Любов на площада

Като млад сънувах
как вървя по улицата и осъзнавам,
че съм гол от кръста надолу.
Минувачи
ме разстрелват с поглед
и умирам от срам…
Или се сещам,
че съм закъснял за училище
цял ден… цяла година… много години
и няма да мога да завърша.
Или ме подгонва Злото
на площада,
а краката ми омекват,
оплитат се като езика ми,
предават ме…

Случваше ми се
и хубавия сън:
аз съм гол на площада – но махвам
с ръка и ми пада
камъка от сърцето – загребвам
въздуха с ръце и плувам
бруст – забавено – забавно
се издигам
над минувачи и лехи с цветя –
обичам ги! –
летя през майския вятър
гол и свободен
като чайка или буревестник –
гол и свободен
като душата след смъртта.

 

Ритуал на посвещаване

Бурята е близо.
Виждам бели материци да се носят
в тъмното небе – да се разтварят океани –
да поглъщат
лунни планини.
Виждам мислите,
които плуват по лицето ти – усмихват се
и втренчено ме гледат.
Виждам чудесата на света
навсякъде…
Светът е карта
на световната душа,
която вечно се изменя!

Змията на вселената раздвижва
лъскаво подлунно тяло.
Разтваря си главата като роза
в теб,
за да захапе в мен
набъбналата си опашка.

Мълния проблясва през телата ни
и руква древния порой –

за да затвори кръговрата:
ние ставаме едно.

 

Служба в полунощ през декември

Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня

Вятърът свещенодейства
обладава
спящите в леглата

Снежен ореол сияе
върху този празен град

Свято е световното семейство
Свята
свети
самотата ни

Светът е свят

 

Тъмната София *

София е най-тъмната столица в Европа.
Живеем в сенките на близкото минало, които ни хващат изневиделица за гърлото в спрелия асансьор, в подземието на съня – съня за светлото минало… за Златния век – в разкопките между джамията и ЦУМ.

Сиви кардинали ни заплитат в сенчести бизнеси, оковават ни в обръчи от фирми, докато слугите им ни приспиват с кулоарни словоблудства от екрана на телевизора.

Перловският канал мирише на тоалетната на Парламента . Но ние сме като орлите! Имаме си и Орлов мост!… Само че под моста не тече река, а канал.
Мостът ни просто свързва Цар Освободител с Цариградско шосе…

Сънуваме как „Ориент експрес“ със сладко потракване ни носи към Европа. Сънуваме, че сънуваме, че пътуваме…

От време на време ранобудни петли и студенти идват в съня и ни викат в ушите: Събудете се! Съмва се! Съмвайте се!

И като в оня детски сън – ние веднага се събуждаме, изпишкват ни, нахранват ни, обличат ни за училищe и излизаме с натежала от просвета чанта. Докато крачим бодро по тротоара пред Университета щастливо си тананикаме: „Върви, народе възродени! Към светли бъднини върви!“…

Но изведнъж осъзнаваме, че още сме под юргана.
И събуждането също е било насън.

София е най-тъмната столица в Европа.

ноември 2013

* Протестите срещу правителството от лятото на тази година още продължаваха, без резултат. Протестиращи студенти окупираха Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Без резултат.

 

Маса

Лицето ми
е безучастно
като бялата покривка,
върху която много нещо се изля.

И стана черно пред очите ми.

Аз съм човекът
без лице.
Аз съм човекът
маса.

Аз съм Краят –
мръсната маса,
върху която са пирували
световните царе.

 

Справедливост за всички

Когато бедният проси
на ъгъла –
това е срам.
Когато богата компания
проси по телефона –
това е търговска стратегия.

Ако бедният прати някого
да убие лош съсед –
това е престъпление.
Ако президент прати войската си
да убие лош съсед –
това е освобождение.

Богатият може да си купи сенатор.
Бедният може
да си купи вестника на богатия
и да прочете
за парите на сенатора.

Да, богатото дете учи право.
Да, бедното дете
продава дрога на ъгъла.
И има справедливост за всички.

 

Дявол и Бог

Дяволът е разликата между нас.
Дяволът е тайната,
която всеки за себе си знае.

Бог е нещо общо между нас.
Бог е това,
което не знаем.

Астероид

Сънувах странен сън. Лежа сам на един малък астероид: гладка скала с форма на продълговат картоф. Повърхността е добре осветена – като преспа в лунна нощ. Катранената Вселена е навсякъде. Големи и малки звезди, и небулози, комети и метеоритни дъждове прелитат около мен.

Моята скала е като застинала в нищото. Макар че и тя лети със страшна скорост през Вселената. Чувствам, че се движа само когато друго небесно тяло премине наблизо, а това се случва веднъж на 10–20 години. Тогава сякаш пропадам във водовъртеж, а главата ми се разцепва от непоносимия рев на прелитащото. През цялото останало време моята осветена скала виси забравена в мрака и тишината на пространството.

Астероидите нямат атмосфера, но на моя някак си можеше да се диша. Имаше и достатъчно гравитация, за да ходя по скалата и да спя на повърхността ?, като че ли е планета. Явно плътността на камъка под краката ми беше по-голяма дори от плътността на буцата, която усещах в гърлото си, щом се събудех на астероида.

Не мога да си спомня как и кога съм се озовал тук. Все пак, по наблюденията си върху движенията на далечните звезди, разбирам, че минават хиляди години. Хиляди години без идея защо съм тук и откъде съм се взел!… Но всъщност какво е дори само една година на изолиран астероид далеч от слънцето?

Нямах спомен да съм ял или общувал с други живи същества през живота си. Бях гол, но не изпитвах студ или топлина на скалата. Как мога дори да съм сигурен какво съм? Няма други като мен, с които да се сравня.

Но всеки път, когато заспивах върху голата скала, сънищата ми се изпълваха с човешки контакти. Бях сънувал много земни хора. Бях говорил в съня си стотици човешки езици. Бях се раждал и умирал през най-различни епохи…

Толкова чужди човешки съдби! А моята е само да ги сънувам. Години, векове и хилядолетия сънувах живота на другите…

Събуждах се в съня си, протягах ръце над главата си да раздвижа пукащия си врат, вкочанен от сънуване. После обикалях малката скала. Тя беше едновременно добре позната и напълно странна за мен. Като собственото ми тяло. Обикалях я трескаво във всички посоки, но си оставах на същото място. Сякаш бях заседнал в асансьор – но завинаги. Босите ми крака чувстваха невероятната твърдост на малкото тяло под мен.

Обръщах лице нагоре и дълго гледах звездите. Познатата топка от неизразима тъга пулсираше в гърлото ми. Единственото нещо в будния ми живот, което изглеждаше живо, бяха тези студени космически тела на светлинни години от мен в празното.

Гледах небето и си мислех: Къде ли е тази планета, която все съну­вам? Дали ще мина покрай нея някой ден?… Но ако я доближа прекалено, ако гравитацията ? ме засмуче… дали тогава Земята би устояла на сблъсък с моята самотна скала, по-тежка от планета?… Не, по-добре изобщо да не доближавам Земята! Не искам да се чувствам виновен за края ?…

Мълчанието на звездите ми казва нещо. Тяхната невъобразима отдалеченост ми е близка. Знаем се с тези самотни светила откакто свят светува. Взирам се във вселенския мрак часове и години. Той е навсякъде – около мен, под мен, над мен. И вътре в мен. После се просвам на твърдия камък и се опитвам да заспя…

Щом заспя, един ширококрил прозорец на прясно боядисана стая се отваря пред очите ми. Месец юли е, ранен следобед на планетата Земя. Аз съм в един средноголям град, наречен София, в края на 20-ти век по човешкото летоброене.

Прозрачните пердета се движат в топлия вятър. В синьото небе бели облаци плуват бавно и се променят постоянно. Короната на стария орех шуми пред прозореца. Слънцето играе в листата както светлините и сенките върху лицето на Богородица от византийска мозайка. Мирише на блажна боя и лятна градина. Отекват далечни детски и птичи гласове…

Можех да си стоя така и да гледам през прозореца до края на живота си. Не ми трябваше друго. Това беше моят изгубен рай.

„Дали отсъствието на света го прави толкова красив?“, си казах в съня си. И се събудих.