Разказът е носител на
Трета награда от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2015.
На снимката: Стоян Пешев.

Свят в зрънцето пясък

фантастичен разказ

от Стоян Пешев

За миг Ичиго се намира на две места едновременно – в топлия перихелий над жълта звезда в Лебед и в орбита около златист воден свят на няколко парсека от нея. Сетивата ѝ са слети в синестетичен възел. В кашата от образи и усещания доминира вкусът на череша. Някъде отвъд, зад семиотичната бариера на сплитането, нещо изтласква капсулата, потоци от виртуални частици вият над предпазната сребриста обвивка от кондензат на Бозе-Айнщайн и се стапят в хаоса.

Преходът е винаги объркващ, особено когато по-голямата част от тялото ти е съставена от импланти, опаковани в смартматерия. Спътникът ѝ, органичен, е неповлиян, едва регистриращ макроквантовото събитие, но Ичиго потръпва от гаденето. Когнитивният дисонанс на прехода се забива в тила ѝ като нагорещена игла, докато потоци информация се опитват да прехвърлят сплита в мозъчната ѝ кора. Дори кундалини имплантът ѝ не може да се пребори с объркването достатъчно бързо.

Тя стиска зъби и прехапва езика си. Вкусът на кръв е сладък, но Ичиго си спомня, че дори кръвта в тялото ѝ е синтетична, наситена със симбионти и наномашини. Миг преди гаденето да достигне кресчендо, мъглата се разпръсква и светът зазвънява в яснотата си.

Едва сега Ичиго усеща топлата длан на Гарван върху рамото ѝ. Лицето му е обърнато към нея, очите му са въртопи от синьо и зелено и златно, луничките под тях са като звезди, засъхнали върху пергамента на кожата му.

– Всеки момент – казва той. Сребристата материя върху капсулата сублимира и мастилото на космоса зейва, инкрустирано със звезди и други неща.

Всеки момент, повтаря си Ичиго, докато капсулата се завърта и върху прозрачната ѝ предна половина изгрява златистият диск на малък протосвят. Стотици пасивни сензори докладват, все още е рано за активните, макар че ако светът е обитаван, едва ли някой е пропуснал макросъбитието на пристигането им.

Няколко секунди минават в оглед на получената информация. Ичиго усеща напрежението по нишките, свързващи нервните ѝ канали с малкото диамантено сърце, скрито зад истинското ѝ. Работодателите ѝ се интересуват живо от този свят, но още повече искат да се докопат до това, което е скрито там долу.

– Не мисля, че този gestaltwelt е населен – казва Гарван. Неподсиленият му поглед вижда само повърхността, презентацията на една съвкупност от идеи, зад която стои нещо много по-сложно, дълбоко и опасно.

Gestaltwelt е думата, с която Униформистите наричат изкуствените светове, създадени от Оформителите. Те са особено специален интерес за Униформистите. Повечето протосветове са малки, по-малки от луна, но някои крият тайни, за които Униформистите са готови на почти всичко.

Оформителите не създават нищо само за начина, по който изглежда. В творенията им има и още. Затова тя е тук. Никой, освен нея, не може да се справи с предстоящото.

Ичиго дава знак на Гарван да пази тишина и се вслушва в предварителния анализ на сензорите. Протосветът под нея е огромна капка от вода, фосфорна киселина и захариди. В сърцевината резонира гравитационен генератор, който държи цялата маса в кондензирано кълбо, облечено в тънък слой дихаема атмосфера. Острови от чиста захар плуват свободно по кориолисовите течения на единствения океан.

Усмивка опъва устните на Ичиго, донякъде заради отдавна неизвиквани спомени, донякъде от това, че Гарван никога няма да разбере шегата, заложена в сладкия gestaltwelt пред погледа му.

– Слизам долу.

Гарван не успява да скрие изненадата си, когато херметичната преграда разделя капсулата на две, между него и Ичиго. Нейната половина потръпва и част от корпуса се стапя. Вакуумът жадно изсмуква въздуха отвътре и сред кристализиращи се капки влага Ичиго се оттласква от капсулата в посока към златистия океан под нея. Смартматерията, имитираща кожа върху истинската ѝ, е достатъчна, за да я предпази. Кичурите на черната ѝ коса прилепват върху скалпа ѝ, сплескват се и се превръщат в прозрачна маска, която постепенно обвива цялото ѝ лице.

Изминават няколко минути, преди падането ѝ да бъде ускорено по малкия гравитационен градиент на протосвета. Преминаването ѝ през атмосферата е кратко и Ичиго се забива в кокаколения океан. Смартматерията на мускулите ѝ извиква необходимите движения и Ичиго изплува. Косата ѝ връща нормалното си състояние.

Минават минути, в които чака протосвета да се защити, да реагира на нашествието ѝ, но златистите води остават спокойни. Едва тогава Ичиго използва смарткожата, покриващата тялото ѝ, като усилвател и се свързва с Гарван.

– Няма никой тук – тя поглежда нагоре и маха с ръка към едва видимата, застинала в орбита над нея капсула. – Пусни всички сензори.

Каналът, свързващ я с Гарван, затихва за момент и после към нея се изсипват потоци от данни, които заливат съзнанието ѝ. Копия на информацията пулсират по нервните възли чак до диамантеното сърце в гърдите ѝ, където през квантова телепортация на кюбити достигат до една определена точка в небето, отдалечена на стотици парсеци.

Сред стековете от подредени данни една нишка резонира и привлича вниманието на Ичиго. На метри над гравитационния генератор на малкия свят плува технологична аномалия. Информацията за топологията в зоната на аномалията е непълна, сензорите са объркани относно някои важни фактори. Ичиго знае, че там се намира сферата на Фаберже, за която Униформистите копнеят. Другите четири, с които вече разполагат, загатват съществуването на поне още осем, но тази е единствената, която Ичиго успява да проследи.

Рискът е неизчислим, но Ичиго е уверена, че може да вземе сферата.

Тя изпраща съобщение на Гарван и се гмурва. Златистокафеникавата течност на океана филтрира светлината на близкото слънце и метри под повърхността всичко е окъпано в кървавочервено. След това червеното се насища с мрак, а после остава само мракът. Имплантите на Ичиго компенсират загубата на зрение и тя се насочва към любопитната зона около технологичното ядро на протосвета. Потапянето ѝ продължава поне час, когато усеща напрежение. Десетина метра я отделят от сферата на Фаберже и тя знае, че там има неща, които са готови да се справят с почти всеки, който се доближи достатъчно близо. Но Ичиго не е почти всеки. Тя разполага с ключ.

Мускулите ѝ се напрягат и тя се приближава към артефакта. Капчици смартматерия кондензират около нея, макроскопични фоглети, които я обгръщат и впримчват в капан. Мрежа от пипала и ресни обхваща краката и ръцете ѝ, възли стягат торса и нещо по-фино, по-ефимерно се опитва да премине кожата ѝ. Разпознаването е почти мигновено и затворът от смартматерия около нея се разплита, но въпреки това сърцето на Ичиго бие в гърдите ѝ болезнено и през устата ѝ се изплъзват мехурчета въздух.

Някъде в задната част на главата ѝ Гарван говори възбудено, но тя не му обръща внимание. Не и в този миг.

Пред нея сферата на Фаберже се завърта и от невъзможно гладката ѝ повърхност извира мека виолетова светлина. Оттенъци в червено и синьо танцуват хипнотично и Ичиго протяга ръка и хваща безценното бижу. През пръстите ѝ преминава електричество, когато евристичните протоколи на смарткожата ѝ намират контакт върху повърхността на сферата.

Никога преди Ичиго не е докосвала нещо толкова съвършено, изтъкано от прецизно подредени квантови аномалии с безкрайна сякаш сложност и едновременно с хаотичната подреденост на органична материя. Униформистите използват другите сфери на Фаберже като играчки, като скици за частни светове за собствените им тесногръди планове. Но това, което Ичиго държи в ръцете си, е нещо повече.

В артефакта е кондензирано невъзможно по обема си количество информация, но Ичиго осъзнава, че не е макет на поредния протосвят. Това е Земята, онази легендарна, изгубена за стотици поколения планета, дала начало на всичко. Люлката на човечеството.

И Униформистите я искат само за себе си.

Преди да успее да обмисли обхвата на фактите пред нея, Ичиго усеща втория пулс в гърдите си, този на диамантеното сърце. Работодателите ѝ следят в реално време всичко, което преминава през нервните ѝ канали. Знаят, заедно с нея, измяната, която се надига в тялото ѝ, и тя не успява да реагира на време, когато диамантената сърцевина започва да изгаря кюбити с главозамайваща скорост. Ако не прекъсне преноса на данни, скоро ще постигне максимална ентропия. Ичиго заповядва на имплантите си да разкъсат гърдите ѝ, но прионът започва да изгаря тъканите ѝ, преди да се освободи от сърцето.

Болката я раздира отвътре, но след това идва хлад. Фоглети коагулират в раната на гърдите ѝ и изчистват заразата. Няколко яркобели нишки се впиват в диамантеното сърце и го разкъсват. Воят на Униформистите от другата страна заглъхва бързо.

Втора болка изгаря рамото ѝ и Ичиго се свива на кълбо, прибрала артефакта до гърдите си. Лазерният лъч идва от капсулата, но Гарван не се е прицелил добре и стапя обвивката на гравитационния генератор. Ядрото затихва и това, което е държало океана в плътна златисто топка, вече го няма. Кокаколената стихия кипва във всички посоки и повлича Ичиго. Фоглетите се сплитат в мрежа около нея – външен слой от метаматерия, който ще я скрие от сензорите на капсулата.

Ичиго не иска да заспива, но болката в рамото и гърдите ѝ заглъхва, а след това заглъхва и всичко друго.

Няколко дни по-късно тя е в съзнание, във външните части на слънчевата система. Гарван все още я търси, но Ичиго знае, че няма да я открие. Никой вече няма да успее да я намери в необятния мрак на космоса. Някъде там я чака нов дом, диск от протоматерия, където Ичиго ще посее много специално семе.

Тя заспива за дълги години.

После се събужда отново, с усмивка.

Стоян Пешев е на 29 години, от Пловдив. Влюбва се във фантастиката още в първата година в училище; започва да пише в трети клас. Интересува се живо от наука и технологии, по-специално информационни технологии и Internet of Things. В последната година изучава графичен и уеб дизайн, а междувременно работи върху малки литературни проекти, които се надява скоро да може да покаже.

Прочетете обявлението за конкурса и вижте всички отличени.