Забранени приказки и детска фантазия

Колонката на Весела Фламбурари

Това са приказките – „табу“. Приказки, в които има смърт, изоставяне, сирачество, лъжа, страх, насилие, унижение, гавра с невинността… Все неща, с които повечето родители не искат да се сблъскват в детската литература. Защо? Защото им става страшно! Страшно, дори от мисълта, че на детето може да му се случи нещо страшно. И ето че се получава омагьосан кръг. Страх ни е да четем на децата за страха. Страх ни е от детската реакция, срещу нашия изпълнен със страх свят… Но детето – искаме, или не – научава, че съществуват страшни неща. Как обаче ще разбере, че може да излезе победител от тях? Единственият познат начин е принципът на фантазирането. Друг работещ начин няма. Някой беше казал: „Детето знае, че съществуват дракони! Но единствено приказката е в състояние да го научи, че драконите могат да бъдат победени!“

А приказката някога се е случвала. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали децата си на едно религиозно-мистично въвеждане в начините за живот на възрастните. Достигайки определената за встъпване в ритуала възраст, децата са били изпращани в горите. И ето че вече можем да дадем имена на тези деца: Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка – златното момиче и Братчето еленче. В горите на света децата научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван запазен специално за всеки от тях дар – или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове).

А връзката между всяко едно съвременно дете и Палечко се дължи не само на психологическа, „но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта“ (Дж. Родари) причина. Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка – златното момиче и Братчето еленче… всички тях ги свързва едно, те всички са сираци или изоставени деца. Те всички носят архетипа на „сирака“ в себе си. Говоря за архетип, тоест за дълбоките вътрешни чувства и емоции на детето, а не за сирачество и загуба в реалния свят. (Според учените „архетипът“ е нещо като много стар калъп, по който се формират душичките на всички хора от древността, та чак до сега. Открити са няколко на брой архетипи.) Може на родителите да им се струва, че в реалността всичко е наред… но това съвсем не означава, че детето им няма да премине през архетипа на „сирака“ и „отхвърления“ в процеса на своето израстване. Този архетип се наблюдава най-ясно през пубертета, когато родителите изведнъж откриват, че малкото им , сладко и добро дете вече го няма, а на негово място се е появило едно нервно, избухливо или затворено в себе си, „чуждо“ същество.

Чувството, че си в кожата на архетипа „сирак“ е изключително болезнено. Светът става заплашително място. Пълен е с капани и отвратителни, зли хора. Водещата емоция в този архетип е страхът. Основната му цел е оцеляването. Архетипът „сирак“ води към много пропадания, но само към едно постижение. Постижение е откритието че страданието, болката, загубата, бедността и смъртта са неизбежни. Че са част от живота. Колкото по-големи са били надеждите и илюзиите в началото, толкова по-силно „сиракът“ ще се сблъска с болката и гнева. „Сиракът“ жадува за връщане към безпределната невинност, когато любещите майка и баща са го накарали да вярва, че всичко в живота е само светлина и радост. Чувството му за безсилие става непоносимо. Копнежът по безпределната невинност и по родителската любов, която не иска нищо в отплата, е чисто детски копнеж. „Сиракът“ се чувства отделен насила от този „първичен рай“. Желанието да открие отново „рая“ го принуждава да тръгне по пътя на израстването. Достигането на осмислени и нови висоти на доверие към себе си и към другите, постигането на нов оптимизъм за собствения живот е дълго и бавно. Но именно архетипът на „сирака“ е призван да започне това изкачване. Крайната му задача е да се научи да вярва на себе си и на собствените си сили. Иначе ще се превърне в инфантилен голям човек. А не мисля, че има родител или педагог, който съзнателно да пожелава такова развитие, на което и да е човешко същество. Възрастният обаче е длъжен и да предпазва крехкото стръкче от преждевременно пречупване. Това е много отговорна задача за големите. Защото те трябва да въоръжат малките за битката при опознаването на света. А единственото оръжие, което трябва да им дадат, е принципът на фантазирането. (Всички книжки и сборници със събрани народни вълшебни приказки на всички езици вършат отлична работа!)

Как да стане това на практика? Точно тук се започва с грешки. Съществуват възрастни, които се страхуват от измислицата, от въображението, от принципа на фантазирането. Това са големите хора, които не разрешават на малкия човек да развие тези оръжия. Страхувайки се от приказката, която говори за смъртта, изоставянето и болките на живота, тези възрастни просто я отричат. Не четат приказки на децата си. Особено народните вълшебни приказки. Обявяват тези приказки за „остарели“, „дискриминационни“, „пълни с насилие“… Решават, че децата им се прекалено модерни за да ги четат и че малките всъщност не ги разбират. Чувала съм какви ли не изказвания против четенето на народните вълшебни приказки. (И говоря за истинските сборници с оригинални приказки, а не за захаросаните „дисни“ версии.) Прикривайки страха си зад натруфени фрази като „детето не трябва да среща насилие в приказката и изобщо как така ловецът ще разпори корема на вълка, а децата ще опекат вещицата от захарната къщичка в пещта…“ и „моля, моля… детето ми трябва да познава реалността от енциклопедиите, а не някакви фантасмагории и измислици“, тези големи хора изолират децата от единственото работещо оръжие срещу страшните неща. Оръжието на фантазията. (А впрочем най-страшните неща съществуват именно в любимата ни реалност, нали?) Така се раждат темите „табу“ в детската литература.

Всъщност забранените теми са плод на двадесети век. И за съжаление продължават да съществуват в двадесет и първи. Защото преди това митът, легендата и народната вълшебна приказка са носили своята отговорност и са извършвали своята мисия в човешкото общество. Насищали са детската фантазия с образи на абсолютното зло и абсолютното добро. Разказвали са за успешни и не толкова успешни митарства и приключения. Показвали са велики победи, но и велики трагедии… И с това са давали ключ към решенията на детските страхове и детския гняв срещу действителността.

За авторите, с точно посочени на кориците на книгите имена, тази отговорност е огромна. И тежка. Ето защо се появяват детски писатели, които захаросват реалността.

В романа от края на деветнадесети век „Дневник на един ученик“ на Едмондо де Амичис (един безспорно романтически роман) се проследяват няколко погребения, случили се в живота на дете. В много от детските романи на двадесети и двадесет и първи век погребения вече няма. Смъртта и сирачеството са изхвърлени от литературния живот на децата. Как тогава те ще ги опознаят? Как ще ги осмислят, преди да се случат в техния живот? Единственият приемлив принцип „на ужким“, тоест „аз си представям, аз си фантазирам, че съм този герой, който отива на погребение и остава сирак“, е забранен за децата. Да! Но в реалния живот на детето смъртта и сирачеството се случват, нали? И тогава детето, лишено рано от литературни примери, изпада във житейски вакуум. И тогава вече е късно за книги… Тогава детето прибягва към много по-разрушителни средства. Защото то не е имало достатъчното време предварително да разбере, с оръжието на фантазията, че в живота съществуват страшни моменти. И че тези страшни моменти могат да бъдат преодолени с времето. Че детето има право да скърби и да се плаши… Но и че е способно да премине невредимо през тези изпитания и накрая да бъде победител над разрушителните сили!

Точно децата, лишени от приказки, лишени от „сигурността на фантазното“, както казва Туве Янсон, са децата, които лесно прибягват към лесните „решения“ на дрогата, алкохола, разврата, насилието и зависимостта от виртуалната реалност.

Затова детският писател е призован да намери идеи и страсти, които ще поведат тези модерни деца към тяхното модерно израстване. Огромна отговорност. Аз мисля, че точно захаросаната литература за деца отхвърли своите читатели. И ако днес се чудим дали децата четат, или не, за това са виновни и писателите, които пишат тази захаросана литература. Архетипът на „сирака“ в детето, архетипът, който е отговорен за израстването на човека, изисква друга литература.

А принципът на въображение и фантазия е толкова важен, че дълго време е бил обект на философски изследвания. Основният принос е на Хегел. За Хегел и въображението, и фантазията са определения за интелигентност! Но интелигентността като въображение е репродуктивна (това означава да можеш да учиш от готови примери и да ги прилагаш), а като фантазия е творческа! Дали защитниците на табутата в детската литература и тези, които смятат, че тя е изградена от „опасни фантазии“, са наясно от какво искат да лишат децата? Принципът на фантазиране се оказва решителен за интелигентността въобще!

Детето няма друго оръжие освен интелигентността, превърната в творческа фантазия. За да се „прероди“ в голям и силен човек, то има нужда от натрупване на фантазийни светове. И някой трябва да пише канавата за тези фантазийни светове. Детските писатели трябва да тъкат тази канава.

А и всичко зависи от нас – големите хора. Ако има повече от нас, които не се съобразяват с табутата в детската литература. И ако успяваме да наложим принципа на фантазирането все повече. Тогава може би, само може би, нещата мъничко ще се променят… Защото (въпреки че става много бавно) само и единствено идеите могат да движат света. А идеите са плод на интелигентност и креативност.

Интелигентността, наречена ТВОРЧЕСКА ФАНТАЗИЯ!

Сега отивам да чета от книжка с гръцки народни вълшебни приказки на малка групичка деца от нашата улица. А после ще поговорим за прочетеното. Децата се интересуват от всичко… А вие?

Бъдете здрави и мислете за детските книги!

Весела Фламбурари

На картинката горе:

1. „Срахотии-ужасии. Най-страшните български приказки“, подбрани и разказани от Стоян Вълев, художник Anna Simeonoff, ИК“Унискорп“, София 2011 год.
2. „Griehische marchen“ („Гръцки приказки“, събрани от Йохан Георг фон Хаан), Johann Georg von Hahn, ИК „Opera“ Athens 1999 год.
3. „Дневникъ на единъ ученикъ“ Едмондо Амичисъ, превод Ненчо Илиевъ, ИК „Хемусъ“, София 1942 год.
4. „Kinder – und hausmarhen“ („Детски и домашни приказки“, събрани от Братя Грим), Bruder Grimm, Illstrationen von Ernst Schrom, „Verlag Carl Uberreuter“, Vien 1948 год.