Снимка за илюстрацията: Elbaite, от Rob Lavinsky, iRocks.com – CC-BY-SA-3.0.

Сеизмично: проблясък

Колонката на Александър Карапанчев

(Из записките на един юноша)

“Ако имах нужните сили и познания, бих ги опитал в някоя фантастична хроника, където хората така са овладели земетръсната стихия, че могат да я управляват и дори да я синтезират. Хроника за царуването на земетръсите… От прозореца ми планината насреща се открива, напластила различните си породи в огромни каменни мускули, a слънцето я милва, без да подозира тайните й. Изведнъж един от върховете трепва и подобно капак над блюдо се отмества. Чрез овладяната сеизмична мощ учените реализират величествен, доскоро невъзможен срез на минералните жили. Полезните коефициенти на времето и енергията за проучвания са възвисени; планетарните недра вече отбулват своите загадки, на които ги обричаше несъвършенството на старите методи; и колосалните глъбини (достигнати днес само на броени километри) се разкрехват като книга, чиито гениални страници – изкопаеми… води… природни сентенции – се превръщат в плът, където човечеството още по-нашироко да настани мисълта си.

За кратък срок планината е подложена на хиляди разрези и съкровищата, намерени в сейфа й, започват да се експлоатират. Смайващите модулации на жадуващи открития земетръси изследват равнини, масиви, дъна на басейни. Може би селищните територии са плочи към богати подземия – и градовете, паланките полека се раздвижват, възседнали без страх внимателна сеизмична вълна. Равновесието на системите е пластично-покорно; и никакъв, даже най-слаб намек за катастрофа; стихията, погребала цели цивилизации, сега е напълно послушна вълшебна пръчка. Бариерата Военни цели ще бъде отживелица и далновидни щабове няма повече да обричат населението на строги суровинни и енергетични пости. Ще настъпи несънуван обрат в минното дело… в енергийния портфейл на човечеството (някои трусове хилядократно превишават кинетиката на ядрена бомба)… в транспорта. Ликуващите находки на Н.В. геологията ще плиснат като река от скъпоценни камъни, придошла в титаничната пролет на нашия възход.

Но нима само геолозите ще тържествуват и могат ли въобще да се изброят всички области, които ще преживеят неподозиран ренесанс? Археологията ще плесне с крилата на всички божества, които знае, и сякаш всепланетен взрив ще посипе плод от безброй културно-исторически пластове; нации, религии, строеве ще получат нови ликове и сърца; ослепително зарево ще изпълни контурите на толкоз мечтали решение проблеми! Археолозите най-нежно – както докосване до пеперуда – ще насочват земетръсите, за да им разтворят обраснали с чудеса древни бездни. Оттам ще избликнат неизвестни цивилизации (защото нима знаем всички, изредили се на Земята?) и светът ще се сдобие с още по-триумфални и многозначно подмладени Кеми, Асиро-Вавилон, Троя и Рим, индиански империи и оживели океански цитадели. Като приказни торти ще изплават, изнесени върху плещите на моретръси, участъци от дъното на Световния океан. Ще задишат потънали ескадри… градове… съкровища… общества, чиито последни вопли са се стопили някога в мигновени мехурчета.

Под лазура ще пъстреят защитените райски градини на корали; ще проникнем в пещите на вулкани, до центъра на самата майка планета ще стигнем; непроучените пещери, дъна, подземия ще се слеят в гигантска, празнично огряна зала. И само това ли? Нима само това? Съвсем бавни, подвластните ни земни вълни ще заменят машинната обработка на почвата. Те, именно те ще орат, сеят и прибират реколтите: настигащи хоризонта синтезирани тръпки, след които светва прясно засята охра или чернозем; разрастване на сеизмични мрежи, натежали от корени, от плодове и зърно. Полюсите ще си напишат вълшебни биографии; ние ще пренасяме чрез запрограмирани трусове водни басейни… пасбища… рудни пояси и селища – икономиката ще се обнови, както не са копнели и най-дръзките утописти с нетленен ум. Курорти? Пътешествия? Грижа за околната среда? Цели мегаполиси, дори държави ще се преместват, за да поживеят на морския бряг или по ароматните била на планини. А защо не и в по-ниска орбита, кръжащи над многострадалната ни твърд?

Може би ще се конструира такъв транспорт: парче земя, стъпваш на него и талаз с послушна мощност те подема, за да те стовари там, където пожелаеш. Еуфоричното „Това, което не става днес – ще стане утре!“ и липсата на достатъчно знания могат малко или много да направят мечтите ни наивни, смешни за специалиста; но доколкото мечтата е и вид прогнозиране, до точната проверка на времето безкрай предвиждания имат право на пулс – и нелепи… и вероятни… и просто масажиращи интелекта игри. Промишлеността ще се разположи под земята; вулканските огнища избирателно ще изпарят отровените води и почви; екологичните дарове ще се разпределят навсякъде хармонично, както пропорциите в класическа статуя – за да се раждат още по-жизнеспособни поколения. Планетното пространство ще стане сгъваемо като хвърчило; науките и изкуствата ще си отдъхват между два апогея с периастрис; социалната система ще започне да поправя грешките на предидущите епохи; и стремежът към звездите ще стане съвсем осезаем подобно всеобщия подем…

Това накратко ще бъде хипотетичният еликсир в моята хроника за овладяването на земетресенията – еликсир, от който ще разцъфне в златни векове цивилизацията ни… Предзалезна мъгла забулва планината насреща, където от сътворението дремят безчет каменни мускули. Те са още далеч от ерата на земетръсните срезове, които ще разтворят юмруците им, та хората да вземат скритото в тях богатство. Западните половинки на клоните продължават да ловят слънцето, но скоро и те ще угаснат, планината ще прелее грамадата си в нощта. И мартенската пръст ми донася аромата на днес поникнали цветя, нa нови сеизмични чарове. Тогава ще можем да видим великия рисунък на геологичната история: замръзналите фонтани и футуристичните дървеса на минералните саги от времето, когато кипящите недра са избликвали атомите на елементите. Палеонтолозите ще дирижират нечувани симфонии от правивариуми и легендарно димящи оранжерии… науките ще пируват неуморно около все по-нови и по-позитивни лакомства… земетръсите ще заменят каторжния труд на много машини и хора, чиито летящи души ще обагрят човешките очи в тонове, по-прекрасни от колумбийския изумруд, афганския лазурит, уралските самоцвети.

Ето че планината потъна в мрак, изгряха звезди. Звездите винаги са подкрепяли и усилвали нашите копнежи – и навярно сега мечтаят за онази епоха, когато тъмният свят, който огряват, ще бъде прорязан от покорни сеизмични бури – и дните ще имат повече от едно слънце в сърцето си. И сякаш моят град е грижовно преместен, отпътувал върху гребените на земни вълни към бъдещето. (Далечните светлинки на центъра, ярки и проточени надлъж, са сякаш фенери покрай някой сеизмичен коридор…) Понякога съжалявам, че съвременната фантастика все повече пренебрегва разработката на научни хипотези, без непременно да се цели социално-философският им смисъл. Той, този стоплящ смисъл, ще дойде, ако догадките ни заслужават неговата компания.

Нима вече е излишна научната лирика в изкуството? И нима ще се откажем от един нов Жул Верн, който да сътвори хроника за обуздаването на земетръсните стихии и дори за тяхното синтезиране, черпейки мъдро от онези ангажирани извори, които каптираха великите фантасти на човечеството?”