Авторът на сборника „На изток от запада“ се връща към първите си стъпки като писател в текст, написан специално за конкурса за кратък разказ на името на Агоп Мелконян. За илюстрация е използвана снимка на книгата „Спомен за света на Агоп Мелконян“ от съставителите Велко Милоев, Дилян Благов и Александър Карапанчев (ИК „Ерато-Арт“, 2008).

За Агоп

от Мирослав Пенков

Агоп Мелконян срещнах за пръв път преди шестнайсет години. Аз самият тогава бях на шестнайсет – значи преди половин живот време. Срещнахме се в едно кафене в „Надежда“, квартал с подходящо име. Валеше дъжд. Заведението беше задимено и душно и скоро с Агоп останахме сами на масата.

Няколко месеца по-рано той беше публикувал в „Зона F“ първия ми истински разказ. А сега ме беше повикал да види дали не искам да му помагам (да пиша всеки месец по една кратка статия за списанието), а също и за да ме прецени – ставам ли, или не за тази работа.

Какво точно сме си говорили него следобед вече не помня. Но Агоп си го спомням ясно, така, както го видях тогава. С изящно поддържаната брада, с очилата тъкмо на ръба на носа. Пуши цигара от цигара, а пък не дава на келнерката да изпразни пепелника. Човек, който е чел много, и проза, и поезия, който говори за книгите с любов и с усет. До края на разговора аз не се отпуснах. И още години ми трябваха преди да се накарам да му кажа „Агоп“ наместо „г-н Мелконян“. Не от позьорство, не дори от уважение. А oт почитание и страх.

Чак сега, шестнадесет години по-късно, от позицията на друго време и на друго пространство, си давам сметка за корена на този страх. Дали съм знаел тогава как този човек променя живота ми? Как ме учи на търпение, постоянство и трудолюбие? Дали съм знаел как публикациите в „Зона F“ ми вдъхват увереност и сила и колко вдъхновение ще почерпя от месечните срещи с другите млади пишещи хора, на които Агоп помагаше така всеотдайно? Едва ли. Тези неща се осъзнават по-късно. Но дори тогава, в онези дни, аз явно съм усещал влиянието на Агоп, дълбоко в костите си, като боязън, като почит и страх. Та нима може човек да не се бои от този, който пренарежда живота му, който му дава нова, дръзка посока?

В онези тъмни години на лутане и преход, Агоп ни даваше посока. Даваше ни шанса да видим думите си оживели на хартия. В онези тъмни години на лутане, Агоп изповядваше простата истина – в началото на пътя младият писател най има нужда някой да му каже „пиши, ти можеш“.

Мирослав Пенков
14 февруари, 2015

Бележка:

Мирослав Пенков е роден през 1982 г. в Габрово. Завършва Първа английска езикова гимназия в София, а през 2001 г. е приет в Университета на Арканзас, където получава бакалавърска степен по психология, а по-късно и магистърска по творческо писане. Разказите му печелят BBC International Short Story Award 2012 и наградата Eudora Welty 2007. В чужбина публикува разкази в A Public Space, One Story, Orion, The Sunday Times, Granta Online, The Southern Review. В България публикува в „Зона-F“, „Пламък“, „Съвременник“, „Сега“ и антологиите „Точка на пристигане“, „Чудни хоризонти“, „Ласката на мрака“. Автор е на фантастичния сборник „Кървави луни“ (Камея, 2000). Салман Рушди включва разказа му „Как купихме Ленин“ в антологията The Best American Short Stories 2008, а разказът му „На изток от запада“ е отличен в антологиите PEN/O. Henry Prize Stories 2012 и The Best American Nonrequired Reading 2013. Сборникът му „На изток от запада“, издаден в единадесет държави, е финалист за наградите 2012 William Saroyan International Prize for Writing и Steven Turner Award for First Fiction by the Texas Institute of Letters. Преподава в докторската програма по творческо писане на Университета на Северен Тексас, където е и един от редакторите на литературното списание American Literary Review.

Още от Мирослав Пенков може да прочетете на сайта му: miroslavpenkov.com