талантите на света
ето виж слънцето изгрява
виж сега слънцето залязва
и лицето ти свети или потъмнява
и това е времето
няма друго време
освен това слънчево време
на радост и на скръб

виж сега луната изгрява
и косата ти зрее като пшеница
ето виж луната се рони
но косата ти зрее като пшеница
неумиращото не умира
защото не умее
ние умираме
защото имаме талант за това

вятърът в гората
камъкът в реката
имат космически талант –
те не умират
но когато ние се изправим
и аз те целуна
талантът на космоса е наш
и делвите на света са пълни

раздяла

(талантът на децата)

да бях могъл да обичам
всички жени които съм обичал
както децата се обичат:
– Аз те излъгах!
– Не си ме излъгал!
слънцата които стоят размерно
едно спрямо друго
така се обичат

да бях могъл да обичам така
жените
да можех да заставам така
и да ги галя
без да ги пипам
да ги целувам
без да ги докосвам
да ги докосвам
без да ги променям

понякога луните
изсмукват водите на океана
и делвите на света са празни
хамбарите на света са празни
празен е тоя плод тоя глад
но в празнотата сърцето се пълни с жажда

да бих могъл да обичам всички жени
с тая жажда
(както не съм могъл)
нямаше да ме няма
и делвите на света
щяха да бъдат пълни

Клетва на влюбените

Ти може да си легнеш, да заспиш,
съдбата строга как ще отмениш?
Помни добре, че тялото се дава наготово;
не тяло търсим ние, а духа свободен!
В живота преминават листа, звезди, комети –
те волно разлюляват косите на поетите.
Какво ни превъзхожда? Безбройното навярно:
събития, легенди – привидност и реалност…
Човекът е велик търсач на идеали!
Но тялото боли, щом обич го запали!

Обичаме ли? – нощем над децата
като сянката щастлива на жената.
Обичаме ли? – нежно като мъх,
стиснал сладостния дънер: мъх без дъх.
Обичаме ли? – някъде на село,
както див петел житата зрели.
Обичаме ли? – гълъбите сиви,
внезапните въпроси, честните мотиви.
Обичаме ли? – думите, делата –
субекта и обекта вътре в свободата.

Не, няма тялото да бъде вечен господар!
Всеки влюбен ще живее като горски цар!
Ще вдига глас, ще пее и ще свети…
И ще отмерва като вечен метър!

Това ще се извършва всяка нощ:
духът ще вдига тялото, както балонът своя кош.
И влюбеният ще увисва – смел и плах –
Сред мрак и сред звезди – възторг и страх!

къртицата-орел
за пръв път виждаше света такъв
не свят а карта
не карта а разрязан корем
от който изтичат фекални води
самото безличие на живота

тя знаеше – това което свисти
около нея не е пръст нито пясък
и по студа го разбираше
нейният свят е фалирал
но се издигаше
и издигаше
нагоре

никога не бе виждала такъв свят
непроменим с мръсни реки
протекли напреко
и капките сълзи и кръв

отбелязваха пътя долу
по който няма връщане назад