи път. За последен път.

Слънчевите бяха похотливи. Като богове, изтъкани само от желания, прищевки и капризи. Но най-ненаситна бе страстта им за лунни жени. Изпитваха несравнима похот и сласт към издоилите луната. Обладаваха ги до смърт. Опиваха се от лунния им аромат, полудяваха за хладната им кожа. Избиваха се един друг, осакатяваха се, криеха жертвата си. Искаха я само са себе си.

Тя бе обречена.

Слънчевият не беше глупак. Издърпа я бързо до тялото си, за да не й даде възможност да се покаже на открито. Сграбчи я през кръста, стисна устата й и я повлече в сенките.

Изскърца врата, стълби, миризма на застояло. Още една врата проплака с ръждясалите си панти. Щрак, и немощна, жълта светлина сбута в ъглите на похабена стая тъмнината. От миризмата на Слънчев й ставаше лошо. Той покри бързо мръсните прозорци с тежки овехтели пердета и я блъсна грубо върху продънен матрак.

В погледа му гореше похот.

– Съблечи се – воднистите му очи жадно изпиваха тялото й.

Тя се подчини. Бавно разтвори бедрата си срещу него и започна да разкопчава копчетата на жилетката, стегнала малките й гърди. Слънчевият не очакваше това. Изцъкли се и зяпна насреща й. Той бе обладавал и друг път лунни жени. Те трепереха, плачеха, умоляваха.

Не и тази. Тя го искаше. Пъхна ръка в панталона си.

Тялото й лъсна голо срещу него. Гладко и стегнато. Ухаещо на луна.

– Лунна курво – с блаженство изпъшка той насреща й.

Точно тогава тя се протегна и сграбчи лунния лъч. Изгарящ в похотта си, Слънчевият бе допуснал част от прозореца да остане непокрита от пердето. Дребното й, пъргаво тяло подскочи с лекота, плъзна се по лъча и с рязко движение свали пердето от прозореца.

Слънчевият изкрещя, но тя запрати смъртоносен лъч в него. Съсече го като със стомана, а кръвта му бликна по мръсния мокет. Обърна му гръб и яхна с голото си тяло лунните лъчи. Стъклата на мръсния прозорец се разпиляха звучно, посипаха се по асфалта и замлъкнаха.

Тя бе лунна жена и търсеше лунен мъж. Скиташе по сребристите лъчи, летеше сред индиговото небе и кичеше косите си с ярки звезди. Град след град, нощ след нощ, година след година. Не се страхуваше, за да не я открият по миризмата на страх. Слънчевите бяха много, прекалено много. Преследваха, обладаваха и убиваха лунни жени.

Но тази нощ все още има надежда. Докато голото й тяло язди лунните лъчи и вятърът си играе грубо с косите й. Докато копнеж изгаря плътта й и живот тупти в гърдите й. Докато луната й дарява от силата си. Докато е различна и свободна. Дотогава има надежда.

И докато не знаеше, че лунни мъже не съществуват. Създанията като нея се раждаха от похотта на Слънчев към земна девойка. Мъжките деца от такива връзки ставаха най-обикновени земни мъже, а женските – доячки на луната.

Звездите угаснаха, а с тях и нощното светило. Жарко слънце заблестя над земята и донесе ден на света. И през отминалата нощ тя не успя да намери търсеното, но със сигурност щеше да продължи. Град след град, нощ след нощ, година след година. Докато все още има надежда.