Книги

Впечатления от Bleeding Edge („На ръба на света“) на Томас Пинчън

Илюстрация към Впечатления от Bleeding Edge на Томас Пинчън

Изображение за илюстрацията: http://bleedingedge.pynchonwiki.com

Впечатления от Bleeding Edge
(„На ръба на света“) на Томас Пинчън

от

Владимир Полеганов,
Петър Тушков

Този свят е място за напускане

Bleeding edge technology е определението за технологията, която е толкова нова, че употребата й носи рискове и несигурности. Така се казва и последният роман на Томас Пинчън. Заглавието следва линия, започната с предишната му книга – Inherent Vice. Две имена с еднакъв брой думи и букви, с еднаква природа (повече терминологична, отколкото художествена), две начала на особения тип потъване в неизвестното, който само Пинчън е сподобен да опише. В Inherent Vice незвестността заплашва да изскочи от вродената нестабилност на всяко нещо в нашия подвластен на ентропията свят. В Bleeding Edge тя е другото място, онова отвъд границата, до която си стигнал или на която незнайно как си се озовал. Пинчън винаги работи не само със Света (неговото задължение като голям автор), но и със световете: всички онези пространства, които се раждат и умират, докато голямата топка се върти около слънцето. Някои от тях са известни на повечето хора, други са изградени от тайни обещства или малки социални групи, а трети стоят неоткрити, неизследвани, човек може да ги види само през цепнатините на своя свят, ако знае къде да гледа. Нещо като смъртта в ученията на Дон Хуан: онази сянка, която уж можеш да зърнеш, ако рязко извъртиш глава.

Когато използваш карта с толкова много места, изобилието от граници не е изненадващо. Предполагам, че когато си Томас Пинчън, изобщо не си изненадан и от това, че границите са подвижни, а онова изобщо не е карта, ами нещо съвсем живо. И вместо да отстъпиш назад и да започнеш да изучаваш това същество, ти се впускаш в него и се превръщаш в онази част от мозъка му, която разказва.

Гласът на героите в Bleeding Edge е съвременен, шокиращо адекватен от гледна точка на информацията, която имаме за Пинчън и неговата година на раждане. Другите 77-годишни писатели не пишат така. Достатъчно е да прочетете един-два разговора, най-вече да прочетете тяхната лекота, точността, с която препратките падат по местата си, гладкостта на употребения жаргон, внимателното датиране на шегите, за да се убедите, че нещо не е наред. В целия останал литературен свят, който не е „Томас Пинчън“. Започвам с гласовете на Bleeding Edge, защото по-голямата част от романа е съставена от диалози. И те са важни не само заради изтъкнатите по-горе качества, ами защото дори и при тях се усеща може би основната тема на книгата: динамиката на световете, създаването и променянето на световете, сблъсъкът на стария с новодошлия свят. Диалозите на Пинчън създават едновременно усещането за нещо абсолютно автентично и нещо абсолютно изкуствено, точно като тези в популярните през 90-те ситкоми. (Неслучайно прическата на Рейчъл от „Приятели“ е една от „маниите“ на края на 90-те, на които е обърнато най-голямо внимание). Още с появата си героите се впускат в скоростни разговори и играта между естествените и конструираните реалности започва. Знаковата 2001 г. оживява и се завърта.

Това е година, която присъства в спомените на всички читатели на романа. Година, която преди е била символ на бъдещето, а сега е знак, който сочи мястото на смъртта на един свят. Но тази смърт, както разбираме от Пинчън, е привидна. Старият свят не си е отишъл след случилото се на 11 септември 2001 г. Той се е раздвоил. В ковчега е само единият. Другият продължава и до днес, почти същият, но полагащ усилия да скрие най-големия си дефект, най-тежкото поражение от раздвояването: липсата на възможност за ирония в него.

Bleeding Edge започва месеци преди Раздвояването – през пролетта на 2001 г., когато 90-те все още не са си отишли напълно и иронията може да съществува. Героинята на Пинчън, Максин, е жител на Ню Йорк, града, в който хората говорят бързо, спят малко и са най-любимият обект на разрушителните желания на всички тъмни сили във Вселената. Нейната работа е да открива измами – финансови, документни, а по-късно в романа и онзи най-висш тип измама, който ражда двойници и умъртвява и подменя светове. В сферата на дейността й са големите и малки фирми, чиято дейност е свързана с Интернет – последния засега новооткрит и новозаселен от човечеството свят. В края на 90-те години Интернет е много по-неопитомено място от днес, от дълбините му лъха на свобода, необятността му е плашеща и екзалтираща. Един вид Див запад, в който обаче каубоите са нърдове, а лошите – нърдове с компании и много, много пари.

Също както в Inherent Vice и тук на вратата на главния герой (сега героиня) се чука и на прага е познат от миналото, който търси помощ, защото „нещо се случва“, „нещо не е наред“ около фигура с голямо влияние и състояние. В Bleeding Edge това е Гейбриъл Айс, dotcom милиардер с интерес в областта на интернет сигурността и – както Максин открива, щом се отправя на разследването си – дълбокия нет. Също както в Inherent Vice и тук в хода на разследването си героинята (Максин) среща, нарочно и случайно, всякакви персонажи – от една баба блогър през руски и италиански мафиоти до американски агенти с опит в свалянето на социалистическите правителства на Централна Америка. Всеки от тях изглежда запознат с детайл или повече от Голямата тайна около личността на Гейбриъл Айс. Постепенно разследването се превръща в изследване, защото не само героите увеличават броя си (а с тях и историите и истините), ами и световете изведнъж стават безброй, като че ли Максин е погледнала в калейдоскоп. Или в микроскоп – защото парченцата се стрелкат, делят и поглъщат едно друго.

Разстоянията, изглежда, се смаляват, защото всеки познава всеки и стъпките, които делят хората и компаниите в ежедневието и на работа, са съвсем малко на брой. Така например приятели на Максин, които разработват нещо като пътеводител за дълбокия нет (наречен DeepArcher), се оказват в списъка с покупки на Гейбриъл Айс, а нейна позната е негова тъща. Но това със смаляването е измамно усещане, нещо подобно на създаваното от Фейсбук и останалите социални мрежи. Усещане, което превръща човек в ленив потребител на своя си свят, който си мисли, че едно пресягане е достатъчно за контакт. Работата на Максин е да чете между редовете, да гледа през цепнатините между движещите се картинки. И тя започва да сглобява пъзела. А той няма финална форма, изглежда различен с всяко добавно парче. Така е не само за Максин, но и за нас. Мислим, че четем задъхан технотрилър, защото по пътя си Максин среща костюмирани мъже с тъмни очила и точни мерници, попада на един-два трупа, прониква в луксозни комплекси с басейн на покрива и лабиринт в подземието, където пък вижда нещо, някакво същество, малък човек или маймуна, може би извънземно (защото в световете на Пинчън винаги са само отчасти обозрими и „Above in the bright pre-autumnal sky, UFOs carry out their patient cloaked reconnaissance.”) или резултат от странен експеримент. Но докато проучва, търси и намира, Максин обхожда и световете в себе си емоционално и сексуално, увлича се по лоши момчета, влюбва се отново в нейното старо момче и остротата на трилъра добива по-гладки форми. Ясно е, че вече следим два пътя: Максин се движи из светове, а Пинчън из жанрове. Докато тя разплита възлите на измамната технологична и политическа реалност, Пинчън размества граници на не по-малко измамната литературна реалност. Той работи с познати материали, натрупали се през 90-те. Годините на първите хакерски трилъри, годините на фантастичните сериали, търсещи истината – някъде там, годините на големите романтични комедии и началото на „женските“ филми и сериали. А в едно от най-силните си жанрови превъплъщения Bleeding Edge е диаболична история, в която светът е продал душата си, неговият двойник е физическото измерение на сделката, мъртви герои се разхождат из улиците на Ню Йорк, а сградите са обсебени от технологични и старомодни духове. За Пинчън жанрът, в днешното разбиране на думата, е език, на който литературата, ако е добра, може да се научи да говори. Езикът ограничава реалността и затова е по-добре да владееш няколко и да ги говориш без срам.

И сигурно няма по-добро място за упражняване на тези езикови умения от страна на автора и по-добро пространство за бунт срещу вкаменяващата се прегръдка на „реалността“ от страна на героинята от Ню Йорк. А той е колкото истинският Ню Йорк, картографиран педантично от Пинчън като все по-страдащ от джентрификация мегаполис, толкова и призрачният и въобразен Ню Йорк, издигнат както от заселници и архитекти, така и от писатели и режисьори. Град, който е не само столица на съвременния свят, но и, съвсем по муркокски, ядрото на самата мултивселена.

Един от големите успехи на Пинчън в Bleeding Edge е разкриването на онези моменти – дребни жестове, внимателни амбициозни планове или актове на неописуемо насилие, – които разцепват реалностите, раждат алтернативи и възможности. Противно на всичко, което човек може да си помисли от задната корица, от първите две трети на Bleeding Edge, това не е роман за атаката срещу Световния търговски център. На нея са отделени съвсем малко страници концентрирано внимание, след което историята се връща към своите си въпроси, проблеми и фокуси. Когато Събитието се случва, за читателя става ясно, че главната буква е незаслужена (поне в контекста на романа), че Нещото, чиято сянка се промъква между редовете във всяка глава, е може би друго. Те, сигурно всеки (по)читател на Пинчън ще чуе в главата си в този момент, искат да си мислиш, че това е Събитието, че това е Нещото. Истината в Bleeding Edge е винаги някъде другаде.

Това, което извършва атаката от 9/11 в книгата, е да маркира най-важното размножаване на световете – една от „майките“ на вече споменатия двойник. Новия свят, обсебен от сигурността, внимателното наблюдение с изцяло чисти намерения, следенето. Свят, в който има повече място за затвори, където Интернет е прекрасен и чист, безопасен и политически коректен, не океан с дълбини, а мрежа с приятели и онлайн магазини. Света, в който Пинчън не вижда място за иронията. Вече всичко трябва да е буквално, казва една от героините. (Въпроси за по-късно: как се случва изкуството на такова място и дали Bleeding Edge не е последният възможен роман на Пинчън?)

Усещането, че нещо лошо ще се случи, витае из почти всеки абзац, оцветява с лека тъга сбогуванията на героите в този пълен със срещи роман, прави съдбоносни и най-обикновените им фрази, прибавя един звън на някои от шегите им, който ги превръща в неуместни или страшни. И то наистина се случва – световете уж са повече, но възможностите за разказ (един от начините да реализираш светове) са по-малко. Пинчън е най-емоционален, когато говори (чрез героите си) за новия буквален ред. Някои от героите (някои от по-възрастните герои) от време на време се впускат в тиради срещу нещо, което страшно силно наподобява днешния доминиран от Фейсбук и другите социални мрежи образ на Интернет. Това са забавни и кратки монолози на сърдити старчета, които обаче свързват страховете от „онова време” с реалността, която обитаваме днес. Ако се чудим в какви времена живеем ние сега – научно фантастични или дистопични, – Bleeding Edge ни дава отговор. Само трябва да прочетем още веднъж това: Вече всичко трябва да е буквално.

Човечеството, като в мрачен апокалиптичен роман, е станало пленник на другия свят. Максин все по-ясно вижда, че търсенето на смисъл и свобода става по-трудно. Нуждата от пространства за изгубване – по-належаща. Но бездните са възможни само във виртуалния свят и може би само сега (за нас – тогава), когато дълбините му са още достъпни. Героите на Bleeding Edge се превръщат в бежанци, потеглили към пустош, из която може би още се лутат. В този последен образ обаче има твърде много патос и „бута“ всичко към определен, единствен едва ли не, прочит, за да работи по „пинчъновски“. По-добре така: светът е написан на множество тайни езици и един, който е достъпен за всички. Свободното движение из него е въпрос на внимателно четене.

Bleeding Edge е и роман за четенето. Към края на книгата Максин буквално прочита съвсем близкото бъдеще в просветващите прозорци на вагона от влака, с който се разминава нейният в метрото. А още по-рано в книгата Пинчън дава и нещо като инструкции за четене:

Before long, Maxine finds herself wandering around clicking on everything, faces, litter on the floor, labels on bottles behind the bar, after a while interested not so much in where she might get to than the texture of the search itself.

Към края на Bleeding Edge криминалните и свръхестествените нишки са се разплели – но не защото са дадени отговори на загадките или са извършени някакви заключителни жанрови жестове от страна на автора, ами защото нишките са се разпаднали, изчезнали са и не държат читателското внимание, вплели са се обратно в тъканта, не са нарисувани знаци върху нея. Нещо различно от „какво ще се случи“ насочва зрението ни. Пинчън не е от писателите, чиито истории четем, за да разберем какво ще се случи накрая. Той е от писателите, които възпитават у читателя друго отношение към края и пътя до него. Човек няма как да затвори книгата след последната дума в нея: всичко вече е винаги отворено.

Докато завършвам този текст, британският писател Джеф Нуун туитва на части своя манифест за научната фантастика и в едно от „парчетата“ чета:

Добро описание на жанра и перфектно за Пинчън и онова, което той прави. Ето още едно:

И още едно:

При Пинчън са видими всички тези неща, които правят жанра толкова красив и така адекватен, по думите на Дж. Г. Балард, на нашето време. С романи като Bleeding Edge Пинчън, без да пише очаквана фантастика, се превръща в един от Фантастите. Онези читатели на множеството езици на Света, чиито очи са достатъчно бързи, за да следят всичките му движения и да регистрират всяка сянка.

Владимир Полеганов

 

“Hi,” sez Maxine.

Bleeding Edge обърква медийното съзнание, което разпознава терористичния акт срещу Световния търговски център от края на 2001 година благодарение на емблематичното „September 11th“. Това напевно словосъчетание – със съдържание на закана и призив за всенароден сбор под знамената на целокупността, със свойството да се врасне в приоритетите на цяла нация и със задачата да опише, без да назовава пряко, определящо събитие от историята по такъв начин, че да прикове телевизионния зрител към едни и същи повтарящи се кадри на разруха, болка и унижение, – тези две думи се появяват само два пъти в оригинала, и то, очаквано, в диалога между героите на последния роман на Томас Пинчън. Навсякъде другаде, в авторовата реч, в мислите на и останалата част от разговорите между героите, отново и отново, 11 септември е всекидневното „11 September“, дата, която може да означава всичко, включително и деня на смъртта на Салвадор Алиенде, но през 1973 година. И това се подчертава неведнъж, когато героите наблюдават ефекта от терористичния акт, като например в разговора между главната героиня Максин и най-добрата й приятелка, преподавателката по поп-култура, Хайди, когато Максин подхвърля, че новата играчка на ФБР, тероризмът, може би ще подобри настроението на американските престъпници, с които дотогава се е занимавало Бюрото:

– Значи 11 септември се оказва мицва за мафията, Хайди.

– Не исках да кажа това. Този ден беше ужасна трагедия. Но не е цялата история. Не го ли усещаш, как всички наоколо регресират? 11 септември вдетини тази страна. Досега тя имаше шанса да израсне, но вместо това избра да се върне към своето детство по подразбиране. Вчера си ходя по улицата, зад мен две гимназистки водят един от онези тинейджърски разговори, „И аз му викам, Леле мале?, а той ми вика, Не казах, че ходя с нея?“, а когато най-после се обръщам да погледна към тях, ето ти на, виждам тези две жени на моята възраст. По-възрастни! на твоята възраст, и досега нещата трябва да са им станали по-ясни, сериозно. Но са уловени в капана на някакво шибано изкривяване във времето, или нещо подобно. (Bleeding Edge, глава 30)

Пинчън не фокусира вниманието ни върху 11 септември. Романът започва преди и свършва след терористичния акт срещу двете кули, като събитието остава зад нюйоркския декор от небостъргачи, авенюта и градско и служебно всекидневие. Случката не е пренебрегната. Тя като че ли е, или може би не е, в центъра на финансовото разследване в частната практика на Максин. В историята, която следва жанровата схема на процедурния трилър, има прекалено много съвпадения, за да бъдат случайности. Героите се появяват в точния момент, някой среща някого точно когато ще получи от него нова информация, атаката срещу небостъргачите следва мистериозен видеоматериал, сниман нелегално от нюйоркски покрив, на който се вижда как сериозни мъже на покрива на съседната сграда тренират прицелване с ракетомети на фона на двете кули. Възможно ли е в новия си случай Максин да се е натъкнала на нишка от конспирация, която навлиза дълбоко в американските психика, мотивация и система за самозащита?

В този роман има водопад от кибер и поп-културни отпратки – нещо, което би трябвало да се вземе предвид, ако читателят иска да надвие медийното си мислене и успешно да преобърне, или да види в огледалото, подобно на преобръщането September 11th / 11 September, схващането си за света. От предпоставката на дот-ком балона, достигнал своя връх година по-рано в началото на 2000-та година, през екстравагантните партита на дот-ком милионерите и ордите от свободни хакери, открили нови светове между пролуките, до „Тетрис“, филмите, програмирани на Куейк-енджина, прическата на Рейчъл от „Приятели“ и „планираната поява“ на комика Джери Зайнфелд, който още по-подозрително така и не се появява никъде в романа освен, накъдето и да погледнеш, в ироничния коментар на самия Пинчън. Това е вторият симптом, че Bleeding Edge сондира подсъзнанието на читателя, като го отпраща, подобно на играта на думи DeepArcher / Departure, в изцяло пресъздаден свят.

Пукнатините на този свят са грижливите изрезки на отпратките, които Пинчън е разлепил с демонично внимание към детайла. Малките дисонанси от презастъпването на изрезките, необичайната перспектива на знаковите словосъчетания и издигнатите в култ тагове от езика за маркиране на хипертекст създават Пинчъновия роман, който от години хвърля в екстаз пинчънолозите по света и напълно успява да обърка българските издатели от единствения опит насам, засега, Томас Пинчън да бъде преведен на български („Обявяването на серия №49“, издателство „Народна култура“, 1990). Достатъчно е едно малко по-задълбочено разбиране за която и да е от специализираните ниши в разказа – разбиране, което писателят е придобил методично в проучванията си за епохата, – за да бъде забелязано, че Bleeding Edge не показва света, в който живеем ние (Пинчън има други цели), а го изгражда наново и чак след това ни позволява да видим всички останали възможни светове между пролуките. Хакерската, телевизионната, милионерската, детективската, финансовата култура едновременно са предадени откъм обърнатата им страна – подражателите на прическата тип „Рейчъл“ в крайна сметка преминават на режим „перука“ вместо „фризура“, защото е по-практично – и заедно с това разкриват малките си дефекти, които вършат точно определена работа в инструментариума на Пинчън, но не са недостатъци, дори и да ни се струва така, когато забелязваме дребните издайнически несъответствия или „поетичните“ му свободи…

Bleeding Edge е литературен роман, който издига жанровия роман до литературност с реконструирането на основните му похвати. Ако уменията за изграждането на сюжет у един писател на жанрови романи са изкуство сами по себе си, то в този роман, с обичайния смъртоносен хумор на Пинчън на безброй неподозирани нива, сюжетът е устройство с извънземни, извънбулевардни цели и начин на мислене. Разговорът за него може да продължи дълго. И само ще ви отнемем от времето, в което вместо това можете сами да почувствате непочтителността, пънкарската непримиримост и изискания почерк на писател, който превръща несъвършенствата в изкуство:

Ерик я допуска с жест през една врата и надолу по коридор, водещ до тоалетна, която се оказва унисекс и напълно лишена от лични пространства. Вместо редици от писоари има непрекъснати водни платна, които се спускат по стените от неръждаема стомана, където господата, и дамите с желание, са добре дошли да пикаят, докато за не толкова приключенски настроените са предвидени тоалетни кабинки от прозрачен полиакрил, който пък в отминалите дни на благоденствие в „Туъркиефефекс“ освен това е позволявал на надзорниците да хвърлят по едно око за скатаващи се служители и отвътре си има ръчно изработени декорации от висшия ешелон на нюйоркските графити-артисти, като членовете в усти са популярен мотив заедно със сантименталности от рода на УМРЕТЕ МАЙКРОСОФТСКИ КРЕНВИРШИ и ЛАРА КРОФТ ИМА ПРОБЛЕМ С ПОЛИГОНИТЕ. (Bleeding Edge, глава 28)

Петър Тушков

 

Корица на Bleeding Edge, by Thomas Pynchon

Bleeding Edge, от Thomas Pynchon (Penguin Press, 2013)