Водещ на рубриката „Български разказ“: Джовани „Гост“ Чемишанов. Изпращайте разкази за рубриката на редакционния ни адрес. Оригинално изображение за илюстрацията: Oak Knoll Hospital on LF, от Jonathan Haeber (CC: BY-NC).

Не разбирате

от Никола Николов

Доктор Ковачев миеше ръцете си с почти религиозна отдаденост. Тънка струйка гореща вода – така я предпочиташе. Някои държат на колосаните чаршафи, други копнеят за миризмата на изгорели бензинови пари, трети благоговеят пред заревото на залеза. За доайена на спешното отделение всички тези емоции се събираха в горещата вода – леко болезнена, отрезвяваща, но нежна и пълна с някакво неопределено очакване.

– Митко, дали имаш десетина минути да погледнеш нещо в трета от реанимацията? – Беше старшата сестра Радева. Петдесетинагодишна вдовица с дебели прасци и натрапчива миризма на запържен лук. Доктор Ковачев се зачуди за кого ли готвеше, след като единствената й дъщеря живее в Малта вече десетина години. Изведнъж въпросът го зачовърка – ако топлата вода бе неспособна да направи нещо за доктор Ковачев, то беше да отмие безкрайното му любопитство. – Преди два часа докараха някакъв клошар, оправих документите и дежурният го прати на изследвания. Мислех утре сутринта на визитацията да му назначиш допълнителни, но е много настоятелен да види някой лекар. Знам, че си приключил, ама е вторник вечер и…

Евтините мрежести мокасини на доктора вече проскърцваха по коридора. Вторник, специализантите пушат и гледат мач във фоайето на втория етаж. Доктор Ковачев не се интересуваше особено от възможността даващите 16-часови смени младежи да получат малко разтуха. Запъти се към реанимацията не от съпричастност, а от любопитство. В дългата си кариера не бе срещал случай, който да му е бил безинтересен – от смущение в пренаталните сърдечни тонове до прозаичен пристъп на уртикария. Зад него сестрата подтичваше на слонските си крака, а евтиният найлон на униформата й издаваше такива резки звуци на триене, че лекарят очакваше в коридора да се зароди кълбовидна мълния.

Изненада го липсата на миризма. Дали думата „клошар“, с която си беше послужила Радева, или надлежно отбелязаният факт, че пациентът е приет наскоро, бяха породили у доктора очакване за нечистоплътност, което се оказа съвсем неоправдано. Дребничкият старец лежеше в източния край на стаята, вляво от прозореца. Жилите на врата му се гънеха като току-що свалена кухненска ръкавица при всяко вдишване и издишване. Наболата брада покриваше тясното лице, а рехавата, белезникава коса стърчеше нагоре като в детска рисунка.

Опитният диагностик веднага забеляза подутия и смъкнат клепач на дясното око. В комбинация с последвалия пристъп на дълбока, влажна кашлица с хрипове, които се чуваха и с невъоръжено ухо, Ковачев вече имаше съвсем леки колебания. Пристъпи към олющената, метална рамка на леглото и без особени церемониалности заяви:

– Допри плътно външната страна на палците си, ако обичаш. – Старецът го изгледа уморено, но без учудване с малките си, сини очички и измъкна кльощавите си ръце изпод сплъстените от петилетка болничен прах нишки на одеялото. Съвсем според очакванията на лекаря обичайният луфт с овална форма между двата пръста липсваше.

– Много ли кашляш? – Ковачев бе наясно, че с подобен въпрос не го очаква кариера на телевизионен водещ след наближаващото пенсиониране. Лекарската работа обаче твърде често напомняше тази на гимназиалния учител – сред стотиците потенциални шлосери и фризьорки да намериш бъдещия атомен физик или доктор по право. Така и той измежду всички сърбежи и потрепвания на крайници, страхове и нервни тикове, неясни шумове в ушите и въображаеми загуби на равновесие се бе научил да се държи плътно към основния симптом.

Възрастният мъж само кимна. Поизправи се на възглавницата и понечи да проговори, но не му достигнаха сили. Облиза изпръхналите си устни с изненадващо розов език и все пак промълви.

– Докторе, много е важно…

Ковачев вече се беше вглъбил в папката с изследванията, която изтопуркалата след него сестра най-после му бе подала. Кимаше с глава, сякаш на себе си. Извади рентгеновата снимка, поднесе я близо до очите си срещу оплютата от мухи неонова лампа, отдалечи я на двайсетина сантиметра, пак я приближи и цъкна с език.

– Едва ли знаеш какво е коморбиден фактор – прошепна докторът, след което се обърна към пациента. – Белият дроб е много интересен орган. Има огромен аванс в капацитета си – с други думи ако функционират двайсетина процента, нямаш никакви проблеми да се справяш с ежедневните си дейности. Мислиш, че всичко е наред. По тази причина диагностицираме злокачествените образувания обикновено в трета и четвърта фаза, когато възможностите за лечение са минимални. Утре ще те пратя на ядрено-магнитен резонанс, ще пуснем туморни маркери. Обаче се опасявам, че…

– Много е важно да ме излекувате. – Думите на стареца най-после си проправиха път към претеглящото плюсовете и минусите на агресивен курс химиотерапия съзнание на Ковачев. – Ако умра, всичко свършва…

За момент лекарят онемя пред елементарната категоричност на изявлението. То беше толкова просто и вярно, че граничеше с пълното безсмислие. Все едно да ти заявят, че водата е мокра или че пеперудите имат крила.

– Ще опитаме палиативна терапия, но първоначалните ви изследвания показват куп съпътстващи заболявания. – В объркването си Ковачев премина на „вие“. – Кръвната ви захар е висока, сърдечният ритъм – непостоянен. А и синдромът на спуснатия клепач, който забелязах веднага, е индикация за засегнати отдалечени нервни окончания, характерен за изключително напреднало туморно образувание на белия дроб…

– Не разбирате, докторе – пациентът си пое мъчително въздух. Разкривените старчески вежди се сгърчиха от болка и усилие. – Тази болница, този град…

– Имаме едни от най-добрите специалисти в страната.

– Аз съм ги измислил. Вас също. Съпругата ви, двамата сина, червената тойота. Този свят е мой…

– След резонанса ще говорим по-обстойно. Не съм убеден, че ще издържите три курса химиотерапия – доктор Ковачев бавно отстъпваше заднишком към вратата. На два метра от нея се обърна и решително прекрачи прага. После се поколеба и извърна глава за кратко. – Тойотата ми е бордо, не е червена.

Ако не друго, то поне любопитството на лекаря изгуби част от своята болезненост. Повече не стъпи в трета стая от реанимацията, прехвърли пациента на Атанасов – млад пулмолог, пристигнал преди половин година от провинцията. Когато следващият четвъртък сестра Радева между две направления за подпис му съобщи, че старецът е починал, доктор Ковачев внезапно изпита остра нужда от чист въздух.

Излезе на тясното балконче, затрупано с прах и есенни листа. Огледа тихата уличка откъм задния вход на болницата и вдигна поглед към слънцето. То примигна като кинескоп на стар телевизор, примигна още веднъж и угасна.