Този текст е част от рубриката „Преводен разказ“. Снимка за илюстрацията: Freshly Picked Fungi, от Laura D’Alessandro (CC:BY)

 

Плесента, която шепти

фантастичен разказ

от Хараламби Марков

 

Във великата беседа на живота за плесените се говори като за доста скучни създания. И не е никак трудно да си представим защо. Далече от дарените с глас представители на фауната и непрестанното им самоизтъкване, което, да си кажем честно, говори за доста лоши обноски, плесените изглеждат глухонеми, когато ги сравним с който и да е от почти безкрайното биологично разнообразие.

За възпитаните плесени ревовете са проява на грубост, съскането неуместно, а цвъртенето – направо непонятно. Затова не е чудно, че гъбите са безгласна буква. Те не изпитват нуждата да тракат, жужат или бръмчат. А телата им определено не са обемни резонатори.

Без съмнение те са прекалено закръглени и пълни, а и горди от този факт, за да тръгнат дори да обмислят общуване посредством похотливите пръсти на ветровете. За разлика от други представители на флората, чието неприличие се помни още от времената на първата от рода Cooksonia на този свят.

Не, плесените общуват на език, който няма равен в естествените и неестествените светове. Най-близкият аналог е в царството на насекомите, когато представителите му използват системата за предаване на данни в кошерния ум, система, която плесените са усъвършенствали и надминали. Дори хората, любимците на еволюцията, все още са далеч от онова ниво на когнитивните процеси, което ще им позволи да осмислят възможността за наличието на разум в царството на гъбите.

Както вероятно можете да си представите, това радва плесените, които се хранят с всичко, което някога е било живо, и складират знанието от него в колективната си памет, защото плесените са следсмъртната машина на природата. Те извеждат и изчисляват алгоритми. Откриват еволюционни тенденции и изменят базисната структура на хифите си, за да отбележат края на един или друг вид. Единственото, което не правят, е да си спомнят за отделните индивиди.

И все пак има едно човешко име, което всяка плесен – от опитомения черен мухъл до покритата с пипала Aseroe rubra – знае. Името принадлежи, или по-точно принадлежеше, на Ростислав Казакчиев: доста особено човешко същество с желание да разбере и преведе езика на плесените.

По онова време плесените не подозираха, че момчето, което лижеше мухъла по стените в семейната къща във Варна – град, разположен на северния морски бряг на България, – ще се окаже нещо повече от двукрако със склонност към размножаване и подозрителни вкусове в хранителните навици. Нито една вечно-бдителна спора, скрита на сигурно в триетажната къща на Казакчиев, не предполагаше, че в клетъчния код на Ростислав дреме революция.

В крайна сметка, колкото и напред в еволюцията да са плесените, те не са ясновидци.

Самият Ростислав нямаше основания да мисли колко важен ще се окаже. Според човешките стандарти Ростислав Казакчиев беше въплъщение на генетична грешка. Не притежаваше нито тялото, нито ума, за да се чувства част от вида си.

И не защото имаше костите на дребен, мумифициран гризач, покрито с кожа, която едва може да скрие ставите и органите му. Нито пък беше свързано с начина, по който невроните му реагираха на електрическите импулси из пътеките на мозъка му, тъй като всички връзки там всъщност си бяха наред.

След още по-внимателен анализ и заключения след асимилирането на Ростислав, българските гроздове от микроскопичните Psilocybe semilanceata потвърдиха, че тази другост се проявява в паузите между движенията на двукракото. Също така и в начина, по който то установява контакт очи в очи с други представители на вида му, или по-точно – начина, по който не успява да го установи. Да не говорим за странните тонове, звучащи, когато използваше гласните си струни.

За Ростислав обяснението на това поведение беше много по-кратко и необяснимо по-нелогично.

По негови думи: “Хората скъсяват живота ми наполовина всеки път когато съм принуден да ги погледна.”

При всяка възможност той се обграждаше със стени – както и препятствия, издигнати от мълчание и неловки погледи, – за да отблъсне човеците. Предпочиташе да отдели вниманието си за отглеждане на плесен, което намираше за приятно и успокояващо хоби.

Веднъж като малък Ростислав накисна цял хляб във вода. Уви го в кухненското фолио на майка си, което предпазливо бе свил от шкафа в кухнята, докато никой не гледа, и го скри под леглото си. Младият изследовател обаче нямаше късмет и трябваше да сложи край на експеримента си едва няколко дни след началото му, след като баща му се натъкна на гъбестата каша един следобед. Оттогава Ростислав започна да върши странни дела. От човешка гледна точка, разбира се.

Плесените, разбира се, приемат редица странности на хората и не бързат да съдят. Плесените записват, а не критикуват.

С настъпването на пубертета страстта на Ростислав по плесените отстъпи място на миризмите на собственото му тяло, особено в случаите, в които някоя дреха се бе задържала върху тялото му по-дълго, отколкото е социално приемливо. Той изпитваше наслада от лепкавата тежест на потта си. От това как миризмата гъделичкаше ноздрите му при всяко заравяне на носа в дрехата и от това колко хлъзгави и гладки ставаха синтетичните тъкани. Тези сеанси с вдишване завършваха, когато съзнанието му се възнасяше, преситено от изпаренията в белите му дробове и пропълзялото по гръкляна усещане за нещо хлъзгаво и неуловимо.

И докато връстниците и родителите му го порицаваха за поведението му, Ростислав не спираше да се усъвършенства във финото изкуство на укриването.

Такъв е пътят на еволюцията.

Момчето се къпеше колкото да се впише в обществото. Търкаше и втриваше сапун между краката си с надеждата, че не изглежда като гей, дори когато никой не гледаше или не можеше да предположи какво прави, дори когато парата от душа стопяваше силуета му в нищото.

Нещо, което не пропускаше обаче, бе да пази един определен чифт бели слипове за по-нататъшна обонятелна наслада. Носени в продължение на две седмици, добре укривани с месеци. Всяка нощ душеше, натискаше, играеше си с тъканта, проследявайки процеса на ферментация.

С течение на времето ластикът на слиповете се бе предал под напора на разтягащите и тормозещи пръсти. Сега изглеждаше като нещо, което е седяло около кръста на стара просякиня с години, преди и тя да го захвърли в някоя кофа. Материята беше протрита на местата, където ноктите му се впиваха отстрани, и отдавна бе загубила белия си цвят. Въпреки че бяха крайно износени и оръфани, Ростислав държеше слиповете си сгънати в перфектен квадрат в една дървена кутийка, дадена му от майка му, за да пази в нея златното си кръстче, която криеше сред ръждясалите пружини на леглото си.

Пръскаше слиповете с вода на мивката и ги полагаше в тъмната кутийка, за да родят живот.

Не едно и две момичета споменаваха името му, без да потръпнат: красиви тикове на отвращението, които показваха убеждение, че никоя никога няма да обикне или целуне Ростислав.

Ясно му беше, че слабините и семето му едва ли ще кулминират в семейство.

Плесента, със слузестите си цветове, се превърна в неговото дете. Дете, от което да се срамуваш и да криеш, но с добър баща в негово лице. Той хранеше плесента с кожички от скалпа си, като търкаше слиповете в мазната си глава. И й предоставяше достатъчно фоликули, слюнка, сополи и сперма след всяко среднощно самозадоволяване.

* * *

Плесента помни момента, в който Ростислав стана важен за нея.

Беше една августовска нощ, десетилетия преди Ростислав да бъде асимилиран. Един ордьовър от обилно полята с масло Russula emeticа – гъбата червенка, или бясна гъба, както я наричат българите – помогна на семейство Казакчиеви да прекратят съществуването си като жива материя.

И докато родителите му се прощаваха с последния си дъх, Ростислав сънуваше гора. Не забрави съня в продължение на години.

Така както родителите му повръщаха, умирайки, и небето в съня му повръщаше дъжд, гъст като кръвна плазма. Сферичните капки не спираха да се изливат. Гората стана хлъзгава, Ростислав залиташе на всяка стъпка и с мъка се опитваше да остане изправен.

В кожата му се забиваха борови иглички.

Дъждовните капки се стремяха да затлачат дробовете му със солената си сладост, понесли със себе си и вкуса на трескавата пот, която се спускаше към устните му, докато гъбата не го поздрави с поклон на издутата си гугла и порой от обрината с мехурчета слуз от местата по периферията на гъбата, от които капеше събралата се дъждовната вода.

По големина тялото на гъбата можеше да се мери с морския фар на Варна, но пигментацията й беше по-тъмна от нощта. За Ростислав гъбата криеше дълбини, които изискваха внимание. Дълбини със способността на свой ред да се взират в него.

Когато се приближи, видя скупчени една до друга форми. Форми, познати му от тънките книжки с истории, които четеше. Стори му се, че даже чува мелодията на “Лека нощ, деца”, понесла се из нощта, отвратителна поредица от ноти, изтръгнати от струните по най-немарливия начин.

Под шапката на гъбата го чакаше мравка, висока колкото него; пеперуда, която се извисяваше над мравката; дори по-висока мишка, облечена в алени поли; врабче с въглени вместо очи, което висеше от ламелите на гъбата, сякаш помислило се за прилеп; и един разложен заек, полускрит зад пънчето на гъбата.

Всички знаци предупреждаваха Ростислав да бяга, но горските създания се свиха, щом го зърнаха, въпреки че бяха великани в сравнение с реалните им съответствия.

Той пристъпи под гъбата, на сухо от вмирисания на мърша дъжд. Горските великани се отдръпнаха към пънчето и отвориха усти. Челюстите им се размърдаха с лигави прищраквания, а от гъбата пръсна плесен и покри телата на гигантите и земята около тях.

И в това тихо възражение – в което дъждът капеше шумно и неспирно и напомни на Ростислав за това как баба му изсипваше полуразтопена свинска мас в нагорещения тиган – Ростислав коленичи под тежестта на вълната разум.

Както може би се досещате, този разум надхвърляше всяка представа в човешкото въображение, но за разлика от тези на повечето хора, докоснати от високоеволюирала плесен, клетките на Ростислав не се поддадоха на най-ефикасната система за картотекиране в природата. Напротив, той отвори очи няколко дни по-късно в мухлясала болнична стая. Леглото му беше между тези на двама старци, които чакаха включването си в каталога на смъртта на плесента.

* * *

Животът на някой, докоснат от онова, което според човеците е най-близко до божественото, е далече от всичко познато на който и да е здравомислещ индивид.

Нямаше плесен, която да пророни и една спора от изненада от отричането на Ростислав. Той скърбеше за смъртта на семейството му или по-скоро неуспешно се опитваше. И също така неуспешно се опита да припише отвратителното видение в съня му на отровата от гъбите. Защо иначе би сънувал любимата си приказка от детството в такива гротескни краски? Нямаше нищо против зайчетата и искаше да забрави превилата се скелетоподобна фигура, която не спираше да се оглежда със смут в очите.

Това, което Ростислав не можеше да отрече, бяха реакциите на плесента спрямо него, или по-точно – как той реагираше на нея след като се съвзе от треската. В дните след хоспитализирането му той започна да усеща, че някой го наблюдава. Цял кошер от очи, до едно вперени в тялото му. Като че ли всяка гъба и мухъл вече притежаваха собствена личност и се взираха в него с намерение, което той не разбираше.

Параноя, обясни си го Ростислав.

Плесента още помни остатъчните сътресения от любопитство, протекли през ядрата на клетките й, когато човекът влезе в контакт с нейната психика.

В продължение на една пауза, която плесента не можа да измери, понеже беше твърде малка за безвременния й ум, Ростислав се опълчи на изпитателното й любопитство. Той уби всичката плесен, която видя, изтърка всяка повърхност в банята си и избърса прахта в цялата къща, така че да не остане и едно местенце, на което да попадне спора.

Разбира се, спорите намериха и биха продължили да намират такива местенца независимо от желанията му. Спорите – макар и неродена плесен – винаги са поддържали учтивата си невъзмутимост.

В пътя на живота на Ростислав настъпи сериозна промяна, когато той посети възрастната си леля и тя го нахрани със задушено. Особеността на въпросната яхния беше в това, че в нея имаше няколко нарязани гъби. Ростислав не забеляза, а леля му се направи, че изобщо не е слагала ненавижданата съставка.

Когато Ростислав легна да спи в празната си къща, се роди сън.

Стъпкана трева, мъх върху камък, олющена кора и сладко-киселото им разложение се понесоха от вкусовите му папили. В съня му тези вкусове бяха заспали в дълбините на езика му и сега се събуждаха. И докато всяка нотка се изстрелваше от набъбналите му папили, Ростислав си спомни как пониква от влажните цепнатини в камъните, за да покрие сенчестата им повърхност като гъст и прекрасен мъх. Спомни си топлината на земята, а след това и как напираше нагоре и навън, за да посрещне слънцето като трева. Спомни си и как се гърчеха ларвите под кожата му, която сега беше дървесна кора.

Но най-вече си спомни как всички те умряха и дойдоха гъбите. Те изядоха мъртвите и така нищо не се изгуби. Нито едно преживяване дори. И последното парченце сетивна памет залепна по порестата им плът, след което бе изпратено от гъбата, на лишея, на мухъла и обратно. В пълен синхрон.

Ростислав усети езика на царството на гъбите: хармонична песен от симултанни трансмисии. Ако всеки библиотекар на света се научи да пее всички книги едновременно и в тон с всички останали библиотекари, то изпълнението им пак би бледнеело пред словото на гъбите.

Гъбите надигнаха подути шапки и разстлаха широко мицела си – в ендорфиновия пик на човека – по време на това първоначално разкритие на какво е способна плесента в действителност, докато останалото световно биоразнообразие се мъчеше да бъде чуто.

След този първи сън Ростислав погълна много други гъби, изсънува много други сънища и слуша песента, която отекваше силно и богата на значения в мозъка на костите и в центъра на вътрешностите му.

Уви, не разбираше нищо от нея. Независимо колко надалеч и отвъд тласкаше сънищата си, песента оставаше вън от обсега му. Беше неуловима. Носеше се като изтъняло ехо из пещера, като песен на друг език, който той помнеше съвсем смътно. Така и не му се удаде да я преведе.

Когато започна с експериментите си по ваяне на сънища, Ростислав вече беше превърнал малкия си таван в пещера за гъби, по чиито стени пробягваха психеделични оттенъци всеки път когато светлината успееше да се промуши между завесите.

Гъбите, които ядеше, не го тровеха. Не защото не можеха, а защото самите те провеждаха свои си експерименти, за да установят дали Ростислав е способен на по-голям напредък от това да сваля информация посредством бактериите в храносмилателния му тракт.

Ростислав се грижеше за гъбите си. За кокетната розова Hygrocybe calyptriformis носеше смачкани пеперуди и пчели. А Otidea alutacea, вагиналният грозд, пък заслужаваше само най-фалическото от всички животни – така че тя получаваше диви змии от дюните и храстите на плажа.

Всяка нощ сънуваше други животи като муха, хлебарка, врабче и дори една стара улична котка, която преди куцукаше из градския площад.

Единствената група гъби, която се оказа, че не асимилира посредством смъртта, беше тази на обикновения черен мухъл, който се хранеше с мъртви клетки, кожни секрети и дори храчки от кашлица. Това подтикна Ростислав да превърне къщата си в квартира за бедни студенти, които идваха от всички краища на страната, за да учат в Икономическия университет във Варна и за които централното местоположение и евтиният наем бяха неустоими.

Тях Ростислав приспиваше с морфин, след което полагаше главите им върху възглавници, чиито калъфки бяха пропити с мухъл. Прекарваше нощите в чакане в стаите им и сменяше калъфките преди изгрев слънце. След това, докато сутрешният блок по телевизията стъпкваше тишината със самодоволната мелодия на шапката си, той дъвчеше тънки лентички мухъл от лицевите изражения на спящия и потръпваше при всеки чужд спомен.

* * *

Ростислав сменяше наематели по-бързо, отколкото дърветата сменяха листата си, и това никак не го притесняваше, защото сънищата се оказаха недостатъчни. Независимо какво беше съдържанието им, сънищата не можеха да му дадат нищо, което да го доближи до разгадаването на песента на плесента.

Днес царството на гъбите кима в съгласие и одобрение, като си спомня за еволюционно-напредничавия дедуктивен подход на този човек. Разнообразието е от малко значение, когато биологичният ти механизъм е зле оборудван за необходимия анализ.

Сякаш съдбата се бе намесила, когато един определен квартирант от женски пол нае къщата на Ростислав точно преди той да започне да обмисля самоубийство.

По всички човешки стандарти наемателката Дивна можеше да спре сърцето толкова успешно, колкото и масивен сърдечен арест. Ростислав и малкият Рости не бяха виждали подобна композиция на лицевите черти. Ирисите й всмукваха вниманието с небесносиньото на Mycena interrupta, а косата й отразяваше слънчевата светлина като захабения месинг из дома му.

Дали заради отчаянието от проекта, или подтикнат от някакъв последен импулс да следва закодираното поведение на вида си, но Ростислав промени познатите си навици. Остави гъбите си на диета чрез занемаряване, за да посреща слънцето с Дивна, която бе оцеляла цял месец. Как само се забавляваха, докато тя говореше за писане, понеже беше поетеса, а той слушаше.

Колкото по-силно ставаше приятелството им, толкова повече Ростислав искаше да научи всичко за Дивна, но говоренето й за книги само изтощаваше ушите му. Ето как Ростислав вкуси от сънищата на Дивна и я видя. Дивна бе дива, вечно във вихъра на танца под дърветата в планините около родния й старопланински град. Нозете й не знаеха къде е земята. Отмяташе коси така силно, че ги подхващаха и стремителните ветрове, които разклащаха дърветата и разлюляваха сенките на короните им. И самият танц не знаеше кога ще свърши. За разлика от другите сънища нейните умножаваха тази гледка до безкрай, който носеше със себе си и усещането за безвремие.

Изглежда Дивна беше истински различна и той се зачете в обяснения за видяното.

След седмица ядене на сънища Ростислав разбра какво бе подслонил. Гостенката му изобщо не беше част от човешкия род, нейното семейство бе съвсем друго.

Дивна беше самодива.

Но какво би накарало една нимфа да се залута извън горите си? И по-адекватният въпрос: как можеше да я накара да признае каква е в действителност?

Спомняйки си и този момент, плесента укорява с тих и възпитан тон подхода на Ростислав към въпроса за свръхестествените видове, тъй като такива глупости не съществуват. И все пак сънищата никога не лъжат. Грешката на Ростислав беше в неумението му да интерпретира.

Той се зачете още и откри, че тези нимфи се хранят с отровни гъби, и с усмивка на лицето настани Дивна на олющената маса за хранене и започна да маже дебели парчета яркочервена Amanita muscariа, или мухоморка, които покри с плътен слой майонеза.

Ростислав преживя стомашното разстройство. Дивна не успя.

* * *

Минаха години преди държавните институции да освободят Ростислав Казакчиев от почти безкрайната поредица от психодиспансери, в които го бяха пратили. Когато се прибра, Ростислав вече бе навлязъл в есента на живота си. Ставите му скърцаха. Хрущялът бе изтънял от студа и влагата в занемарените бели сгради, където в цепнатините между тухлите живееха нестихващи крясъци.

Къщата, наглеждана от една от лелите му, го посрещна с паяжини и влага, пукнатини и олющена боя.

На мухъла вътре почти не му пукаше за него. Ростислав бе прекарал години в излъскани и изчистени стаи, защото беше допуснал грешката да разкрие страстта си към всички плесени. Сестрите бяха проверявали стаята за гъби и мухъл неспирно. Старите номера на Ростислав може и да бяха минавали пред майка му, но тези сестри, тези умни, умни жени с влажни кравешки очи виждаха и през небрежно свитите му пръсти, които криеха трохи и парченца наплют плат под възглавницата.

Всичко това, бяха му казали неведнъж, е част от лечението. С години всеки аспект на този негов проект методично му беше забраняван, докато Ростислав не бе започнал да изпитва единствено отегчение от отчайващите игри.

Десетилетия по-късно връзката с плесента беше почти забравена. Потънала в непрестанно качване и сваляне на информация, анализиране и архивиране, плесента беше оставила настрана любопитната му особеност. Ростислав искаше отново да привлече вниманието й. Ако изобщо беше научил нещо в годините си на мълчание, то беше, че бе използвал грешни методи.

Решението да поглъща плесен бе изглеждало правилно навремето, но годините му бяха дали време за размисъл и Ростислав се бе възползвал от това. Докато оглеждаше стените в стаите си и се усмихваше на лекарите, които му задаваха въпроси, той събираше идеи.

Навързваше ги в теории, изпробваше ги в ума си и когато се оказваха неуспешни, ги отписваше. Така реши да не използва яденето на плесен като основен метод. Това би било елементарно.

Не, Ростислав щеше да е самата плесен. Само тогава би заговорил езика й. Но първо трябваше да я опознае съвсем интимно, а има ли нещо по-интимно от храносмилането?

Първата му задача след като се прибра, беше да се премести в малката таванска стая и да напръска стените с кална вода. Докато първите зимни виелици тропаха с градушката си по прозорците на тавана, стените отвътре блестяха като мазна кожа и отвсякъде се носеше миризмата на мускус. С ветровете навън се бореха две малки ръмжащи духалки, чийто топъл дъх обгръщаше Ростислав, докато той работеше върху първата в историята трансформация от човек в плесен.

И за миг не остави пръскачката и химикалката. Едната му трябваше, за да мокри дрехите си, а другата – да записва сънищата си в тетрадки. Ростислав пиеше мръсна вода от пластмасови бутилки, престояли в килера му със седмици, и се хранеше с гъбите, които отглеждаше на килима си.

Сънищата му се угояваха, започваха да натежават в ума му и да дразнят носа му, а той спеше и смърдеше на леш, изличил дори бегло човешкото от външния си вид.

Кожата му го сърбеше и провисваше от тежестта на колонии обриви, за които беше сигурен, че са плесен. Китките го боляха, но не спираше да пише. Това, което се изливаше от писалката, плъзваше из страниците. Всяка дума се размазваше, все едно мастилото бе дим, уловен от листа в полет. Ростислав Казакчиев вече се доближаваше до песента на плесента.

Информацията, намерението, езикът, който беше без думи, и песента, която беше без мелодия, втриваха честотите си в клетките му и той им реагираше, макар и още неразбрал смисъла им. Някои заблудени думи, доколкото идеята за думи може да бъде отнесена към плесента, се увиваха в някакво значение, което Ростислав записваше със скоростта на етнолог по следите на неуловим вид.

Така минаваха зимните дни на Ростислав.

* * *

Ето. Чува я.

Песента и неизмеримата й маса.

Наистина човешкият език е лишен от способността да я опише, но той превежда. Писалката докосва листа, но той не вижда написаното. Вече толкова дълго е в мрак, че не е сигурен дали са му останали очи. В един момент се сеща, че не е отварял устата си от, може би години, макар че няма причина да го прави. Не изпитва глад. Чува само песента.

Пише. Чертае.

Писането е безкрайно, но асимилацията го спира по средата, въпреки че му е чудно къде точно е средата на вечността. Вече той принадлежи на плесента и разбира песента, защото я пее и знае, че не би я разбрал преди да бъде асимилиран. Така и не е стигнал до това прозрение като човек.

Ето защо Ростислав не е изненадан, когато чува как медиците крещят колко отвратителен е таванът му. Може би е натъжен, но не и изненадан.

Знае, че в многообразието на живота какофонията е цар, и докато бозайниците реват, насекомите цъкат, а растенията шумолят, никой не чува плесента, която шепти и предрича генетичния път на света.

Превод от английски: Владимир Полеганов, 2015

 

Няколко думи от преводача:

В историите на Хараламби Марков фантазиите, сънищата и телата ни раждат красиви и чудовищни форми, които говорят ту езика на приказката, ту този на гротеската, често и двата едновременно. Марков е един от обещаващите нови автори на new weird и единственият български писател, канен за участие в курса по творческо писане Clarion (където са завършили някои от класиците на жанра – Октавия Бътлър, Брус Стърлинг, Ким Стенли Робинсън). Той пише на английски език, а разказите му са публикувани в различни антологии и ние изобщо няма да се изненадаме, ако скоро прочетем името му сред номинираните за някоя от големите награди за фантастика и фентъзи.

Разказът „Плесента, която шепти“ (The Fungi That Talk Softly, Electric Velocipede, December 30, 2013) е първият превод на разказ от Хараламби Марков на български език. Другият повод за гордост на „Сборище на трубадури“ е, че сме първото онлайн списание, което тази година публикува негов разказ (в началото на февруари The Language of Knives – на български „Езикът на ножовете“, – купен от редактора Ан Вандермиър, ще се появи на известния сайт Тор). Научете конкретни подробности за Хараламби Марков, открийте го в Twitter, прочетете повече за него в бюлетин на сп. „Shadowdance“ или…

Посетете сайта на писателя: haralambimarkov.com