Разказът е носител на
Почетна награда от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2015.
На снимката: София Попова.

Утопия

фантастичен разказ

от София Попова

И пак мъгла. Появи се рязко, закри всичко. Мекото ѝ тяло обгърна дърветата с мокра целувка. Тихо. Бавно. Упорито. Птиците изчезнаха, животните ги нямаше. Освен нея. Дребна и изплашена, застина на място, щом усети промяната. Ръцете ѝ усещаха леките нишки на обгръщащата я влага.

Погледна нагоре. Лицето ѝ изпращаше въпроси към бялото нищо. Очите ѝ бяха безумно красиви, но безполезни. Беше сляпа. Отскоро. Но защо?

Тя търсеше. Затова бе дошла тук. Сама, сред високите мъртви дървета, трябваше да намери себе си. Тогава щеше да прогледне отново. Може би…

Прибра ръцете си и наклони глава на една страна. Слушаше. Долови слабо туптене. Не беше от нея. А от къде? Тръгна към него. Звукът сякаш я канеше да го последва. Тя внимателно запристъпва напред. Усещаше студената земя с босите си крака, а туптенето я водеше между сухите тела на дърветата, бавно и нежно я преведе през гората.

Тя усети тънката трева в краката си. Спря. Около нея се заизвива съмнение. Обви я бързо и стисна. Какво всъщност следваше? Накъде я водеше? Защо? Безпомощна, седна в тревата. Беше лесно, докато звукът водеше, а сега?

Студена сълза избяга от сляпото ѝ око и се хлъзна по бузата ѝ. Падна на ръката ѝ. Снежинка. Опита се да спре. Не успя. Рязко се изправи. Беше отчаяна. Секунда се колеба. После се затича, оставяйки туптенето зад гърба си. Бягаше и се чудеше коя е в същност. Каква иска да бъде. Занимавала се бе с няколко неща. Караха я да се чувства добре, част от тях. До момента, когато смисълът се изгубеше. Така се раздели на парчета, без да знае. Затова сега беше тук, в мъглата. В бялото нищо. Изгубена.

Тичаше бързо, но не се спъна нито веднъж. Водеше я нещо дълбоко в нея. Усещане. Топло. Правилно. Нямаше вече сили. Спря се изтощена и вдиша дълбоко познат и приятен мирис. Смола. Размърда стъпалата си сред малките бодящи борови иглички. Усмихна се.

– Здравей – чу глас до себе си. Своя глас. Подскочи стреснато и се обърна към гласа.

– Коя си ти? – попита, трепереща.

– Виждам, че аз съм ти. И ти си мен.

– Как така?

– Още не знаем – гласът долетя иззад нея.

– Не знаете?!

– Три сме. Чакахме те. Седни до нас, със нас, при нас…

Изящна ръка я хвана за рамото и леко я дръпна надолу. Седна и се потопи в приятна тишина. Дълго стоя така. Накрая заговори.

– Защо сме тук?

– Не знаем. Дойдохме едновременно.

– Вие слепи ли сте?

– Не. Аз нямам ръце. Тя не може да говори. А тя не чува.

– Какво ще правим сега?

– Чакаме.

– Мъглата?

– Тук я няма. Стаила се е отвъд поляната и ни дебне. Или не…

Умълчаха се отново. Тогава чуха тихи стъпки. Приближаваха. Едно, две, три, четири, едно, две, три, четири…

– Нещо идва.

– Виждаме го. Куче. Кремаво, с къса козина. Грациозно. Бързо. Познато.

– Познато… – тя повтори думата бавно. После се сети. Беше разкъсана на четири. Сега тези части седяха заедно. Но имаше и пета. Кучето. Нея чакаха. Тази частица от нейната душа, която беше загубена завинаги. Дойде при тях.

Кучето стигна поляната и спря. Бавно запристъпва по игличките и застана пред тях. Бяха седнали една до друга. И четирите. Животното изящно сгъна задните си крака, легна и изпъна предни лапи напред. Въздъхна.

– Не трябва да съм тук – каза то.

– Липсваш ми…

– Знам. Така трябва. Но какво правиш ти? В какво се превръщаш?

– Не знам.

– Именно. Трябва да знаеш. Или поне да искаш.

– Как се случи това?

– Не мога да ти кажа. Може никога да не разбереш, това няма значение. Трябва да се събереш отново цяла. Сама се унищожаваш. Знаеш това.

– Знам. Но как мога да стана цяла отново? Да разбера коя съм?

– Знаеш и това – кучето се усмихна.

– Той?

– Може би. Опитай, той ням да има против.

– Не мога. Знаеш, че съм затворена тук.

– Можеш.

Кучето се изправи:

– Трябва да вървя.

– Не ме оставяй…

– Не мога да остана. Не принадлежа вече на този свят.

– Знам – въздъхна тя. – Обичам те.

Кучето замаха с опашка. Затича се и се разтвори в мъглата.

– Какво ще правим сега?

– Ще се борим.

Тя се усмихна. Затвори слепите си очи и силно ги стисна. Седеше коленичила, отпусната върху краката си. Ръцете ѝ бяха сплетени в скута. Две кървави сълзи се отрониха по бузите ѝ.

Спирала от шоколад, лешник и карамел. Това бяха очите ѝ. Отново виждаше. Огледа се. Останалите ги нямаше. Беше успяла. Половината. Изправи се бавно. Снегът около нея блестеше игриво. Огледа се отново. Видя го встрани; замислен, гледаше боровете. Тя тръгна натам. Босите ѝ крака оставяха малки следи в мекия сняг. Спря се до него. Той я погледна. Усмихна се. Ръката ѝ сплете пръсти с неговата.

София Попова – Sulphur е родена през зимата на 1993 г. Завършила е Национална гимназия за приложни изкуства „Св. Лука“. Бивша състезателка по ски-алпийски дисциплини. Сега работи като ски-учител. От време на време рисува, а музиката ѝ е хоби. Започва да пише преди пет години (2008 г.), защото не може да си намери нещо интересно за четене. Иска да се занимава с творческо писане. Посетете страницата на София Попова.

Прочетете обявлението за конкурса и вижте всички отличени.