Този текст е част от рубриката „Преводен разказ“, водена от Владимир Полеганов. Редакция на разказа: Нина Истревска. Оригинално заглавие на разказа: „Magische Momente“, от Heidrun Jänchen. На снимката: Хайдрун Йенхен.

 

Магически моменти

фантастичен разказ

от Хайдрун Йенхен

 

„Ето, пак същото“ – помисли си той и целият се изпоти. Ръцете го засърбяха.

– Но може би – обяви той с неестествена усмивка – дамите биха предпочели нещо по-романтично. В живота има и други неща освен шампанското.

Изпоти се, когато уви шишето в синята копринена кърпа. „Сега“ – помисли си той.

– Воала! – В ръката си държеше букет тъмночервени, почти черни рози. Бяха съвършени. По венчелистчетата имаше мънички капчици роса. Не можа да устои на изкушението и ги помириса. Винаги си беше представял миризмата на розите точно така и винаги се беше разочаровал. Покашляне откъм публиката го върна обратно в реалността. Той подари три рози на дамите от първия ред, усмихна се, направи им някакви дребни комплименти. Бяха впечатлени. Той също. Чудеше се как изобщо се беше събрал букет от истински рози в задното отделение на огледалния сандък. Това не бяха цветя от коприна, които винаги можеш да намачкаш на шарена топка.

– Да, природата – не спираше да бръщолеви, – омайна, чувствена, неповторима. Неповторима? – Той се взря в розите. – Не, всичко се състои от едни и същи молекули – хора, зверове, цветя, птици. Трябва само да ги подредиш по правилния начин. А ето тук е нашият молекулярен преобразувател! – Огледалната кутия отпред имаше колело с ръчки като от старомоден трезор, изглеждаше добре и отвличаше вниманието. Той отвори кутията, завъртя я и я обърна на всички страни. Подаде я на една дама от първия ред, която протягаше шия от любопитство и накрая само сви рамене.

Когато уви розите в копринената кърпа, те, естествено, не се сгънаха като изкуствените. „Чудо – горещо умоляваше той, когато ги напъха в кутията, – моля, нека да стане чудо!“.

Те се разтвориха в ръцете му. Той шумно си пое въздух. После затвори кутията, довърши дивотията с мигащата клавиатура и се чу да казва:

– Какво ще кажете за една птичка? Колко ли птички могат да се получат от един букет червени рози? Синигерче? Кос? Може би… – Кутията пукаше и скърцаше. Пироните изскачаха от дъските, които с трясък падаха на масата. – …пуяк – каза слисано. Публиката се смееше и пляскаше като обезумяла. – Спасихме Коледата – добави той, – но не издавайте този номер никому. – Пуякът го изгледа намусен.

Ръцете му трепереха. Вече никой фокус нямаше да се получи.

– И така, вече сме към края на това издание на „Магически моменти“… или сериозно очаквате от мен да превърна това пернато в чаша шампанско? – Хората се засмяха, а мисирът се завъртя неуверено върху масата. Опита да разпери перата на опашката си и тихо загъргори. Смехът се усили. – Но все пак мисля, че заслужих малък бакшиш? – Той отиде до едно малко русо момиченце от първия ред, лекичко я дръпна за носа и в другата му ръка падна една жълтица.

– Благодаря! – каза той. – Искаш ли и ти една? – Момиченцето кимна, неспособна да отговори.

Той пак я дръпна за носа и втора монета падна в ръката му. Тя се закиска, смутена от цялото внимание към нея. Магът се поклони.

– След като уредихме и финансовата страна, позволете ми да се сбогувам. Бяхте очарователна публика. Препоръчайте ме на приятелите си и елате пак, когато ви поканя на „Магическите моменти на Марио Мариано“!

Аплаузите бяха от сърце. Завесата падна и магът седна изтощен на земята. Измъкна от ръкава си копринена кърпичка на жълто-червени пламъци и избърса потта от лицето си.

Отвън оркестърът започна да свири валс. Той се запита кой ли още танцува валсове днес. Въздъхна и пак се надигна. Трябваше да разтреби реквизита си, за да направи място на укротителката на змии. Умислено опакова вълшебните си партакеши в големия стар мукавен куфар. Бургмюлер, шефът на спа-хотела, дойде зад сцената.

– Чудесно шоу, Мариано – рече той, – хората са очаровани. После нали ще уговорите с госпожа Хайнце следващия ангажимент?

– Благодаря.

Фалшивите чаши за шампанско изчезнаха в последния куфар.

– Да не забравите пуяка. Чудна идея. Няма ли да ми издадете как го правите?

– Професионална тайна, нали знаете.

– Никога няма да разбера – въздъхна Бургмюлер. – Отивам да се погрижа за гостите – махна с ръка за довиждане и изчезна.

Магът опита да хване пуяка, но той го клъвна и заклокочи обидено. Червените му менгуши станаха светлосини и той важно се запъти към завесата. „Само това не“ – помисли си мъжът, смъкна черната пелерина от рамото си и я хвърли върху птицата. Пуякът се съпротивляваше, но накрая беше омотан успешно.

Магът, който сега пак се казваше Марио Майер, повлече нещата си навън и ги натъпка в багажника. Винаги идваше с удоволствие в Оберойла, особено през декември. Хората, които почиваха тук по това време на годината, идваха, за да избягат от хаоса, който другаде от години наричат коледен бизнес. Бяха хора, които са дошли да си починат, които си оставят време за дребните неща. Освен това в гостилницата „При жадния Лудвих“ правеха най-хубавото месно руло с кнедли и червено зеле надлъж и нашир. Но този ден апетитът му се беше изпарил.

С голям зор успя да пробута пуяка на един селянин в най-близкото село. Твърдеше, че птицата сама е долетяла при него в жилището му! Селянинът го размени срещу един бройлер и дузина пресни яйца. Така от цялата работа му остана поне нещо хубаво.

През следващите дни, седмици и месеци не се случи нищо необичайно. Марио Мариано очароваше публиката и се наслаждаваше на съвършенството, с което измъкваше копринени цветя от шишета с шампанско и които после превръщаше в бял гълъб в молекулярния преобразувател. Вадеше лъскави монети от носовете на децата, които отначало ги разглеждаха недоверчиво, но накрая пак ставаха весели и безгрижни, както винаги. Леко учудените им лица бяха това, което той смяташе, че е най-хубавото в професията му. А възрастните винаги се опитваха да видят какво има зад фокуса.

Накрая Коледата пак наближи, падна сняг и той започна да подготвя ежегодното си представление в Оберойла. Липсваха само ангели с тръби, макар че тръбите извикваха у него първо представата за Страшния съд. Беше спокоен ден и миришеше на печени ябълки. Въпреки всичко той усещаше някаква тежест в стомаха, както някога преди класно по математика.

За щастие шоуто беше просто роля. Учиш си текста, как да влизаш, как да излизаш, театралните движения. Щом веднъж се вдигне завесата, и текстът завладява мисълта. Началото тръгна добре. Вплиташе и разплиташе метални обръчи, жонглираше с тях, огъна два във формата на сърце. Хората учтиво пляскаха. Дори номерът със свещите, които се палеха сами, беше приет добре. Без големи фокуси, а само стари номера, които бяха подходящи като за Коледа, и беше весело.

После стана онова със зайчето.

– Познато ли ви е? Дъщеря ви от седмици мрънка, че иска зайче. Вие си мислите за частта с храненето и чистенето, за посипаното навсякъде сено. Затова й купувате плюшено зайче. – Зайчето изведнъж се появи в ръката му. – Сладко е, нали? А после идва раздаването на подаръците и всичко, което получавате в отплата, е обиден поглед. – Той изимитира гласа на опърничаво дете: – Ама то не е живо! Това е за бебета! – Хората се засмяха, дори децата. – Ситуацията е трудна, но всъщност няма никакъв проблем.

На това място той почувства сърбежа по дланите. „Не – помисли си, – не, само си внушавам.“

Сложи зайчето върху червената кутия, зави го с кърпа с коледни мотиви и разлюля магическата си пръчка. От пръчката излязоха искри. Нещо се раздвижи под кърпата. Той дръпна кърпата внимателно и въздъхна облекчено, когато видя зайчето. Хората нямаше откъде да знаят, че всъщност трябваше да е кафяво. А то беше светлосиньо, също като плюшеното. Когато го вдигна от кутията, то започна да се мята.

Той го подаде на едно момиченце от първия ред.

– Искаш ли да го погалиш?

Момичето кимна и внимателно посегна към съпротивляващата се пухкава топчица. Беше с дълги руси коси и сини очи, като ангелче.

– Спасихме Коледата. Само че след три седмици проблемите продължават: Мамо, зайчето изобщо не е готино. Синди има два бели плъха. Ами сега? Може би все пак ще успеете да го смените. – Той върна синьото зайче обратно върху червената кутия и внимателно го покри. Вълшебната му пръчица бълваше искри като бенгалски огън. И тогава нещото под кърпата, каквото и да беше то, започна да расте. Червеният сандък се пръсна с трясък. Масата под него се срина и се показаха четири големи сиви крака. После се показа хобот, който грабна кърпата и радостно взе да я развява. На сцената стоеше слон джудже. За момент публиката остана като гръмната, после някой се разсмя и аплодисментите избухнаха като ураган.

Марио Мариано се огледа, търсейки помощ. Малкото момиче кимна въодушевено и се покатери на сцената. Тя, изглежда, най-добре се разбираше със слона. Магът подаде един от морковите, които всъщност бяха предвидени за зайчето. С ужас си мислеше за пуяка и се питаше какво да прави с този слон и как изобщо ще обясни наличието му. Та това е защитен вид!

– Не – решително каза той, – и така не може. Този симпатяга трябва да върви при другарчетата си в зоопарка, а за Коледа ще трябва да се ограничим с нещо безобидно като плюшено зайче.

Едва успя да покрие слона, толкова силно трепереха ръцете му. Нямаше никаква представа как трябва да стане превръщането. Единствено схващаше, че това е последният му шанс. Изпълнен със съчувствие, погали хобота на слона. После вдигна вълшебната пръчка и с едно тихо „плоп!“ кърпата падна на земята. На сцената лежеше синьото зайче.

Бургмюлер го чакаше на стълбите; беше очарован. Хората питали дали може да си купят билети за следващото представление! Той се опита да убеди мага за второ представление през лятото, но той не искаше и да чуе и държеше единствено за уговорка за следващия декември.

По обратния път през уютно заснежения ландшафт Марио Майер се питаше кое беше различното в Оберойла в сравнение с другите места, където имаше представления. Защо най-тривиалните му трикове тук бяха извън контрол, защо зайчетата се оцветяваха в небесносиньо, а после се превръщаха в малки слончета? В диплянките на туристическото бюро се твърдеше, че чистият въздух на курорта бил способен на чудеса, но едва ли беше от него. Зайчето беше изчезнало безследно. Той се чудеше какво е станало с него, докато на следващия ден не прочете във вестника, че в Дрезденската зоологическа градина се е появил слон джудже, макар досега този вид да се е смятал за чиста легенда.

През следващите седмици все се питаше дали трябва пак да има представления в Оберойла. Там ставаше нещо, което не можеше да контролира. А от това го беше страх. Струваше му се зловещо. От друга страна, там се случваше нещо невероятно, чудно. Можеше ли да го остави да му се изплъзне? На локалната притурка в местния вестник се беше появила очарователна статия за представлението му. Когато Бургмюлер му се обади през септември, той потвърди. Беше готов на всичко.

Още рано-рано сутринта той цъфна в Оберойла. Претършува градския архив и музея за съобщения за вещици, но откри само няколко вълнуващи местни саги за горски духове, за великани, които хвърлят камъни, и две обвинения във вещерство от Средновековието. Нищо освен вълшебния въздух. Дори спа-хотелът, който също не пропусна да проучи, не беше нищо особено. Ръцете му не трепереха. Сградата миришеше на празно и леко мухлясало място. От кухнята се носеше миризма на готвено кисело зеле.

„Сигурно – помисли си той – има нещо в публиката.“ Някой истински магьосник седеше сред безобидните почиващи и се подиграваше с него.

Много внимаваше, докато подготвяше излизането си. Ако нещо се объркаше, трябваше поне да е безобидно. Със сигурност в Оберойла никога не би направил номера с разрязаното с трион момиче, макар че го владееше, стига да му се намираха достатъчно момичета.

Когато започна представлението, той изпита някакво неопределено нетърпение. Магията не искаше да го напусне. Дланите го засърбяха, от вълшебната му пръчица започнаха да изригват искри и един букет от изкуствени цветя изведнъж се превърна в две дузини тропически пеперуди, които колебливо се заклатушкаха наоколо. Накрая една от тях излетя в публиката и кацна на коляното на едно малко момиченце от първия ред. Беше синеоко и с руси къдрици като ангелче. Гледката подейства на Марио Мариано като удар с чук. В следващите 45 минути му се удаваше каквото и да намислеше. Накара една маса да полети във въздуха, прекрачи през масивната тухлена стена до сцената и направи така, че във въздуха се материализира образът на един магьоснически замък. Изпълнението му имаше чутовен успех. Бургмюлер предложи да му удвои хонорара, ако се съгласи да излиза на сцената поне два пъти в годината. Мариано отказа. Коледата сама по себе си беше вълшебна и не можеше да се размножава произволно. В момента, в който през септември се появяха шоколадени джуджета, и магията им щеше да се изпари.

Вълшебните моменти на Марио Мариано в Оберойла станаха запазена марка. Регионалната телевизия засне шоуто му и се опитаха да го убедят за едно студийно представление. Той отказа.

– Можете да се прочуете! – викаше редакторът. – Не знаете какво изпускате. В сравнение с вас Дейвид Копърфийлд има единствено по-добра реклама.

Марио не отстъпи. Който има желание да види сензационните му изпълнения, нека да заповяда в Оберойла.

Беше прекрасно време, някак магическо. Оберойла беше като почивка от реалността. Каквото и да измислеше Марио Майер при излизането си на сцената в Оберойла, то се получаваше. Мишка, голяма колкото куче? Немски дог, който се събира в една човешка длан? Меденки, които се превръщаха в ярки топки за украса на коледна елха? Цигулка, която свири сама? Няма проблем. Можеше да пробие масата и оттам да потече лимонада. С вино не смееше да опита. Не знаеше каква представа за виното има русото момиченце от първия ред.

Бургмюлер беше много щастлив. Въодушевено разказваше, че би могъл да удвои цената на билетите.

– Само не и намалените билети за деца – каза звездата му и настоя на своето. На звездите е позволено да демонстрират и по някой каприз.

Великият Марио Мариано винаги първо търсеше в публиката малкото русо момиченце, което вече съвсем не беше толкова малко. То растеше от година на година и магът се досещаше, че все някога ще израсте над тези неща. Някой ден просто няма да дойде и програмата ще продължи по старому.

* * *

Не грешеше. По целия първи ред не се виждаше нито едно русо момиченце. Нямаше я. Пред Бургмюлер се оплака, че е настинал, за да има после някакво извинение, ако разочарованата публика започне да се оплаква. После Марио Майер въздъхна дълбоко, наметна пелерината си, нахлупи черния цилиндър и излезе на сцената под сърдечните аплаузи на публиката.

„Е, добре – каза си той, – хайде пак към пушека и огледалата.“

Опита обичайните трикове: чаши, които изчезваха през плота на масата, свещи, които се палеха сами, шарени копринени кърпички, които се появяваха от въздуха. И тогава изведнъж почувства, че ръцете му започват да треперят. Погледна към вратата, но никой не беше влязъл. Взе букета от копринени лилии и го постави в черната кутия. Когато разлюля вълшебната си пръчица, от нея заизскачаха искри – и страничните стени на кутията паднаха. Там клечеше изплашеният гълъб, там бяха и белите лилии, а между тях стърчеше фалшивата преграда.

И това беше само началото. Наистина успяваше да съедини лъскавите стоманени обръчи, но после за нищо на света не можеше да ги раздели. От празното шише от шампанско не капна нито една капчица течност, макар че много добре знаеше, че то всъщност изобщо не е празно. Гълъбът в ръкава му стана неспокоен, изпълзя навън и се изцвъка на костюма му. В тъмната зала някой се изсмя. Магът погледна натам. И тогава я видя. Косата й беше къса и зелена. Тя седеше на предпоследния ред до едно момче със същата коса. Двамата, изглежда, добре се забавляваха.

„Добре дошъл в кошмара“ – помисли си Марио. Наясно беше, че вече няма да му се получи нито един номер, но някак си трябваше да избута последния четвърт час. Затова продължи да се прави на глупак, като се надяваше, че поне на хората ще им бъде забавно. Копринени кърпички му изпадаха от ръкавите. Отпра яката си, а заедно с нея и скрития под нея маркуч, пълен с червена боя – „или може би предпочитате червено вино към розите?“ – и съдържанието му се изля по бялата му риза. Изглеждаше като жертва на мафиотска вендета.

Все пак от празния си цилиндър успя за измъкне Паул, сивото клепоухо зайче. Уплашено се взря в публиката. Получи някакви аплаузи от съжаление. Видя, че бившето русо момиче и момчето се целуваха. Бяха плътно прегърнати. Изведнъж контурите им сякаш се размазаха. Момчето изчезна, сякаш беше погълнато от момичето. Пуловерът му падна на земята. Цялото тяло на Марио затрепери. Имаше чувството, че легиони мравки припкат из вените му. Той избяга с писъци от сцената.

Бургмюлер така и не разбра защо магът взе толкова присърце едно оплескано представление, че никога повече не пожела да дойде в Оберойла.

Превод от немски: Стоян Христов, 2015

 

Няколко думи от преводача:

Хайдрун Йенхен описва себе си най-кратко като физичка, авторка и член на населението. Родом от бившата Източна Германия, тя завършва физика в Йена, където по-късно получава и докторска титла в областта на оптиката. Днес продължава да работи в Йена (град, в който твърди, че е влюбена) като конструктор на оптични уреди, като освен техническите текстове, които пише, за да си изкарва хляба, за удоволствие пише фантастика и фентъзи. През 2009 г. нейният роман „Партито за рождения ден на Симон Голдщайн“ беше номиниран и за двете големи немски награди за фантастика, което признание в последните години редовно получават и множество нейни къси разкази. През 2009 г. Хайдрун Йенхен печели наградата на името на Курд Ласвиц за разказа „Сделка като всяка друга“, а през 2012 – Немската награда за научна фантастика за разказа „В безмитната зона“ През 2002 г. нейната история „Магически моменти“ печели престижното състезание Story-Olympiade в категорията Къс фантастичен разказ.

От поне една петилетка Хайдрун Йенхен е и съиздател на популярните сборници за къса фантастична проза на издателство „Вурдак“ заедно с колегата й на фантастичното поприще Армин Рьослер. В нейния блог често може да се забележи колко е активна по всевъзможни природозащитни и граждански инициативи, като през миналата пролет дори се кандидатира на изборите за общински съвет в Йена от името на Пиратската партия.

Официален сайт: www.jaenchen.de.vu