Библиотека Български разкази

Не разбирате, от Никола Николов (разказ)

Илюстрация към Не разбирате, от Никола Николов (разказ)

Водещ на рубриката „Български разказ“: Джовани „Гост“ Чемишанов. Изпращайте разкази за рубриката на редакционния ни адрес. Оригинално изображение за илюстрацията: Oak Knoll Hospital on LF, от Jonathan Haeber (CC: BY-NC).

 


Не разбирате

от Никола Николов

Доктор Ковачев миеше ръцете си с почти религиозна отдаденост. Тънка струйка гореща вода – така я предпочиташе. Някои държат на колосаните чаршафи, други копнеят за миризмата на изгорели бензинови пари, трети благоговеят пред заревото на залеза. За доайена на спешното отделение всички тези емоции се събираха в горещата вода – леко болезнена, отрезвяваща, но нежна и пълна с някакво неопределено очакване.

– Митко, дали имаш десетина минути да погледнеш нещо в трета от реанимацията? – Беше старшата сестра Радева. Петдесетинагодишна вдовица с дебели прасци и натрапчива миризма на запържен лук. Доктор Ковачев се зачуди за кого ли готвеше, след като единствената й дъщеря живее в Малта вече десетина години. Изведнъж въпросът го зачовърка – ако топлата вода бе неспособна да направи нещо за доктор Ковачев, то беше да отмие безкрайното му любопитство. – Преди два часа докараха някакъв клошар, оправих документите и дежурният го прати на изследвания. Мислех утре сутринта на визитацията да му назначиш допълнителни, но е много настоятелен да види някой лекар. Знам, че си приключил, ама е вторник вечер и…

Евтините мрежести мокасини на доктора вече проскърцваха по коридора. Вторник, специализантите пушат и гледат мач във фоайето на втория етаж. Доктор Ковачев не се интересуваше особено от възможността даващите 16-часови смени младежи да получат малко разтуха. Запъти се към реанимацията не от съпричастност, а от любопитство. В дългата си кариера не бе срещал случай, който да му е бил безинтересен – от смущение в пренаталните сърдечни тонове до прозаичен пристъп на уртикария. Зад него сестрата подтичваше на слонските си крака, а евтиният найлон на униформата й издаваше такива резки звуци на триене, че лекарят очакваше в коридора да се зароди кълбовидна мълния.

Изненада го липсата на миризма. Дали думата „клошар“, с която си беше послужила Радева, или надлежно отбелязаният факт, че пациентът е приет наскоро, бяха породили у доктора очакване за нечистоплътност, което се оказа съвсем неоправдано. Дребничкият старец лежеше в източния край на стаята, вляво от прозореца. Жилите на врата му се гънеха като току-що свалена кухненска ръкавица при всяко вдишване и издишване. Наболата брада покриваше тясното лице, а рехавата, белезникава коса стърчеше нагоре като в детска рисунка.

Опитният диагностик веднага забеляза подутия и смъкнат клепач на дясното око. В комбинация с последвалия пристъп на дълбока, влажна кашлица с хрипове, които се чуваха и с невъоръжено ухо, Ковачев вече имаше съвсем леки колебания. Пристъпи към олющената, метална рамка на леглото и без особени церемониалности заяви:

– Допри плътно външната страна на палците си, ако обичаш. – Старецът го изгледа уморено, но без учудване с малките си, сини очички и измъкна кльощавите си ръце изпод сплъстените от петилетка болничен прах нишки на одеялото. Съвсем според очакванията на лекаря обичайният луфт с овална форма между двата пръста липсваше.

– Много ли кашляш? – Ковачев бе наясно, че с подобен въпрос не го очаква кариера на телевизионен водещ след наближаващото пенсиониране. Лекарската работа обаче твърде често напомняше тази на гимназиалния учител – сред стотиците потенциални шлосери и фризьорки да намериш бъдещия атомен физик или доктор по право. Така и той измежду всички сърбежи и потрепвания на крайници, страхове и нервни тикове, неясни шумове в ушите и въображаеми загуби на равновесие се бе научил да се държи плътно към основния симптом.

Възрастният мъж само кимна. Поизправи се на възглавницата и понечи да проговори, но не му достигнаха сили. Облиза изпръхналите си устни с изненадващо розов език и все пак промълви.

– Докторе, много е важно…

Ковачев вече се беше вглъбил в папката с изследванията, която изтопуркалата след него сестра най-после му бе подала. Кимаше с глава, сякаш на себе си. Извади рентгеновата снимка, поднесе я близо до очите си срещу оплютата от мухи неонова лампа, отдалечи я на двайсетина сантиметра, пак я приближи и цъкна с език.

– Едва ли знаеш какво е коморбиден фактор – прошепна докторът, след което се обърна към пациента. – Белият дроб е много интересен орган. Има огромен аванс в капацитета си – с други думи ако функционират двайсетина процента, нямаш никакви проблеми да се справяш с ежедневните си дейности. Мислиш, че всичко е наред. По тази причина диагностицираме злокачествените образувания обикновено в трета и четвърта фаза, когато възможностите за лечение са минимални. Утре ще те пратя на ядрено-магнитен резонанс, ще пуснем туморни маркери. Обаче се опасявам, че…

– Много е важно да ме излекувате. – Думите на стареца най-после си проправиха път към претеглящото плюсовете и минусите на агресивен курс химиотерапия съзнание на Ковачев. – Ако умра, всичко свършва…

За момент лекарят онемя пред елементарната категоричност на изявлението. То беше толкова просто и вярно, че граничеше с пълното безсмислие. Все едно да ти заявят, че водата е мокра или че пеперудите имат крила.

– Ще опитаме палиативна терапия, но първоначалните ви изследвания показват куп съпътстващи заболявания. – В объркването си Ковачев премина на „вие“. – Кръвната ви захар е висока, сърдечният ритъм – непостоянен. А и синдромът на спуснатия клепач, който забелязах веднага, е индикация за засегнати отдалечени нервни окончания, характерен за изключително напреднало туморно образувание на белия дроб…

– Не разбирате, докторе – пациентът си пое мъчително въздух. Разкривените старчески вежди се сгърчиха от болка и усилие. – Тази болница, този град…

– Имаме едни от най-добрите специалисти в страната.

– Аз съм ги измислил. Вас също. Съпругата ви, двамата сина, червената тойота. Този свят е мой…

– След резонанса ще говорим по-обстойно. Не съм убеден, че ще издържите три курса химиотерапия – доктор Ковачев бавно отстъпваше заднишком към вратата. На два метра от нея се обърна и решително прекрачи прага. После се поколеба и извърна глава за кратко. – Тойотата ми е бордо, не е червена.

Ако не друго, то поне любопитството на лекаря изгуби част от своята болезненост. Повече не стъпи в трета стая от реанимацията, прехвърли пациента на Атанасов – млад пулмолог, пристигнал преди половин година от провинцията. Когато следващият четвъртък сестра Радева между две направления за подпис му съобщи, че старецът е починал, доктор Ковачев внезапно изпита остра нужда от чист въздух.

Излезе на тясното балконче, затрупано с прах и есенни листа. Огледа тихата уличка откъм задния вход на болницата и вдигна поглед към слънцето. То примигна като кинескоп на стар телевизор, примигна още веднъж и угасна.

 

Един коментар по “Не разбирате, от Никола Николов (разказ)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.