Редактор на рубриката „Поезия“: Поли Муканова. На снимката: Владимир Левчев.
Владимир Левчев
стихове и разказ
Из „Любов на площада“ (изд. „Скалино“, 2014)
Любов на площада
Като млад сънувах
как вървя по улицата и осъзнавам,
че съм гол от кръста надолу.
Минувачи
ме разстрелват с поглед
и умирам от срам…
Или се сещам,
че съм закъснял за училище
цял ден… цяла година… много години
и няма да мога да завърша.
Или ме подгонва Злото
на площада,
а краката ми омекват,
оплитат се като езика ми,
предават ме…
Случваше ми се
и хубавия сън:
аз съм гол на площада – но махвам
с ръка и ми пада
камъка от сърцето – загребвам
въздуха с ръце и плувам
бруст – забавено – забавно
се издигам
над минувачи и лехи с цветя –
обичам ги! –
летя през майския вятър
гол и свободен
като чайка или буревестник –
гол и свободен
като душата след смъртта.
2014
Ритуал на посвещаване
На Атинула
Един нещастен човек
не може да бъде поет.
Бранко Милкович
Бурята е близо.
Виждам бели материци да се носят
в тъмното небе – да се разтварят океани –
да поглъщат
лунни планини.
Виждам мислите,
които плуват по лицето ти – усмихват се
и втренчено ме гледат.
Виждам чудесата на света
навсякъде…
Светът е карта
на световната душа,
която вечно се изменя!
Змията на вселената раздвижва
лъскаво подлунно тяло.
Разтваря си главата като роза
в теб,
за да захапе в мен
набъбналата си опашка.
Мълния проблясва през телата ни
и руква древния порой –
за да затвори кръговрата:
ние ставаме едно.
1986
Служба в полунощ през декември
Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня
Вятърът свещенодейства
обладава
спящите в леглата
Снежен ореол сияе
върху този празен град
Свято е световното семейство
Свята
свети
самотата ни
Светът е свят
1994
Тъмната София *
София е най-тъмната столица в Европа.
Живеем в сенките на близкото минало, които ни хващат изневиделица за гърлото в спрелия асансьор, в подземието на съня – съня за светлото минало… за Златния век – в разкопките между джамията и ЦУМ.
Сиви кардинали ни заплитат в сенчести бизнеси, оковават ни в обръчи от фирми, докато слугите им ни приспиват с кулоарни словоблудства от екрана на телевизора.
Перловският канал мирише на тоалетната на Парламента . Но ние сме като орлите! Имаме си и Орлов мост!… Само че под моста не тече река, а канал.
Мостът ни просто свързва Цар Освободител с Цариградско шосе…
Сънуваме как „Ориент експрес“ със сладко потракване ни носи към Европа. Сънуваме, че сънуваме, че пътуваме…
От време на време ранобудни петли и студенти идват в съня и ни викат в ушите: Събудете се! Съмва се! Съмвайте се!
И като в оня детски сън – ние веднага се събуждаме, изпишкват ни, нахранват ни, обличат ни за училищe и излизаме с натежала от просвета чанта. Докато крачим бодро по тротоара пред Университета щастливо си тананикаме: „Върви, народе възродени! Към светли бъднини върви!“…
Но изведнъж осъзнаваме, че още сме под юргана.
И събуждането също е било насън.
София е най-тъмната столица в Европа.
ноември 2013
* Протестите срещу правителството от лятото на тази година още продължаваха, без резултат. Протестиращи студенти окупираха Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Без резултат.
Маса
Лицето ми
е безучастно
като бялата покривка,
върху която много нещо се изля.
И стана черно пред очите ми.
Аз съм човекът
без лице.
Аз съм човекът
маса.
Аз съм Краят –
мръсната маса,
върху която са пирували
световните царе.
1988
Справедливост за всички
Когато бедният проси
на ъгъла –
това е срам.
Когато богата компания
проси по телефона –
това е търговска стратегия.
Ако бедният прати някого
да убие лош съсед –
това е престъпление.
Ако президент прати войската си
да убие лош съсед –
това е освобождение.
Богатият може да си купи сенатор.
Бедният може
да си купи вестника на богатия
и да прочете
за парите на сенатора.
Да, богатото дете учи право.
Да, бедното дете
продава дрога на ъгъла.
И има справедливост за всички.
Вашингтон, 2006
Дявол и Бог
Дяволът е разликата между нас.
Дяволът е тайната,
която всеки за себе си знае.
Бог е нещо общо между нас.
Бог е това,
което не знаем.
Из „Сънувани“ (изд. „Жанет 45“, 2014)
Астероид
Сънувах странен сън. Лежа сам на един малък астероид: гладка скала с форма на продълговат картоф. Повърхността е добре осветена – като преспа в лунна нощ. Катранената Вселена е навсякъде. Големи и малки звезди, и небулози, комети и метеоритни дъждове прелитат около мен.
Моята скала е като застинала в нищото. Макар че и тя лети със страшна скорост през Вселената. Чувствам, че се движа само когато друго небесно тяло премине наблизо, а това се случва веднъж на 10–20 години. Тогава сякаш пропадам във водовъртеж, а главата ми се разцепва от непоносимия рев на прелитащото. През цялото останало време моята осветена скала виси забравена в мрака и тишината на пространството.
Астероидите нямат атмосфера, но на моя някак си можеше да се диша. Имаше и достатъчно гравитация, за да ходя по скалата и да спя на повърхността ?, като че ли е планета. Явно плътността на камъка под краката ми беше по-голяма дори от плътността на буцата, която усещах в гърлото си, щом се събудех на астероида.
Не мога да си спомня как и кога съм се озовал тук. Все пак, по наблюденията си върху движенията на далечните звезди, разбирам, че минават хиляди години. Хиляди години без идея защо съм тук и откъде съм се взел!… Но всъщност какво е дори само една година на изолиран астероид далеч от слънцето?
Нямах спомен да съм ял или общувал с други живи същества през живота си. Бях гол, но не изпитвах студ или топлина на скалата. Как мога дори да съм сигурен какво съм? Няма други като мен, с които да се сравня.
Но всеки път, когато заспивах върху голата скала, сънищата ми се изпълваха с човешки контакти. Бях сънувал много земни хора. Бях говорил в съня си стотици човешки езици. Бях се раждал и умирал през най-различни епохи…
Толкова чужди човешки съдби! А моята е само да ги сънувам. Години, векове и хилядолетия сънувах живота на другите…
Събуждах се в съня си, протягах ръце над главата си да раздвижа пукащия си врат, вкочанен от сънуване. После обикалях малката скала. Тя беше едновременно добре позната и напълно странна за мен. Като собственото ми тяло. Обикалях я трескаво във всички посоки, но си оставах на същото място. Сякаш бях заседнал в асансьор – но завинаги. Босите ми крака чувстваха невероятната твърдост на малкото тяло под мен.
Обръщах лице нагоре и дълго гледах звездите. Познатата топка от неизразима тъга пулсираше в гърлото ми. Единственото нещо в будния ми живот, което изглеждаше живо, бяха тези студени космически тела на светлинни години от мен в празното.
Гледах небето и си мислех: Къде ли е тази планета, която все сънувам? Дали ще мина покрай нея някой ден?… Но ако я доближа прекалено, ако гравитацията ? ме засмуче… дали тогава Земята би устояла на сблъсък с моята самотна скала, по-тежка от планета?… Не, по-добре изобщо да не доближавам Земята! Не искам да се чувствам виновен за края ?…
Мълчанието на звездите ми казва нещо. Тяхната невъобразима отдалеченост ми е близка. Знаем се с тези самотни светила откакто свят светува. Взирам се във вселенския мрак часове и години. Той е навсякъде – около мен, под мен, над мен. И вътре в мен. После се просвам на твърдия камък и се опитвам да заспя…
Щом заспя, един ширококрил прозорец на прясно боядисана стая се отваря пред очите ми. Месец юли е, ранен следобед на планетата Земя. Аз съм в един средноголям град, наречен София, в края на 20-ти век по човешкото летоброене.
Прозрачните пердета се движат в топлия вятър. В синьото небе бели облаци плуват бавно и се променят постоянно. Короната на стария орех шуми пред прозореца. Слънцето играе в листата както светлините и сенките върху лицето на Богородица от византийска мозайка. Мирише на блажна боя и лятна градина. Отекват далечни детски и птичи гласове…
Можех да си стоя така и да гледам през прозореца до края на живота си. Не ми трябваше друго. Това беше моят изгубен рай.
„Дали отсъствието на света го прави толкова красив?“, си казах в съня си. И се събудих.
Владимир Левчев е роден на 17 октомври 1957 г. Автор е на петнайсет стихосбирки, издадени в България, и четири издадени в САЩ, на множество есета и статии, както и на три романа – „Крали Марко: Балканският принц“, „2084-та“ и „Човекът и сянката“. Превеждал е американска и английска поезия и драма на български. Издавал е списание „Глас“, инкриминиран „самиздат“ преди 10 ноември 1989 г. 13 години е живял и преподавал във Вашингтон. От 2007 г. преподава литература и творческо писане в Американския университет в Благоевград.
Последните му книги са стихосбирката „Любов на площада“ (изд. „Скалино“) и сборникът разкази „Сънувани“ (изд. „Жанет 45“).
Посетете сайта на поета: vladimirlevchev.blogspot.com
Да се познавам с Владао съм удостоен.Да го чета и го -харесвам съм дарен.Каквото и дакажа повече ще е тъпо и излишно.Разходката из неговото творчпство е като неочакваната радост да се загубиш в топла, слънчева страна.Ще продължавам да се лутам спокоен, вдъхновен и чакащ за още.Благодаря ти, Владо.